Ravenwood School of Magical Arts
Академия Рейвънууд приведства новите си ученици. Нека заедно се потопим в света на магията. Нека заедно открием Хармонията и да пазим Баланса на Вселената. Тази крехка сила скрита във Великото дърво. Тази тъй чиста и непокварена сила. Нека заедно вземем по глъдка от нея и не позволим на злото да си отиде.
Това е Академия Рейвънууд.

Ravenwood School of Magical Arts

Рейвънууд. Мястото където нещата просто се случват.
 
ИндексPortalВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Едуин Тролстарйдър
Пет Май 31, 2013 11:08 am by Крис Мастър

» Симон Брайтланс
Пет Май 31, 2013 11:07 am by Крис Мастър

» Грета Дарккеттъл
Пет Май 31, 2013 11:06 am by Крис Мастър

» Захарният Еднорог!
Нед Ное 25, 2012 12:49 pm by Алистър Дредмастър

» Преди седмица на път към Рейвънууд
Сря Ное 21, 2012 10:25 pm by Крис Мастър

» Крис Мастър
Вто Ное 20, 2012 11:21 pm by Мерилин Сантяго

» Кулата на преподавателя
Вто Ное 13, 2012 8:37 am by Женевиев Кортес

» Adrian Sage
Чет Ное 08, 2012 10:19 am by Женевиев Кортес

» Morticia
Чет Ное 08, 2012 9:14 am by Женевиев Кортес

Юли 2018
ПонВтоСряЧетПетСъбНед
      1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031     
КалендарКалендар
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 21, на Вто Окт 31, 2017 9:13 am

Share | 
 

 Творчество на Дредмастър

Go down 
АвторСъобщение
Алистър Дредмастър
Грандмастър
Грандмастър
avatar

Брой мнения : 604
Points : 3558
Reputation : 1
Join date : 06.09.2011
Age : 28
Местожителство : Ravenhood; Nightside

Наказание
Предупреждение за наказание:
0/10  (0/10)

ПисанеЗаглавие: Творчество на Дредмастър   Чет Сеп 08, 2011 8:00 am

Arrow Arrow Arrow
Върнете се в началото Go down
Алистър Дредмастър
Грандмастър
Грандмастър
avatar

Брой мнения : 604
Points : 3558
Reputation : 1
Join date : 06.09.2011
Age : 28
Местожителство : Ravenhood; Nightside

Наказание
Предупреждение за наказание:
0/10  (0/10)

