Фестивалния Парк

На този обширен терен, младите Призовители ще се упражняват да създават Митични създания и да изучават Древногръцките митове и легенди.

Огледах и се зачудих къде на площада да бъда.
за това посто застанах в средата.
Когато Дрейк дойде му махнах нервно
- Добър вечер, професоре

- Добър ден, ученици - поздравих аз макар ученикът да беше само един, - Добре, Нолан, или Оливър е по-добре? Няма значение. Тук си за да учиш магията на Призоваването, така наречената митология. Това не е магия каквата познават всички. Това не е магия, която може да понесе обикновения магьосник. За да си призовител трябва да си добър ученик, прилежен чирак, и най важното - да си концентриран до болка.
Призовителството се е появило, когато джуджетата имали нещастието да се окажат на средата на бойното поле между Титаните и Драконите. Джуджетата се научили да се заравят в земята, откривайки, че само плътната скала може да им осигури плътна защита срещу огън и лед едновременно. Започнали да се уединяват в подземни зали, където нямали какво друго да правят освен да развиват интелектуалните си способности. Постепенно джуджетата започнали, да трупат знание, мъдрост и опит в земната наука, познавайки толлкова видове минерали и водове скали и почви, че никой не можел да се сравнява с тях в това отножение. Но оставал страховит проблем - дори джуджетата не можели да ядат камъни. за това се налагало да излиат за да ловуват, каквото успеели да намерят. А то не било много, сосбено след като ледената магия и пиромантиката били униюожили всичко наоколо. Но джуджетата започнали да търсят алтернативи. сред тях се носели слухове за елфи, които ядяли плодове, растящи във басейни пълни с течна магия, и за вампири, които ядят магьосниците си. Постепенно джуджетата били до такава степен ужасени, че се наложило да канибалстват. Но с военната сила на краля Толин Дъбощит, били спрени тези канибалски набези - вместо това тойобявил, че се очаква от джуджетата магьосници да направят магия, с която да задоволяват глада на хората си, в противен случак, щели да бъдат изядени от гладния народ.
Ужасени и прегладнели джуджешките магьосници започнали да си мечтаят как ще успеят да се спасят някак. И един вече от глад започанл да ис мечтае да може да измагьоса от въздуха ядене. Тази идея му се харесала и започнал да си я разработва, повече от нямане какво да прави и за да се разсейва от предстоящата екзекуция. формулата му обаче проработила и той създал маия от самия въздух, трансмутирал по принципа на Алхимята на Баланс-маговете въздуха в одушевен предмет само със силата на ума си. Постепенно джуджетата-призовители започнали да създават все по разнообразни създания като троловете, циклопите, кентврите, минотаврите, горгоните, разните видове противни австралийски гадини, дето само някой от овцете не са торбести и отровни, много главите кучета, мантикорите, хипогрифите.
За съжаление само грифоните все още се починяват само на джуджешката раса.
Това е - а сега марш в кревата утре е твоят дуел срещу ученикът Артър Менфис, призовителче от Пикуик.

Наместих си карираната шапка. Топлата есенна вечер беше много приятна, особено за човек облечен като Шерлок Холмс. Вълнения костюм ъоплеше ужасно много а изкуствените мустаци не пазеха хлад на лицето му.
- Време ли е? - повиках аз, и зачаках някой да ми отговори.

Появих се, потривайки ръце.
- Здравей, Оливър. Не мисля че беше добра идея да оставаме тук за дълго. Фестивалния парк е чудесен, но за съжаление, е твърде хладно, за да се забавляваме. Чия е идеята за това място. Сигурно е на професор Дредмастър. Той обича студа. Или пък професор Грейроуз. Тя е нетърпелива да стане вече зима

Довтасах до тях, облечен в червен кожух. Трябваше да приличам на дядо Коледа, но по-скоро приличах на някое от джуджетата му. И то джуджето-касапин.
- Добър вечер, момчета, как сте? Ще се разкършите ли?
Очаквах да се танцува, а аз да си седя от страни да се наслаждавам на хора с дълги крака.

Появих се облечен в блейзър с оксфордска емблема и голф панталони. Трябваше да се преструвам на един познат от мъгълски произход, и понеже никой не ме позна, предпочетох да си замълча.
- Добър вечер, момчета. Добър вечер професоре. Как сте? Вижте сега аз съм...
Не се доизказах, останалите не ме слушаха вече.