ПисанеЗаглавие: Първа Глава: Джунгла   Съб Окт 01, 2011 7:36 am

Ужасяващият писък дойде откъм реката.
Кенет Дейвитсън изпсува и закрещя заповеди към останалите. Беше предупредил мъжете си да внимават с водните площи, доколкото е възможно, но във влажните, гъсти джунгли на Кеджистан понякога ставаше трудно да се избегне плетеницата от реки и поточета. Освен това някои от наемниците имаха склонността да забравят заповедите, когато зърнеха прохладната вода само на няколко метра от себе си.
Глупакът, който пищеше сега, беше научил, че прекомерното самочувствие е опасно. Уви, едва ли щеше да живее достатъчно дълго, за да оцени урока.
Кльощавият, почернял капитан започна да си пробива път през гъстата растителност по посока на жалните вопли. Пред себе си забеляза Хорас, своя заместник, гол до кръста варварин, който вършееше през лозите и лианите, сякаш те не представляваха никакво препятствие. Докато повечето наемници, идващи от хладните планински региони на западните кралства, страдаха тежко от жегата, мургавият Хорас се движеше с изключителна бързина. Гигантът приличаше на бягащ лъв заради проскубаната си черна коса, която се ветрееше, докато той тичаше към реката.
Следвайки просеката, оставена от приятеля му, капитан Дейвитсън успя да навакса малко време. Продължаващите писъци му припомниха за тримата мъже, които бяха загинали, откакто отрядът навлезе в гъстите джунгли, покриващи тази земя. Единият беше застигнат от ужасяваща смърт, оплетен от пълчища чудовищни паяци. Тялото му беше толкова натъпХано с отрова, че бе подпухнало до неузнаваемост и невероятно разкривено. Кенет беше заповядал да подпалят с факли паяжината и нейните обитатели. Това не успя да спаси клетника, но поне беше своеобразно отмъщение.
Другият нещастен боец така и не беше открит. Просто бе изчезнал, докато прекосяваха едно изключително неприятно тресавище с подвижни пясъци. Капитанът се досети за съдбата на загубения войник, след като самият той затъна до коленете при една погрешна стъпка. Тинята беше бърз и ефикасен убиец.
Кенет тъкмо си припомняше смъртта на третия наемник, когато излезе на открито и се натъкна на почти идентична сцена.
Огромно влечугоподобно създание се беше надвесило над речния бряг и наблюдаваше малките фигурки отдолу, които отчаяно се опитваха да освободят плячката от огромната му паст. Въпреки че челюстите му бяха здраво стиснати около нещастния наемник, чиито писъци бяха привлекли Кенет и останалите, чудовището някак си успяваше да съска гневно към хората. Едно копие го беше пронизало отстрани, но очевидно раната беше плитка и съществото не изглеждаше никак притеснено от нея.
Някой стреля с лък към главата, вероятно целейки се в очите, но изстрелът се оказа висок и отскочи от люспестата кожа. Водният звяр — такова име използваше техният работодател КунгЛао за подобни същества — разлюля плячката си и даде възможност на Кенет да види кой е нещастникът.
Харго. Разбира се, че беше Харго. Брадатият идиот бе едно от разочарованията на пътуването. Постоянно оплескваше нещо, откакто бяха пристигнали от тази страна на моретата-близнаци. Но каквито и да бяха недостатъците му, дори Харго не заслужаваше подобна съдба.
— Пригответе въжетата — изкрещя на мъжете си Кенет.
Водните създания имаха два закривени рога на главите си и това беше единственото слабо място по змиеподобните им тела.
— Не го оставяйте да се гмурне отново във водата!
Докато другите следваха инструкциите му, капитан Дейвитсън ги преброи наум. Общо шестнайсет човека с него и нещастния Харго. Седемнайсет, ако се броеше и КунгЛао.
Къде беше проклетият Технократ! Този човек имаше дразнещия навик да се скита далече пред отряда и караше войниците да се чудят за какво въобще са наети. Кенет вече съжаляваше, че е приел задачата, но обещаните съкровища звучаха толкова изкушаващо и примамливо.
Той прогони мислите за пари от главата си. Харго все още имаше някакъв минимален шанс да оживее. Водният звяр лесно можеше да прехапе тялото на две, но явно предпочиташе да завлече плячката си под водата и да я остави да поомекне малко. Така поне беше обяснил проклетият магьосник с дразнещо поучителния си тон.
Мъжете бяха приготвили въжетата и Кенет им заповяда да заемат места. НеколЛаоа все още дразнеха гигантското влечуго, с надеждата да забавят отстъплението му, колкото се може повече.
Хорас вече се беше приготвил, предвиждайки идеята на капитана. Гигантът хвърли примката си ловко и закачи въжето около десния рог на звяра.
— Оскал! Опитай се да хвърлиш въже на Харго! Бенджин! Хванете с примка и другия рог! Вие двамата — помогнете на Хорас!
Набитият Оскал се приближи и запрати въжето си към отслабващата, окървавена фигура в устата на чудовището. Харго се опита да го улови, но то падна на няколко метра от него. Водният звяр изсъска отново и започна да отстъпва, макар усилията на Хорас и двамата му другари да го възпираха донякъде.
— Бенджин! Проклет да си, улови другия рог!
— Кажи му да спре да шава и ще го хвана, капитане!
Оскал хвърли своето въже отново и този път Харго успя да го сграбчи и да го завърже около себе си.
Цялата картина напомняше на Кенет за някаква страховита игра. Отново се наруга, че беше приел задачата, след което прокле и КунгЛао, който го беше забъркал в това.
Къде, по дяволите, беше магьосникът? Защо не беше дотичал с останалите от отряда? Дали пък не беше мъртъв?
Капитанът се съмняваше, че ще има чак такъв късмет. С каквото и да се занимаваше в момента Технократът, определено нямаше да помогне в тази ситуация. Всичко лежеше на и без това отрудените плещи на Кенет.
НеколЛаоа от бойците продължаваха да се опитват да наранят чудовището по всякакви начини. За съжаление дебелата кожа на водния звяр не позволяваше ефективната употреба на мечове и копия, а двамата стрелци трябваше да внимават да не наранят другаря си.
Най-сетне една примка се закачи за левия рог. Капитан Дейвитсън се почувства обнадежден, но все пак едно беше да уловят чудовището, а съвсем друго — да го извлекат от вадата:
— Всички на въжетата! Издърпайте го на брега, там ще е по-тромаво и уязвимо!
Той самият застана зад Бенджин и задърпа с все сила. Водният звяр изсъска високо и въпреки че осъзнаваше опасността, не освободи пленника си. Ако не беше заложен животът на един от хората му, Кенет щеше да се възхити на подобна упоритост.
— Дърпай — изкрещя капитанът, а кафявата му риза беше залепнала за тялото от стичащата се пот.
Кожените му ботуши, чудесните му нови кожени ботуши, които си беше купил с парите от последната мисия, затънаха в калната почва. Въпреки усилията на осемте мъже, чудовището едва-едва помръдваше към брега.
И все пак сантиметър по сантиметър туловището на звяра започна да се подава на сушата. Наемниците удвоиха усилията си, надявайки се, че скоро ще успеят да освободят своя другар.
Виждайки, че целта е близо, един от стрелците се прицели в звяра.
— Задръж! — успя да извика Кенет, преди стрелата да се забие в лявото око.
Влечугоподобното създание се дръпна назад, агонизирайки. Отвори своята паст, но не изпусна тежко ранения Харго, въпреки усилията на двамата мъже, които го дърпаха от земята. Макар и без крайници, чудовището така се заизвива и задърпа, че повлече хората към тъмните води.
Един от мъжете зад Хорас се подхлъзна и събори друг. Бенджин загуби равновесие и за малко не отнесе капитана.
— Дръжте го! Дръжте го! — разкрещя се Кенет.
На двете закачени за рогата въжета сега имаше само петима мъже. Силният и мускулест Хорас продължаваше да дърпа, въпреки че зад него бе останал само един човек, ала накрая дори неговата удивителна сила се оказа недостатъчна.
Задната половина на гигантското влечуго изчезна под водата. Капитанът разбра, че са загубили битката. Вече нямаше начин да го издърпат на брега.
Дори Харго, който яростно се беше вкопчил в живота, осъзна това. Обърна окървавеното си лице към останалите и се развика с дрезгав глас. Кенет нямаше намерение да остави този мъж да загине като първия.
— Бенджин, хващай се отново за въжето!
— Късно е, капитане. Няма какво да се…
— Казах хващай го!
Боецът се подчини и Кенет изтича до най-близкия стрелец. Мъжът стоеше неподвижно и с отворена уста и пребледняло лице наблюдаваше нещастния си другар.
— Лъкът ти, дай ми го!
— Капитане?
— Дай ми лъка, проклет да си!
Кенет изтръгна оръжието от ръцете на обърХания мъж. Беше тренирал дълго и упорито и все още минаваше за най-добрия стрелец в отряда.
Надяваше се да е достатъчно точен за това, което възнамеряваше да извърши.
Без повече колебания командирът изпъна лъка и се прицели. Харго го съзря и внезапно престана да крещи. Погледът му умоляваше капитана да свършва по-бързо.
Кенет изпъна тетивата и пусна стрелата.
Острието прониза гърдите на Харго и се заби дълбоко. Мъртвото му тяло се отпусна в челюстите на чудовището.
Действията на капитана изненадаха останалите наемници. Хорас задържа дъха си, а останалите въздъхнаха тихо.
В настъпилата тишина оцелелите видяха как чудовището бавно и със съсХане се потопи във водата. Ръцете на Харго останаха за малко на повърхността, след което също изчезнаха надолу.
Кенет пусна лъка на земята и започна да се отдалечава от брега.
Останалите бойци събраха нервно багажа си и го последваха, придържайки се плътно един към друг. След третата смърт се бяха поотпуснали и сега един от тях беше платил за това с живота си. Разбира се, Кенет стоварваше основната вина върху себе си — той беше командир на отряда и носеше отговорност за всички. Досега само веднъж се беше налагало да убие някой от своите подчинени, за да съкрати страданията му, ала това бе станало на бойното поле в разгара на кървава битка, а не в някаква забутана джунгла. Тогава мъжът лежеше с толкова огромна рана, че капитан Дейвитсън се беше удивил как е още жив. Не беше никак трудно да даде покой на смъртно ранения войник. Докато сега… сега се чувстваше като варварин.
— Кенет — това бе спокойният глас на Хорас. Въпреки масивното си телосложение, гигантът можеше да говори доста меко, когато пожелаеше. — Кенет, Харго…
— Млъкни, Хорас!
— Кенет…
— Достатъчно!
От всички бойци, които беше командвал през последните десет години, само Хорас се осмеляваше да го нарича по име. Не че капитанът го беше предложил; простоватият велиХан сам бе решил така. Може би затова двамата се бяха сприятелили. Единственият истински приятел измежду всички, които бяха служили при него за пари.
А вече бяха останали само петнайсет човека. По-малко, които да разделят обещаните от Технократа богатства, но и по-малко, когато се наложи да се изправят срещу опасностите. Кенет с удоволствие би наел повече хора, но за съжаление не беше намерил други желаещи. Само седемнайсет бойци бяха решили да придружат него и Хорас в това тежко пътуване. А парите на КунгЛао бяха стигнали, колкото да се покрият началните разноски.
И като се сети за Лао — къде, по дяволите, беше той?
— Лао, проклет да си! — изкрещя притесненият капитан към джунглата. — Ела веднага, освен ако не са те изяли чудовищата!
Не последва никакъв отговор.
Кенет се оглеждаше за дребния магьосник, провирайки се из гъстата джунгла, но не успя да зърне плешивата му глава.
— Лао! Покажи се веднага или ще накарам мъжете си да изхвърлят скъпоценната ти екипировка в реката! Тогава ще трябва да молиш водните зверове да ти помагат в проклетите изчисления!
Откакто бяха започнали пътуването си, Технократът постоянно ги караше да спират, за да проверява инструментите си и да прави дребни заклинания, всичко това, с цел да определя посоката, в която вървяха. Явно имаше представа накъде отиват, но за останалите не можеше да се каже същото.
Висок, носов глас се обади от разстояние. Нито капитанът, нито Хорас успяха да различат думите, но и двамата познаха, че това е техният работодател.
— Насам — заяви гигантът и посочи напред и леко вдясно от посоката, в която се движеше отрядът.
Кенет разбра, че магьосникът е не само жив, но и съзнателно беше пренебрегнал съдбата на Харго. Това го разгневи неимоверно. Ръката му бавно се спусна към дръжката на меча. Това, че им плащаше, не означаваше, че ще му простят, задето не беше използвал талантите си за спасяването на злощастния им другар!
Да, Кенет лично щеше да се разправя с него.
— Къде си? — подвикна капитанът.
— Тук, разбира се! — отвърна Лао и се показа иззад гъстата растителност. — Побързайте! Загубихме твърде много време.
Загубили време? Капитан Дейвитсън се ядоса още повече. Като наемник знаеше, че всекидневно рискува да умре, но се гордееше, че цени стойността на човешкия живот. Винаги беше така — за хората със златото и обещанията за несметни богатства страданията на наемниците бяха без значение.
Той измъкна бавно меча си от ножницата. С всеки изминал ден това пътешествие се превръщаше в провал. Време бе да разтрогнат договора.
— Идеята не е добра — измърмори Хорас. — Прибери го, Кенет.
— Гледай си работата! — Никой, дори Хорас нямаше да го разколебае.
— Кенет…
Капитанът направи няколко крачки напред и застана пред Технократа. Със своите метър и осемдесет се извисяваше с цяла глава над дребния магьосник.
Легендите винаги описваха маговете като по-висши същества. Високи, закачулени, загърнати в покрити с руни червено-оранжеви наметала, наречени туринаш или духовни мантии. Малките сребърни руни по робите предпазваха от някои дребни заклинания и до известна степен от вампирични сили. Визджерейците носеха туринаш с гордост, като знак за превъзходството си над останалите. Но КунгЛао беше висок около метър и шейсет и дори наметалото не можеше да му придаде величествен вид. Слабоватата фигура и дългата сива брада напомняха на Кенет за неговия дядо.
Лао изгледа наемника с презрение. Дребничкият магьосник беше нетърпелив и очевидно не осъзнаваше, че животът му виси на косъм. Разбира се, освен със защитните заклинания Технократът разполагаше и с жезъл, в който имаше специално подбрани за подобни ситуации магии.
„Един бърз удар — помисли си Кенет. — Един бърз удар и ще приключа завинаги с тази лицемерна жаба…“
— Време е! — отсече работодателят им и размаха жезъла си пред лицето на капитана. — Какво се мотаете? Знаете, че не разполагам с много време!
„По-малко, отколкото си мислиш, проклетнико!“
— Докато вие скитахте, аз се опитвах да спася един от хората си от водните зверове. Помощта ви щеше да ни е от полза.
— Хм, достатъчно! — КунгЛао погледна обратно към джунглата, сякаш въобще не беше чул думите на капитана. — Елате! Трябва да ви покажа нещо!
Докато Технократът се обръщаше, капитан Дейвитсън бавно започна да надига меча си.
Хорас положи ръка на рамото на приятеля си:
— Кенет, да идем и да видим какво иска да ни покаже.
Гигантът внимателно пристъпи напред, прикривайки незащитения гръб на Лао, и го последва. Кенет тръгна след тях неохотно.
Добре, щеше да изчака още малко.
КунгЛао и Хорас изчезнаха в гъстата растителност. Дейвитсън започна да си пробива път след тях, като с удоволствие си представяше как всяка отсечена клонка или лиана е вратът на магьосника.


А после джунглата свърши внезапно. За първи път от две седмици Кенет зърна обширен пейзаж, осветен от залязващото слънце. Погледна назъбената планинска верига, която се простираше по протежението на Кеджистан и продължаваше на изток отвъд хоризонта. Наблизо, точно в подножието на най-южния връх, се намираха руините на някога могъщ град. Все още се виждаха участъци от солидната каменна крепостна стена. Тук-там стърчаха и сгради, устояли на неумолимия ход на времето. Една от тях, вероятно дворецът на древния крал, се извисяваше на върха на хълма, откъдето някога господарят беше наблюдавал цялото си владение.
Руините бяха обрасли с растителност, а вятърът и водата бяха свършили останалата работа. Парчета от северната стена бяха рухнали и сринали част от сградите. По-нататък се забелязваше и внушително свлачище.
Кенет се съмняваше, че нещо се е запазило непокътнато след толкова време.
— Това вероятно ще смекчи гнева ви, капитане — отбеляза КунгЛао, без да откъсва поглед от гледката.
— Какво имаш предвид?
Кенет беше отпуснал меча си, наблюдавайки руините с безпокойство. Имаше чувството, че се е озовал на място, което избягват дори призраците.
— Това не е ли…
— Светлината на светлините? Най-святото владение в историята на света, намиращо се в подножието на Нимир? Да, капитане. Ето го пред нас и ако изчисленията ми са верни, пристигнали сме точно навреме.
Зад Кенет се разнесоха въздишки. Останалите от отряда се бяха появили тъкмо навреме, за да чуят думите на магьосника. Всички знаеха легендите за владението, наричано от древните Светлина на светлините. Място, известно като единственото кралство, от което силите на ада се бояли. Всички бяха чували историите дори в отдалечените западни кралства.
Някога тук бе имало град, построен от онези, които почитали светлината. Град, управляван от велики и благородни владетели, а душите на жителите му отивали направо в рая.
Тук се издигало толкова свято кралство, че според историите накрая жителите му пренебрегнали простосмъртните ограничения и се възвисили при ангелите.
— Виждаш гледка, която си заслужава загубата на няколко човека, капитане — прошепна Технократът, протягайки кокалестата си ръка към руините. — Вие сте едни от малкото късметлии, които имат възможност да зърнат чудесата на легендарния изгубен град Гейлс!

_________________

Върнете се в началото Go down
Алистър Дредмастър
Грандмастър
Грандмастър
avatar

Брой мнения : 604
Points : 3558
Reputation : 1
Join date : 06.09.2011
Age : 28
Местожителство : Ravenhood; Nightside

Наказание
Предупреждение за наказание:
0/10  (0/10)