Доближих се до Рупърт и го подхванах под ръка. Бях облечена като овчарка, както ги изобразява на едни мъгълски кукли. Прокарах гегата си под другата му мишница и го издърпах към средата на площада. Започнах да го въртя и после се чу музика.
Професир Дрейк беше направил магия и около него се вихреха мънички разноцветни ноти.

Дойдох с тропаща броня. Бях си запазил ливреята от Ордена и понеже вече не можех да я нося като униформа на братството си, поне можех да ползвам като карнавален костюм. Заслушах се във музиката и се усмихнах на Дрейк.
- Добро парче. Напомня ми за един менезингер в двора, в който служех. Но той беше... кастрат.

Дойдох облечена като танцьорка на фламенко. Голите рамене бяха жива мъка в хладния есенен въздух. Но щом чух думите на Роланд, престанах да треперя и се разсмях. Потупах го по бронираното рамо и ризницата задрънча шумно под ръката ми:
- Има неща, които не бива да споделяш, Роланд.
Двамата с рицаря се разсмяхме шумно и разконцентрирахме професор Дрейк.

Дойдох с весело изражение и обикновените си дрехи, с шапка във формата на синьо речно раче.
- Добър вечер, ученици. Флеймрайт!
Положих ръка на рамото й и й намигнах.
- Не се задявай със по-възрастни момчета.
Ученичката се изчерви ужасно силно и аз се разсмях силно и невъздържано.

Появих се в костюм, напомнящ кралска роба или нощница. Засмях се на думите на Далия и се приближих до нея.
- Не правете забележка на младата дама, професор Фалмея. Да сме честни, ако момичетата не закачат по-възрастните момчета, аз ще си остана сам цяла вечер.
Засмях се и поведох Далия към средата на плаца, за да продължим по мелодията на песента, която май Сайръс беше почнал от начало, след като Силвърхарт и Флеймрайт го бяха разконцентрирали.

Вампирската червена рокля беше доста разголена и доста лека. Освен това учудващо неудобна в кръста. Когато дойдох с учудване видях доста радостно празненство по случай празника за Хелоуийн. Зарадвах се че виждам учители и ученици да се забавляват като една група. Вмъкнах се и помолих професор Дрейк за следващия танц. Само той беше висок колкото мен и за това се съгласи доста учуден. Успя да стабилизира заклинанието и двамата затанцувахме в средата, а Мърл и Далия с Дороти и Рупърт се завъртяха около нас и засмяха на нашия танц със Дрейк.

Дойдох с роклята, която бях носила като фея у дома. С радост чух любимата си човешка песен и се засилих към нея. Застанах и се наслаждавах на ритъма.
- Ехей! Има ли кой да танцува с мен?
Надявах се да се обади някой. Но като не получих отговор се зарадвах, че не се налагаше да танцува. Макар да исках да танцувам, не исках да настъвам някого по пръстите.

Дойдох задъхано в мотоциклетния костюм на баща си. Беше ми малко широк и много безформен и доста лекьосан от масло и бензин. Но по-автентичен костюм не можех да намеря.
Застанах до групата други ученици и се заговорих с Оливър за нещо и аз не знам какво, но си спомням, че нещо си говорехме за жаби и хумункулус

Дойдох с весело изражение и сребриста рокля. Не знаех какво точно представлява костюма ми, но предпочитах да не мисля за друго, освен за забавлението.
- Ехей - провикнах се и стреснах двама трима. Разсмях се на стреснатите им изражения.
- кой ще танцува с мен.

Дойдох със Сузи. Двамата бяхме облечени като пирати. Аз поне бях малко пират, докато сузи повече приличаше на малко момиче с кърпа на главата.
Щом чух вика на Елекра се изчервих силно. Сузи ме сръчка и аз отвърнах на призива й.

Поставих ръце на главата си. Свещеническото расо не ми беше удобно но щеше да свърши работа. Все пак прецених, че щеше да ми свърши работа. Все пак не правех сметка да танцувам.
Застанах в единия край на площада и затропах с крак за да следвам ритъма.

Не можех да повярвам, че най-накрая дойде и Хелоуин. Бях едва от пет дена при професор Уу и всичко вървеше повече от добре, а тя бе възхитена от способностите ми и желанието ми да се развивам. Беше ме научила на доста неща, откакто бях дошла и както се бяхме разбрали, нямаше да коментираме местенето ми при нея. Разбира се, не й казах истината, а просто това, че и стените тук имат уши, а аз не исках да тръгват глупави и безсмислени слухова, макар че вече имаше такива.
Най-странното беше, че не се бях засичала със стария ми ментор през последните пет дена. Е … не беше като да се опитвам да го намеря, дори точно обратното, но все пак нямаше как да не се изненадам. Това поне ме успокояваше, че тази вечер няма да ми се налага да се засичам с него, затова и започнах развълнувано с приготовленията.
Бях решила, че ще се облека в ретро стил. Не харесвах да се обличам като зомби, вампир и тн, затова щях да бъда най-обикновено момиче от преди някое друго десетилетие … кого залъгвах, никога не можех да бъда обикновена. И все пак, нямаше да се надувам много тази вечер, затова след като облякох роклята на реснички, се окичих доста хубаво с бижута и се залових с косата си.

Вече се беше стъмнило, а повечето ученици бяха там. Е … все още беше модерно да се закъснява, затова и не си правех труда да бързам, а след като се поздравих с новия си ментор, отидох при масата с напитките. Имаше разни пуншове, на чието дъно имаше някакви желирани очички и червеи, което ме наведе на мисълта, че организаторите бяха хора … да не споменавам за мъфините, върху които бяха нарисувани чудовища с глазура.

Костюма:

Spoiler:

Часовете свършиха и скоро стана достатъчно тъмно. жълтите фенери на дългите въжета над Фестивалния парк пламнаха и скоро целият площад осеян със жълти и бели плочки грейна ярко, до колкото може да е ярко през нощта. Учениците навличаха карнавални костюми, но повечето се обличаха като себе си, понеже им стигаха достатъчно странности на ден и без да се натоварват с тях и през празника. Вярно да гледаш Дънкан Гримуотър като театрален фантом на операта беше подозрително, или някой като Артър Грифинбейн, със котешки уши, което си беше направо притеснително.
Аз от своя страна предпочетох да се занимая с масите и просто замених дрехите си с бялата празнична роба, единственото ми по-различно облекло, от обичайната мантия. Сега говорех известно време с Линда Уу, после погледнах в оказаната посока и кимнах. Преминах нататък и след това почти връхлетях върху Женевиев. ПОгледнах я стреснато после очите ми загубиха жизненият си блясък и подхвърлих:
– Добър вечер, мадмоазел Кортес.

Стоях си спокойно до масата, като внимателно си сипвах от пунша, когато забелязах с периферното си зрение нещо, което се беше засилило към мен. В първия момент подскочих стреснато, но след това забелязах, че бе не друг, а професор Алистър Дредмастър, която ме накара да се усмихна, макар и не много искрено. Не исках да го обидя, затова и веднага подадох вече пълната си чаша към него, а щом той я пое, взех една нова, която щях да използвам аз.
- Добър вечер, професоре. Изглеждате доста добре – казах колкото се мога по-спокойно, но не можах да задържа погледа си на него.
Истината беше, че наистина изглеждаше добре това продължаваше да ме обърква. Аз обаче се съсредоточих върху чашата си, но щом вдигнах малкото черпаче, ръката ми започна да трепери, сякаш всеки момент щях да припадна. Очевидно не бях чак толкова спокойна, колкото си мислех, но това не ме притесни толкова, колкото това, че му го показвах.
Все пак се съвзех, сипах си пунш, а накрая дори се обърнах към него. Отпих малко и веднага се намръщих, а после подуших пунша и погледнах към мъжа пред мен. Побързах да му обясня, преди да е обвинил мен, защото вече не ми бе ментор и нямаше защо да ме защитава.
- Мисля, че вътре има алкохол …

Вдигнах рамене и си долях, понеже бях изпил повечето. Вдигнах рамене пак, сякаш за да подскажа,че не е чак такъв проблем за мен. Когато се усетих,че само вдигам и свалям рамене като идиот, спрях и я погледнах:
– Може ли да те попитам нещо?
Приех мълчанието за съгласие за това продължих:
– Имаме заповед на по-висша инстанция. Архиканцлер Сантяго ни разпореди, да размених ученици. Ученици на една школа да се прехвърлят за единична мисия в друга, противоположна. Предложих на Линда Уу да вземе Малорн Ашторн от моите. Борис Толстаф се премества при Дрейк в замяна на Стормгейт. Минди Пиксикраун и Реджина Флеймрайт. Въпросът е че ...
Погледнах на страни и промърморих:
– Дали ще се съгласиш да се размениш с Малорн за малко? Знам, че не се разбираме добре с теб, но се надявах, че може да изгладим положението, ако действаме заедно... отново.
Засърбя ме да ѝ подскажа, че учи заедно със Сабрина, особено след станалото преди толкова време. Реших, че това само ще я нарани.