ПисанеЗаглавие: Втора Глава: Медалионът   Съб Окт 01, 2011 7:37 am

Имаше прекрасна кожа, дълга кестенява коса, спускаща се по перфектно заоблените й рамене, и очи с цвят на изумруди. Ако не бяха източните черти на лицето й, нямаше да се различава с нищо от жените в родината му.
Беше всичко, за което един суров и опитен авантЮлийт като Кенет би могъл да мечтае.
За жалост беше мъртва от няколко столетия.
Кенет огледа крадешком своите спътници, докато премяташе древната брошка през пръстите си. Те продължаваха да претърсват пустите руини, в пълно неведение за неговата находка. Дотук издирването на съкровища се беше оказало пълен провал и капитанът се тревожеше. Петнайсет здрави мъже ровеха из останките на един от най-прочутите градове и за три дни бяха събрали само една торба с ръждясали и изпочупени предмети със съмнителна стойност. Фината брошка беше най-ценната находка досега, но дори тя щеше да заплати само част от тежкото пътуване до този отдавна мъртъв град.
Виждайки, че никой не го наблюдава, Кенет реши, че си е заслужил поне този предмет, и внимателно го прибра в кесията си. Не почувства никакви угризения — и без това като водач му се полагаше допълнителен дял от плячката.
— Кенет?
Капитанът се обърна и погледна човека, който се беше промъкнал зад него. Неясно как, Хорас винаги успяваше да се придвижва съвсем безшумно, въпреки че на външен вид наподобяваше вол.
Кенет прокара ръка през косата си и се престори, че не е извършил нищо нередно.
— Хорас! Мислех, че помагаш на нашия работодател с неговите инструменти и изчисления. Какво те води насам?
— Магьосникът… Иска да те види, Кенет.
Хорас се усмихваше. Варваринът се удивляваше като дете на магиите и тъй като Технократът засега не беше показал кой знае какви умения, наемникът се задоволяваше да се върти около загадъчните устройства и предмети, които носеше със себе си КунгЛао.
— Кажи му, че ще дойда след малко.
— Иска да те види веднага — отвърна мургавият велиХан с такъв тон, сякаш се чудеше как нормален човек би отказал да изпълни желанието на един Технократ. Хорас явно вярваше, че предстои някакъв невероятен магически спектакъл и всяко размотаване на приятеля му само удължава чаХането.
Кенет знаеше, че е безполезно да протака, пък и също имаше причина да говори с Лао.
— Добре, да вървим да видим какво иска магьосникът.
Бяха направили едва няколко крачки, когато Хорас се обърна и помоли:
— Може ли да го видя, Кенет?
— Да видиш кое?
— Предмета, който откри.
Кенет беше готов да отрече, че е намерил нещо, но знаеше, че Хорас го познава прекалено добре. С лека гримаса извади брошката и внимателно я задържа в дланта са, така че само другарят му да види какво е намерил.
— Красива е — ухили се широко Хорас.
— Виж… — започна Кенет.
Но едрият боец вече бе поел напред, оставяйки капитана да се чувства глупаво, задето беше изхитрувал. Никога не можеше да каже със сигурност какво точно си мисли Хорас, но явно засега въпросът с брошката бе приключен. Очевидно предстоящите занимания на магьосника представляваха далеч по-голям интерес, отколкото лика на отдавна умрялата жена.
Завариха Лао да бърника своите алхимични уреди и инструменти. От време на време магьосникът записваше нещо на един пергамент, разтворен върху бюрото, което наемниците му бяха сглобили. Вече цял ден се взираше внимателно през някаква леща към връх Нимир и постоянно се консултираше с един опърпан свитък. Когато наближиха, Кенет го дочу да хихика весело, докато преглеждаше бележките си. Технократът посегна за някакво устройство, което приличаше на секстант, но имаше някои промени, очевидно направени от магьосника. В момента, когато хвана уреда, КунгЛао забеляза приближаващите.
— Ах, Дейвитсън! Тъкмо навреме. Успяхте ли да увенчаете труда си с повече находки от вчера?
— Не… засега намираме само вехтории.
Кенет реши да не споменава за брошката: При лошия късмет, който преследваше капитана напоследък, Лао като нищо щеше да открие някакво приложение на артефакта и да го конфискува.
— Няма значение. Оставих отряда ви да се рови наоколо, за да не ми се пречка, докато извърша финалните приготовления. Разбира се, ако бяхте открили нещо, щеше да ви е от полза, но в дългосрочен план нямам никакви притеснения за нашия успех.
Магьосникът може и да нямаше притеснения, но наемниците със сигурност щяха да роптаят. Обещанията на Кенет бяха основани върху думите на Технократа и евентуалният провал щеше да се стовари върху неговата глава дори по-тежко, отколкото върху тази на Лао.
— Чуй ме, магьоснико — измърмори той. — Ти ни плати достатъчно, за да стигнем дотук, но първоначално ни беше обещал доста повече. Аз лично бих си тръгнал на момента и ще съм щастлив, ако успея да се измъкна невредим от това място, но останалите имат по-големи очаквания. Каза, че ще открием съкровище, при това доста голямо, а засега…
— Да, да. Нали ви обясних и преди. Трябва да изчакаме подходящото време. Смятам, че то ще настъпи съвсем скоро.
Кенет погледна към Хорас, но велиХанът само сви рамене. Капитан Дейвитсън отново се обърна към дребния магьосник и изръмжа:
— От самото начало ми разправяш дивотии, Технократо, и с всеки изминал ден те стават все по-големи. Защо не ни обясниш, на мен и на Хорас, какво точно си намислил. Да се изясним веднъж завинаги!
— Само ще си загубя времето — отвърна магьосникът, но като видя, че Кенет продължава да се мръщи, въздъхна раздразнено: — Добре, но после ще ме оставите на мира! Вече знаете легендите за това колко благочестиви са били жителите на града, така че няма да ви ги преразказвам. Ще премина направо към времето на големите неприятности. Това устройва ли ви?
Кенет се подпря на един каменен блок, представлявал част от крепостната стена, скръсти ръце и кимна:
— Давай.
КунгЛао прекъсна работата си и подхвана историята, която капитан Дейвитсън бе чувал стотици пъти, но все още не разбираше напълно.
— Всичко започнало по време, известно на тези от нас, които са запознати с несекващата битка между светлината и мрака, като войната на греховете.
Колкото и да бе закоравял през годините, Кенет потръпваше всеки път, щом дребният Технократ споменеше тези думи. Докато не бе срещнал Лао, капитанът не беше чувал тези легенди, но историите за митичната война, за която говореше работодателят му, изпълваха главата на наемника с образи. Образи на жестоки вампири, стремящи се да покварят света на простосмъртните и да го предадат на ада.
Войната на греховете не била като останалите войни, защото в нея участвали раят и адът. Въпреки че архангелите и вампирите се противопоставяли едни на други, повечето от битките им се водели на заден план, далеч от очите на смъртните. Предполагаемата война продължила стотици години. Та какво били годините за безсмъртните същества?! Кралства се издигали и падали. Злодеи като Бартук Кървавия военачалник се качвали на власт и били сваляни, а войната продължавала.
Още в началото на конфликта величественият Гейлс се превърнал в основен театър на бойните действия.
— Всички знаели за величието на Гейлс в онези дни — продължи плешивият магьосник. — Извор на светлина, източник на добри сили във време на неприятности. Това обаче привлякло вниманието не само на архангелите, но и на владетелите на ада, самите първични злини.
Първичните злини… Независимо къде бе роден човек, в джунглите на Кеджистан или в студените скалисти западни кралства, всеки знаеше за тях. Тримата братя, които управляваха ада.
Мефисто — господарят на омразата и на немъртвите.
Бейл — господарят на разрухата, носителят на хаоса.
Шайтан. Може би най-ужасяващият. Кошмарът, който стряскаше не само децата, но и нагледалите се на ужасии опитни ветерани.
Шайтан насочил взора си към Гейлс и бил най-обиден от славното му съществуване. Редът можел да се издигне от хаоса, предизвиХан от Бейл. Омразата на Мефисто можела да бъде победена от силните мъже. Но да не се боиш от самия ужас — това Шайтан не можел да търпи.
— Облаците над Гейлс ставали все по-тъмни с всяка изминала година. Ужасяващи същества, повечето от които идващи от други светове, преследвали онези, които пътували от и към града. Зловещи магии се промъквали откъдето могат, макар и често отблъсквани от магьосниците на кралството. След всяка победа на народа на Гейлс Шайтан ставал по-решителен. Искал да срази дивния град и да направи жителите му роби на ада. Всички щели да разберат, че сред земите на простосмъртните няма сила, която да спре най-ужасяващата от първичните злини.
КунгЛао продължи да разказва със захласнато изражение на съсухреното си лице:
— Стигнало се до времето, когато никой не се осмелявал да пътува към града, а малЛаоа успявали да го напуснат. Тогава неговият владетел, справедливият и добър Юлий Хан, събрал най-добрите магьосници и свещеници и им заповядал да потърсят начин да спасят народа си веднъж завинаги. Легендите твърдят, че Юлий Хан получил видение. Явил му се един архангел и обяснил, че силите на светлината виждат изпитанията, на които са подложени най-верните им последователи, и са решили да им предоставят убежище, ала хората първо трябвало да го достигнат. Той предложил на народа на Гейлс убежище в самия рай.
Хорас изсумтя, изразявайки страхопочитанието си към тези думи. Кенет запази спокойствие, но и на него му бе трудно да си представи мащабността на подобно предложение. Архангелът щял да отвори вратите на рая за жителите на Гейлс, а вътре дори обединените сили на трите първични злини не можели да проникнат. Единственото, което се искало от простосмъртните, било да се доберат дотам.
— Ние тук също седим и те слушаме, а ти все още търсиш начин да се добереш до нас — намеси се капитанът с нотка на сарказъм.
— Нали поиска да чуеш историята, Дейвитсън. Ще я изслушаш ли, или не? Имам и по-важна работа от това да те забавлявам.
— Продължавай, магьоснико. Ще се постарая да не те прекъсвам.
Лао подсмръкна пренебрежително и продължи:
— Архангелът се появил още два пъти в сънищата на Юлий Хан. Всеки път носел същото предложение, както и указания за неговото осъществяване. Воден от виденията си, господарят наредил на магьосниците и свещениците да удвоят усилията си. Архангелът бил намекнал какво е необходимо да се направи, но дори той се подчинявал на определени правила и не можел да разкрие всичко на простосмъртните. Обнадеждени от тази подкрепа, жителите на Гейлс насочили всичките си усилия към осъществяването на задачата. Те разбирали добре какво им било предложено и осъзнавали каква съдба ще ги споходи, ако се провалят. Малкото, което знаем за този период, идва от Грегъс Мази, единствения жител на Гейлс, който бил открит по-късно. Той бил един от магьосниците, които се занимавали с великото заклинание. Повечето учени смятат, че в последния момент се е разколебал и когато другите успели да отворят портал към рая — така и не се разбрало как, — Мази не е бил взет с тях.
— Не изглежда много честно.
— От него знаем — продължи КунгЛао, игнорирайки Кенет, — че огромно червено сияние заляло Гейлс, покривайки всичко, дори заобикалящите го крепостни стени. Грегъс, все още разтърсен от това, че го изоставили, наблюдавал как втори град се издигнал над първия. Точно ефирно копие на Гейлс. Пред широко отворените очи на онеправдания магьосник голям призрачен покров се спуснал и обвил града. От мястото, където стоял, Грегъс Мази виждал светлината на факлите и призрачните фигури по крепостната стена. Сякаш душата на Гейлс се извисила и напуснала смъртните селения. Той се огледал и видял само опустели сгради, които веднага започнали да се рушат, сякаш животът бил изсмуХан от тях. И когато магьосникът отново погледнал нагоре, видял блестящия град да става все по-нематериален. Пурпурната аура избухнала, ярка като слънце. Мази прикрил за секунда очите си и в този момент величествената гледка на плаващия в небето Гейлс избледняла. Грегъс Мази бил отчаян. Намерили го последователите на Ратма, Ловеците, живеещи в дълбоката джунгла. Те се грижили за него, докато успее да възвърне разсъдъка си. След като се възстановил напълно, той ги напуснал, отправяйки се на мисия. Искал на всяка цена да се присъедини към семейството и приятелите си. Обикалял целия свят, търсейки каквото му е нужно, тъй като, макар и участник в предишното заклинание, не бил напълно запознат с всичко.
— Давай направо, Лао. Кажи каква е причината да сме тук.
— Кретен — намръщи се магьосникът, но продължи: — Дванайсет години след възнасянето на града, Грегъс Мази се завърнал по родните си места. По време на пътешествията си написал множество свитъци, описващи проучванията му, повечето от които успях да събера. Дванайсет години по-късно Мази дошъл при тези руини и… просто изчезнал.
Кенет потърка мустаците си. Имаше съвсем реална идея какво се е случило с магьосника.
— Изяло го е животно или е претърпял друг инцидент.
— Вероятно и аз щях да реша така, скъпи ми капитане. Но още в началото на моите проучвания се натъкнах на това.
КунгЛао се протегна към голямата торба, в която пазеше най-ценните си бележки, и извади старинен свитък. Подаде го на Кенет да го огледа.
Капитан Дейвитсън разгъна свитъка много внимателно. Пергаментът изглеждаше крехък, а надписите по него бяха избледнели, но с малко усилие можеха да се разчетат.
— Това е писано от жител на Уестмарч.
— Да… наемнически капитан, който пътувал с Грегъс Мази. Съвпадението ми се стори доста интересно, когато вие откликнахте на офертата ми за това пътешествие. Смятам, че съдбата е пожелала ние двамата да вървим по следите на моя предшественик и този мъж.
„Този мъж“ всъщност бе някой си Хъмбърт Уесъл, опитен ветеран, за щастие притежаващ доволно четлив почерк. На пръв поглед Кенет не видя нищо интересно в неговия дневник.
— В долния край — насочи го Лао.
Стройният наемник зачете древния свитък, очевидно написан няколко години след събитията, за които разказваше.

На седмия ден, на свечеряване, господарят Мази отново навлезе сред руините. Бях му казал, че това начинание едва ли ще свърши добре, но той ме увери, че този път е сигурен. Сянката щяла да се появи под необходимия ъгъл.
Господарят ни обеща много злато, както и още нещо, което обаче никой не прие. Да попадна в рая… дори сега, на стари години, пак не бих приел.
Сянката наистина се появи — ръката на Нимир, протягаща се към руините на Гейлс. Ние гледахме, убедени, че отново нищо няма да се случи.
Колко глупави сме били да не повярваме.
Спомням си сянката. Спомням си блестящата светлина. Видях как в руините отново се появи живот. Видях как заблещукаха лампите в къщите! Кълна се, че чух гласовете на хората, въпреки че не мога да ги забележа!
Идвам… — бяха последните думи на господаря Мази, но не мисля, че бяха предназначени за нас. Спомням си ги, помня и как видяхме блясъка на обещаното злато, но нито един мъж не посмя да последва господаря.
Ние се разположихме на лагер наблизо. Цяла нощ чувахме гласовете и ни се струваше, че те ни зоват, но никой не се осмели да премине. Казах на останалите, че утре, когато господарят се завърне и се уверим, че всичко е наред, ще влезем и ще си получим дължимото. Нищо нямаше да ни стане, ако изчакаме една нощ.
А на сутринта отново бяха останали само руините. Никакви светлини. Никакви гласове.
Нито следа от господаря Мази.