Не знаех защо, но очаквах някакъв подобен въпрос и макар да не бях чула за разменните начела, имах някаква предчувствие. Не исках да взимам прибързано решение, защото каквото и да отговорех, можех после да съжалявам, но и не можех да си замълча. Просто трябваше да кажа нещо, без да привличам прекалено много внимание, а и не исках да го оставя с погрешни впечатления … или по-скоро правилно, но просто не можех да му кажа истината така, както я усещах.
- Чувствам се много добре при професор Уу – отбелязах с лека усмивка и видях погледа на професора, който не знам дали така ми се стори, но май се отчая, затова побързах да продължа – Все пак ще приема, но искам да сме наясно, че ще се върна при нея. Харесвам нещата, които учим и се чувствам на мястото си, затова се надявам да ме разберете.
Бях се изнервила невероятно много, докато казвах това, че чак ръцете ми се бяха изпотили, а гърлото ми беше пресъхнало. Затова и надигнах чашата си, като изпих цялото й съдържание и се намръщих отново. Алкохола не беше никак малко, но нищо нямаше да ми стане от две чаши, затова започнах да си наливам отново, докато слушах какво щеше да ми каже.

Кимах вдървено и някак сънливо:
– Добре, радвам се , че се съгласи. от всички ваши хора се съгласил само Серен, но той е странен. Има наклонности към тревата.
Когато Жев ме погледна стреснато, аз вдигнах ръка:
– Не е каквото си мислиш. Не говоря за марихуана, говоря за трева, като трева.
Изглежда въобще не ѝ стана ясно, за това просто казах:
– Преди около година, Серен беше под влияние на ангел. Двамата заедно искаха да се отдадат на екологичен тероризъм и искаха да превърнат лондонския Хайд Парк в море от трева. Трева, която да погълне целия град и да има зеленина навсякъде. Доста странно от негова страна, не си ли съгласна?
Погледнах я сериозно и продължих:
- Именно за това предпочитах ти да си при нас. А и искам да ти се реванширам до някъде за времето, прекарано с мен. Мисля, че не е имало и един случай да ти е приятно при мен а?

През цялото време кимах и се наливах с пунш, защото ми беше прекалено притеснено, за да кажа каквото и да е било. За щастие той говореше достатъчно, че да ги няма онези неловки моменти, а и пунша ставаше все по-приятен и лек, като дори не осъзнах, кога бях изпила втората си чаша. Затова и продължих да кимам положително, докато наливах поредната чаша … е, само третата ми беше де, но все пак се възмутих при последния му въпрос.
- Разбира се, че не! – казах така, сякаш ме бе попитала дали съм влюбена в него, а аз бързах да отрека – Искам да кажа, че е имало и приятни моменти. Просто понякога обстоятелствата не са били много добри и …
Осъзнах, че се оплитам все повече и ми се искаше да бях млъкнала след думата не. Сега гърлото ми бе пресъхнало и просто не знаех какво повече да кажа, затова предпочетох да пия, за да не ми се налага да говоря. Тази чаша обаче не бързах да изпивам, защото ми се беше случвало да се напивам и едва ли щеше е много добре. Е … определено щеше да е по-добре, ако професор Уу не бе минала покрай нас с широката си усмивка и брилянтната идея, че трябва да танцуваме.
Бузите ми пламнаха в червено, а аз погледнах с известно притеснение към професора. Да … и тази чаша се изпразни веднага, след като кимнах положително, но нима можех да кажа нещо друго. Сега зависеше изцяло от него и нямаше да се изненадам, ако откажеше да танцува с мен, но просто имах чувството, че на тази жена не можеш да кажеш „Не”.

Кимах многозначително.
- Дам, аз ще ти напълня главата с глупости. Ако ти се слуша.
Линдда се усмихваше така както само тя може. Сякаш на сън. Самата тя беше облечена като фея - рокля във формата на обърнато цветче от лилиум. С гол гръб. И за да покаже,че примерът трябва да е заразителен, ме спипа Малорн за да му обяснява нещо за училището си и го повлече.
Погледнах сериозно момичето пред себе си и заявих:
– Хайде, не сме танцували до сега. Може да не съм "светски лъв" както казват, но поне съм се учил да танцувам. Ако ми позволиш...
Изправих се и я поведох внимателно към средата на дансинга, който беше просто кръглия площад в средата на парка. Хората наоколо се мъчеха да танцуват също. Поне ако съдех по измъчените лица на някои от тях - доста пръсти бяха настъпени. На ум си напомних, да внимавам да не свърша по същия начин с партньорката си.
- Хайде, спокойно, ела насам... обещавам да не те настъпя.