Капитан Дейвитсън обърна свитъка, търсейки продължението.
— Това е всичко. Останалата част след този пасаж не ме засягаше.
— Няколко реда, надрасХани от един стар войник. Това ли ни доведе тук? — На Кенет му идеше да запрати пергамента в лицето на грозноватия магьосник.
— Кретен — повтори КунгЛао. — Виждаш само думите, а не можеш да прочетеш между редовете. Не вярваш ли на един от своите? Няма значение. Важното е, че Грегъс Мази е намерил път към стария Гейлс, този, който бил загубил дванайсет години по-рано. Ние можем да направим същото!
Кенет си припомни изречението за обещаното злато. Същото злато, което беше подлъгало и него да се забърка в това. Спомни си и как Уесъл и мъжете му били твърде уплашени, за да се доберат до него, когато получили тази възможност.
— Нямам желание да ходя в рая. Поне засега.
Дребният магьосник кимна:
— Нито пък аз. Грегъс Мази е имал възвишена цел, а аз търся по-земни награди. След възвисяването си жителите на Гейлс едва ли са имали нужда от предметите, които са събирали приживе. Скъпоценности, книги със заклинания, талисмани — тези вещи вероятно са захвърлени.
— Защо тогава не намерихме нищо?
— Отговорите са в ръкописа на Хъмбърт Уесъл! За да успеят да се възвисят, Юлий Хан и магьосниците му трябвало да направят невиждано заклинание. Трябвало да отворят проход между този свят и рая. За да осъществят това, те създали място, което се намирало между двата свята. Точно в тази сянка Мази успял да намери Гейлс.
Капитан Дейвитсън трескаво се опитваше да осмисли думите на магьосника. Обещаното злато не се намираше в тези руини, а в някакъв призрачен град от виденията на предишния наемнически капитан.
Погледна към големия каменен блок, останка от някогашния Гейлс.
— Дори такова място да съществува, как ще успеем да го достигнем? Нали каза, че не е част от нашия свят, а се намира между него и… и…
— И рая, да — довърши Технократът. Той обърна поглед към устройствата си. — На Грегъс Мази са му били нужни десетина години, но на мен ми отне само три, след като тръгнах по неговия път. Знам точно кога ще се случи.
— Ще се случи отново?
Лао присви очи и изгледа Кенет скептично.
— Разбира се! Ти въобще слушаш ли какво ти говоря?
— Но…
— Казах ти повече от достатъчно, капитане! Време е да се завърна към работата си. Гледайте да не ме безпокоите повече, освен ако не е крайно наложително. Разбрахте ли ме?
Кенет стисна зъби:
— Ти ме повика, Технократо.
— Така ли? А, вярно. Трябваше да ти кажа, че е утре вечер.
Кльощавият капитан все повече се чудеше дали говорят на един и същи език с магьосника.
— Кое е утре вечер?
— Това, за което говорихме досега, глупако. Сянката ще се появи утре вечер, един час преди залеза. — Лао погледна отново бележките си. — Час и четвърт, за по-сигурно.
— Час и четвърт… — промърмори капитанът обърХано.
— Именно. А сега изчезвай.
Плешивият Технократ се върна отново към работата си. Докато го наблюдаваше, Кенет осъзна, че той вече е забравил напълно за двамата наемници. Единственото важно нещо за КунгЛао в момента беше легендарният загубен Гейлс.
Капитанът се отдръпна от заетия магьосник. Вече разбираше, че е следвал един луд човек. От предишните разговори беше останал с впечатлението, че златото е скрито на някое тайно място, което може да се разкрие само от определена позиция на сенките през деня. Така и не бе разбрал, че Технократът всъщност преследва някакъв призрачен свят.
„Дойдохме тук, за да търсим фантоми“.
И все пак, ако Лао беше прав? Ако легендите за града бяха истина? В рая не се нуждаеха от злато. Вероятно всичкото лежеше захвърлено и чакаше някой да го прибере.
Хъмбърт Уесъл беше получил тази възможност, но никой от мъжете му не бе рискувал да навлезе в това кралство на сенките.
Кенет бръкна в кесията си и напипа брошката, която беше намерил. За такава жена с радост би проникнал в Гейлс, а дори и да не излезеше нищо, щеше да е доволен да намери още няколко бижута.
Все пак собствениците им вече не се нуждаеха от тях.


Ди наблюдаваше с тревога наемниците от върха на полуразрушената стражева кула. Погледнати оттук, мъжете приличаха на мравки. Надничаха във всеки процеп, ровеха под всеки камък и въпреки че дотук нямаха голям успех, продължаваха да търсят.
Ди беше бледокож и имаше изражение, което повече би подхождало на писар в корабостроителница, отколкото на опитен Ловец. Наблюдаваше новопристигналите още откакто се бяха появили. Тяхното идване не беше предсказано в бележките му, но нямаше съмнение, че присъствието им тук в такъв съдбоносен момент не бе случайно.
Последователите на Ратма винаги се отнасяха предпазливо към Гейлс, усещайки деликатния баланс между различните светове. Ди знаеше легендите, както и каква част от тях бяха истински. Гейлс винаги го беше привличал въпреки неодобрението на неговите наставници. Те смятаха, че е увлечен от идеята за мощните заклинания и властта, която би придобил, ако успее да ги усвои. Все пак магьосниците на Гейлс бяха размили границите между живота и смъртта дотам, докъдето мнозина Ловеци не смееха и да мечтаят. Всъщност, ако се вярваше на легендите, жителите на Гейлс направо бяха заобиколили смъртта — нещо, което противоречеше на ученията на Ратма.
Въпреки това целта на Ди не бяха тайните на тези магьосници. Не, бледият Ловец, който наблюдаваше с присвити очи наемниците, желаеше нещо напълно различно.
Искаше да се свърже директно с архангелите и със силата, която беше над тях.
— Като плъхове, които се хранят с боклуци — прозвуча насмешлив глас зад него.
Без да се обръща към говорещия, Ловецът отвърна:
— На мен повече ми приличат на мравки.
— Плъхове! Познавам ги добре, нали именно те изгризаха ръцете и краката ми. Тази сбирщина изглежда точно по същия начин.
— Не трябваше да се появяват точно сега. — Закачуленият Ловец се взря отвъд наемниците, проучвайки мястото, откъдето току-що се беше появил предполагаемият им водач. — С тях има и магьосник. Все още не съм го зърнал, но го усещам.
— Мирише отвратително, нали? Иска ми се да имах нос все още.
— Усещам силата му… и знам, че и той усеща моята, макар все още да не е сигурен откъде идва. — Ди се отдръпна назад и се изправи. Нямаше опасност наемниците да го видят, тъй като се намираха доста по-ниско. — Не бива да позволяваме нито той, нито платените му слуги да се намесват.
— И как смяташ да им попречим?
Облеченият в черно Ловец не отговори. Вместо това отиде до вещите си, които бе оставил наблизо. Кинжал от слонова кост, две почти разтопени свещи, малка стъкленица, съдържаща гъста пурпурна течност, и човешки череп без долна челюст, разположен в центъра.
— По-внимателно — измърмори черепът. — Доста сме високо. Не искам да повторя падането, което ме уби.
— Тихо, Хъмбърт.
Ди прибра зловещия артефакт в торбата си и затегна връвта. След това погледна отново към наемниците, обмисляйки тяхната съдба. Не трябваше да им позволява да останат до утре вечер. Щеше да бъде както в негов, така и в техен интерес.

_________________

Върнете се в началото Go down
Алистър Дредмастър
Грандмастър
Грандмастър
avatar

Брой мнения : 604
Points : 3558
Reputation : 1
Join date : 06.09.2011
Age : 28
Местожителство : Ravenhood; Nightside

Наказание
Предупреждение за наказание:
0/10  (0/10)

ПисанеЗаглавие: Re: Творчество на Дредмастър   Вто Окт 04, 2011 2:28 pm

Капитан Дейвитсън…
Кенет се завъртя насън и се опита да се настани по-удобно върху каменистата почва. Единствено КунгЛао разполагаше с палатка, наемниците бяха свикнали с трудните условия и спяха под открито небе. Но дори за изпитани бойци като тях не беше лесно да се отпуснат толкова близо до руините на Гейлс. Всички в лагера се въртяха и сумтяха. Изключение правеше само Хорас, който можеше да спи непробудно и на легло с пирони.
Капитан Дейвитсън…
— Ммм? Какво… — Кенет се надигна на лакът. — Кой е там?
Почти пълната луна сияеше доста ярко и трябваше да изминат няколко секунди, докато очите му привикнат. Той се огледа наоколо. Край загасващите огньове се виждаха налягалите наемници, а от палатката на магьосника се носеше хърХане.
— Проклето място — измърмори капитанът и се отпусна назад. Нямаше търпение да напуснат руините. Дори бойните полета не го изнервяха толкова.
Капитан Дейвитсън…
Кенет отметна одеялото и плъзна ръка към дръжката на рапирата, която висеше на колана му. Космите по тила му настръхнаха и той потрепери. На няколко метра от него стоеше някой. Някой, който преди секунда не беше там.
Само по себе си това откритие не беше толкова тревожно, защото повечето наемници умееха да се придвижват безшумно. Това, което го стресна обаче и почти го, накара да изтърве рапирата си, беше фактът, че фигурата, обърната с лице към него, принадлежеше на нещастния Харго.
Всъщност с лице не беше особено точно, тъй като Харго бе загубил голяма част от своето. Дясната страна на главата му беше разкъсана и се виждаше черепът. Едното му око бе извадено и на негово място се тъмнееше червено-черна дупка. Мъртвешка усмивка беше застинала на долната половина на лицето му, а единственото око се взираше укорително в Кенет.
Останалата част от Харго също не бе в по-добро състояние. Дясната ръка липсваше почти до рамото, а гърдите и коремът бяха разпорени, разкривайки ребра и вътрешности. От дрехите бяха останали само няколко парцала, които му придаваха още по-ужасен вид.
— Капитан Дейвитсън… — промълви ужасяващият посетител с дрезгав глас.
Този път Кенет наистина изпусна рапирата си. Бързо се огледа, но останалите явно не бяха обезпокоени от видението.
— Хар… Харго?
— Капитан Дейвитсън… — Трупът направи няколко крачки напред, а водата продължаваше да се отцеждаше от него. — Не бива да оставате тук…
Ако зависеше от Кенет, той предпочиташе в този момент да е мъртвопиян в любимата си кръчма в Уестмарч или където и да е по света. Само да не е на това прокълнато място.
— Трябва да се махнете оттук, капитане — продължи Харго, без да се притеснява от огромната рана на гърлото си. — Смъртта дебне наоколо. Застигна ме, а скоро ще застигне и вас…
Изричайки своето предупреждение, ужасяващата фигура вдигна единствената си ръка към капитана. На лунна светлина трупът изглеждаше още по-блед и разложен.
— Какво имаш предвид? Какво искаш да кажеш? — попита Дейвитсън.
Но Харго продължаваше да повтаря:
— Всички ще загинете. Също като мен. Всички ще умрете…
След това трупът обърна остатъка от лицето си към луната и нададе смразяващ кръвта писък.
Колкото и да беше смел, Кенет не издържа. Падна на колене и притисна с ръце ушите си, опитвайки се да заглуши ужасяващия звук. От очите му потекоха сълзи и той сведе поглед, тъй като не издържаше на страшната гледка.
Внезапно писъкът спря.
Все още с длани на ушите си, капитанът погледна нагоре и се събуди.
Отметна одеялото и скочи на крака. В следващия момент осъзна, че останалите наемници реагират по същия начин. Мъжете крещяха и се оглеждаха уплашено наоколо. Двама от тях дори бяха извадили оръжията си и се въртяха във всички посоки, рискувайки да наранят някого от своите.
Всички шепнеха или крещяха едно име — Харго.
— Видях го! — изпъшка Оскал. — Стоеше пред мен като жив!
— Изобщо не беше жив — измърмори друг. — Дори самата смърт щеше да изглежда по-добре.
— Това бе предупреждение! — заяви Бенджин и посегна към завивките си. — Той каза да се махаме оттук и аз съм напълно съгласен!
Като видя, че хората му са обзети от паника, капитан Дейвитсън се овладя. Каквото и послание да беше носил Харго, не биваше да се прибързва.
— Успокойте се! — изкрещя той. — Никой никъде няма да ходи!
— Ама, капитане… — запротестира Оскал. — И ти си го видял, изписано е на лицето ти!
— Може би, но това не е причина да се втурнем към джунглата и да свършим като Харго, нали?
Този довод явно им се стори разумен, защото Оскал пусна багажа си и започна да оглежда мрачния пейзаж на юг. Застаналият до него Бенджин потрепери.
— Какво ще кажеш, Хорас? — Заместникът на Кенет изглеждаше най-спокоен от отряда, макар че и неговото лице бе придобило нездрав оттенък. Фактът, че не всички се поддават на паника, подейства успокояващо на Дейвитсън.
— По-добре тук — изсумтя едрият боец, — отколкото в джунглата.
— Чухте го! Самият Хорас не се осмелява да тръгне из джунглата през нощта. Някой да мисли, че ще се справи по-добре от него?
Постепенно мъжете се успокоиха. Никой не искаше да се връща в адската джунгла, особено през нощта. Дори пълната луна нямаше да разкрие многобройните опасности, които дебнеха там.
Кенет кимна:
— На сутринта ще решим какво да правим. А сега приберете оръжията и сложете още дърва в огньовете!
Мъжете се заеха да изпълняват заповедите. Кенет забеляза, че рутинните задачи ги карат да се чувстват по-сигурни. Беше убеден, че скоро ветераните ще забравят кошмара. Хората с тяхната професия често имаха неприятни сънища. Самият Кенет все още се събуждаше от кошмари, макар че от първата му кампания, когато командирът му и повечето мъже от отряда бяха изклани пред очите му, беше минало много време. Само късметът го беше спасил тогава, но и досега си спомняше ужасните мигове.
Нищо обаче не можеше да се сравни със сегашното видение. Всички го бяха усетили по едно и също време. Не се съмняваше, че ако разпита всеки от хората си, ще получи почти еднакви описания.
Внезапно силен звук опъна нервите му. Беше успял да извади рапирата си, преди да осъзнае, че всъщност чува хърХане.
КунгЛао беше проспал не само видението, но и последвалата паника.
Кенет направи няколко крачки към палатката, но се спря в последния момент. Можеше да си представи лицето на магьосника, щом чуеше причината да го събудят. Здрави и смели наемници, уплашени от някакъв си сън. Лао щеше да се присмее на техните страхове.
Не, по-добре да остави Технократа да спи. На сутринта щеше да го информира, че наемниците нямат намерение да чакат златото на Гейлс да завали от небето. И после отрядът щеше да си замине.
В крайна сметка колко злато може да похарчи един мъртвец?