Тръгнах след професора, като идеята за танц вече не ми се виждаше чак толкова лоша. Щяхме да се завъртим няколко пъти по средата на дансинга и след това можех просто да заявя, че съм се изморила и имам нужда да поседна малко … а и роклята ми беше специално за танци, така че щеше да е ужасно, ако не я използвам както трябва.
Изведнъж се засмях гръмко и напълно неочаквано, като всички около нас ме погледнаха странно, сякаш чакаха да разберат на какво толкова се смея, за да им стане поне малко весело и на тях. Аз обаче се смеех на думите на професора си, който беше обещал да не ме настъпва и не знам защо, но вече се бях зачервила от искрен смях и не можех да спра. Очевидно пунша не беше чак толкова безобиден, колкото ми се виждаше преди малко и макар до тогава да ми помагаше да си затварям устата, май сега щеше да ми развърже езика.
- Обичам да танцувам – казах весело, като за щастие на го изкрещях и побързах да се приближа към мъжа пред мен.
Погледнах в очите му, а устните ми се извиха в една голям красива усмивка, която нямаше намерение да си ходи скоро от там. В очите ми се виждаше онзи силен блясък, който беше отражение на алкохола, но за щастие, се чувствах просто замаяна, не и пияна. И все пак … имаше доста пунш и достатъчно време до края на празненството.

Усмихнах се сдържано и притеснително. Изглежда алкохолът връхлиташе Жев бързо и неотклонно. Преди време учителският съвет беше гласувал в отсъствието на Мерилин Сантяго, дали да се предлагат алкохолни напитки на празниците на училището. Аз бях против, Линда също, но останалите се съгласиха, че повечето са пораснали достатъчно за целта.
– Ами... честно да си призная... аз обичам да танцувам, но рядко ми се случва. Обикновено по време на празници, трябваше да съм някъде другаде.
Погледнах на страни:
– Няма да ти говоря за задачата ни, сега не е време за работа. Какво ново при професор Уу? Научи ли всичко за тревичките и зайчетата и подобните?
Подсмихнах се закачливо, за да избегна избухването ѝ. Имах странното чувство,че ще си помисли, че я заяждам, за това се молех пуншът да е поразвинтил чувството ѝ за хумор.

Това би ме изкарала от равновесие, но в момента се чувствах толкова весела, че едва ли можеше да се случи нещо подобно. От сърце ми дойде да се засмея и дори за минута не се опитах да прикрия смеха си, макар и да бе прекалено силен и често да събираше погледите. Все някога щяха да свикнат и да спрат да се обръщат, а през това време аз щях да си се смея заразително и весело, докато не почервенея до толкова, че да пукна като балон.
- Наистина ме накара да целуна едно цвете – казах през смях, като едва дишах.
Най-накрая зарових лице в гърдите му, за да се успокоя малко, защото ако продължавах така, щях да се напишкам. А и от време на време се чудех как изглеждам от страни, затова и веднага щом се сетих за какво бяхме дошли тук, се изправих. Песента беше доста бавно, затова инстинктивно сложих ръката си на рамото му, а другата поставих в неговата. Приближих се максимално, като погледнах нагоре и се усмихнах отново … или по-скоро не бях спирала, но сега липсваше онова изчервяване и неловките моменти. Чувствах се толкова добре в ръцете му, че бях готова да разцелувам професор Уу за прекрасната идея.

Песента беше бавна и приятна, успокояваща. В случай че я слушах в кулата си или в кабинета, щях да си задремя на нея. сега обаче, въобще не ми се спеше. Дори трябва да си призна, че бях доста развълнуван и едва се побирах в кожата си от неизвестна и необяснима радост.
Усмихнах ѝ се в отговор и внимателно подхванах талията ѝ. прецених , че не бива да се оливам в това да пипам много ниско, за това хванах по-високо. само че, прекалено високо. Защото Женевиев писна и се сви като опарена, после избухна в смях. Първо се стреснах, сякаш ме е ухапало зайче, едва след малко разбрах какво я е накарало да се изкикоти така. Бях хванал почти до ребрата и така я бях изгъделичкал, че едва не ѝ бях прекъснал нервите.
започнах да я успокоявам и сложих едно ръка на рамото ѝ.
- Аууу, извинявай, извинявай... не съобразих. Изглежда има по-страшни неща дори от настъпването по пръстите, а?
Ухилих се глупаво и я прихванах за да се изправи, след гъделичкащата атака.