Бледият призрак на Харго спря, след като се отдалечи от лагера и навлезе в джунглата. Нощният вятър преминаваше през ефирната фигура, без да се спира в гниещата плът и натрошените кости. Единственото око се взираше напред, а в широко отворената уста се виждаха почернелите венци и език.
Покаченият на едно високо и разклонено дърво Ди погледна към отвратителната сянка. Бледият Ловец държеше в ръка малък талисман във формата на дракон, около който беше увито парченце плат.
— Ти изпълни задачата си — заговори той на призрака. — Почивай в мир, приятелю.
Харго погледна към Ловеца и постепенно избледня.
— Не беше много разговорлив — обади се черепът, разположен на един клон под Ди. — Аз лично смятам, че дори смъртта има нужда от малко жизненост за разнообразие.
— Тихо, Хъмбърт.
Кльощавият Ловец смъкна парцалчето от талисмана и прибра скъпоценния предмет в гънките на наметалото си. След това за момент се вгледа в парчето плат.
— Мислиш ли, че наемниците ще разберат предупреждението? — зачуди се черепът.
— Надявам се. Доста усилия ми костваше.
Ди беше усетил смъртта на един от мъжете чак от отдалечената си позиция сред руините. Това му позволи да открие точното място, където беше настъпила, и да претърси речния бряг за някакви останки от Харго. Усилията му бяха възнаградени с това парче плат, но първо му се бе наложило да се справи със същия звяр, който беше изял мъжа.
Парче кост или няколко капки кръв щяха да свършат по-добра работа за призоваването, но и дрехата, носена от мъртвия, съдържаше достатъчно от неговата аура. Идеята на Ди беше да докосне спящите съзнания на останалите наемници и посредством техния мъртъв другар да ги убеди да се махнат от Гейлс, преди да е станало късно. Сянката на Харго беше изпълнила задачата си. Ловецът бе убеден, че бойците ще напуснат района още с първите лъчи на слънцето.
Въобще не се беше мъчил да прилага заклинанието върху Технократа. Щеше да бъде чиста загуба на време. Защитните му магии, активни даже и по време на сън, щяха да доловят моментално присъствието на Ди, а той не желаеше това.
— И той ще се махне, ако наемниците заминат — промърмори облеченият в черно мъж. — Ще му се наложи.
Ловеците по принцип живееха сами и често говореха на себе си. Ди не се беше освободил от този навик дори след като преди две години бе открил останките на Уесъл и беше съживил черепа. Ала Хъмбърт не се интересуваше дали говорят на него и отговаряше винаги когато може, тоест прекалено често.
— Наистина свърши чудесна работа — намеси се той. — Магьосникът ще се разкара само ако бойците си тръгнат.
— Разбира се, че ще си тръгнат. След такава злокобна поличба, видяна от всички, ще са големи глупаци, ако останат.
— Но на сутринта, мълчаливи приятелю, жаждата за злато лесно може да ги накара да забравят кошмара. Да не мислиш, че дойдоха тук заради хубавото време й игривите животинки в реката? Ха! Чуй ме, Ди! Ако не тръгнат на зазоряване, няма да тръгнат изобщо! — изкиска се черепът.
Ловецът пусна парчето плат на земята и кимна тъжно:
— Дано да грешиш, Хъмбърт, дано да грешиш.


Мъжете стегнаха багажа и се строиха пред капитана. Повечето от тях все още изглеждаха разтревожени, а в очите им се четеше несигурност. Бяха пропътували голямо разстояние, рискувайки живота си, срещу обещанието за злато и скъпоценности. Да си тръгнат сега, означаваше да се върнат с празни ръце.
Но поне щяха да останат живи. Никой не искаше да го сполети съдбата на Харго.
Кенет беше твърдо решен да отведе мъжете си оттук. Останалите може би изпитваха известни колебания, но той осъзнаваше опасността съвсем ясно.
След като привърши с инспекцията, капитанът бръкна в кесията на колана си и стисна брошката. Поне си беше намерил нещо за спомен.
КунгЛао излезе от палатката си тъкмо когато Кенет бе започнал да се подготвя психически за предстоящия сблъсък. Дребният магьосник примигна, заслепен от ярката светлина, после забеляза офицера и се насочи към него.
— Днес е денят, Дейвитсън! Днес тайните и богатствата на Гейлс ще се отворят пред нас!
— Лао, ние заминаваме.
Светлосивите очи на магьосника се присвиха:
— Какво каза?
— Заминаваме. Няма да стоим повече на това прокълнато място. — Капитанът предпочете да не навлиза в повече подробности.
— Не говори глупости! Още един, най-много два дни и всички ще си тръгнете оттук богати като крале.
Тези думи предизвикаха ропот сред останалите наемници, които наблюдаваха двамата от разстояние. Капитан Дейвитсън изруга наум. Той се опитваше да спаси живота им, а приказките за злато предизвикваха колебания в мъжете. Някои хора явно забравяха бързо.
— Тръгваме и точка по въпроса!
— Беше ви платено…
— Само колкото да те доведем дотук. Нямаме повече задължения към теб, Технократо. Пък и ти нямаш какво да ни предложиш.
Дребничкият магьосник понечи да каже нещо, но после се отказа. Кенет, който очакваше обичайните тиради, се притесни. Явно беше успял да убеди Лао, че е безсмислено да спорят.
— Щом така сте решили, тръгвайте. — Технократът се отправи обратно към палатката си. — Извини ме, но имам още много работа.
Кенет изгледа намръщено отдалечаващия се магьосник. Мислеше, че се е справил добре с разговора. Договорът с КунгЛао беше прекратен. Капитанът и отрядът му можеха да напуснат, когато пожелаят.
Защо тогава се движеше с такава неохота?
— Тръгваме! — изръмжа той, вбесен на себе си. — Пригответе раниците си! До няколко минути искам да сме на път за вкъщи! Разбрано?
Под строгия му поглед наемниците побързаха да разтурят лагера. Капитанът започна да прибира своите вещи, като от време на време хвърляше поглед към палатката на бившия им работодател. Технократът обаче не се показа нито веднъж. Кенет се чудеше дали магьосникът се сърди, или е зает с приготовленията си. Не му беше приятно да изоставя Лао сам, но щом като заклинателят беше решил да остане, капитанът не виждаше причина да губи повече време. Животът на хората му беше най-ценен.
Не след дълго наемниците бяха готови. Кенет отвори уста да даде заповед за потегляне…
Внезапен грохот, идващ от юг, заглуши думите на капитана.
Той погледна през рамо и видя тъмни облаци, които приближаваха откъм джунглата. Черни, гъсти и сърдити, те се носеха с невероятна скорост. За няколко секунди лекият полъх прерасна в ураганен вятър. Ярки светкавици прорязаха небето. Прашни вихрушки предизвикаха хаос из лагера.
— Бързо, да намерим подслон! — изкрещя Кенет и се огледа. Обаче наоколо не се виждаше нищо, което да ги спаси от гнева на природата, освен руините на града. Доста неохотно капитанът поведе мъжете си натам.
Наемниците преминаха през едно място, където стената се беше срутила, и навлязоха в Гейлс, без да обръщат внимание на величествената архитектура, също както и при предишните си посещения. Кенет забеляза кръгла триетажна постройка и я прецени като подходяща. Поведе хората си натам и скоро всички бяха вътре, изчаквайки бурята да премине.
Тъкмо бяха успели да се подслонят и заваля като из ведро. Назъбени мълнии падаха опасно близо до убежището им. Камъни удряха сградата, сякаш я обстрелваха катапулти. От тавана започнаха да падат парчета мазилка.
Приседнал близо до изхода, Кенет не мислеше за бурята. Светкавиците и грохотът му напомняха за отдавна минали битки и загубени другари. Той извади брошката скришом и се загледа замечтано в прекрасното лице.
Измина цял час, а ужасяващата буря продължаваше. Наемниците се бяха разделили на групички и дремеха или кротко разговаряха помежду си.
Внезапно Хорас зададе въпроса, за който Кенет отдавна трябваше да се сети:
— Къде е магьосникът?
В суматохата никой не си беше спомнил за него. Колкото и да не го харесваше, капитанът не можеше да остави Технократа навън. Прибра брошката и изгледа останалите. В крайна сметка реши, че това е негова задача.
Изправи се и погледна своя заместник:
— Хорас, поемаш командването. Аз ще се върна след малко.
Дъждът явно нямаше намерение да спира. Псувайки безотговорния магьосник, капитан Дейвитсън излезе навън.
Яростният вятър почти го събори обратно в къщата. Кенет се напрегна и закрачи из руините, възползвайки се от техния подслон, доколкото бе възможно.
Когато стигна дупката в крепостната стена, капитанът спря. Една светкавица се заби в земята точно пред него и го обсипа с камъчета и кал. Кенет си пое дъх и пристъпи напред извън относителната безопасност на Гейлс.
Примижавайки заради стичащата се в очите му вода, той потърси палатката на магьосника.
Тя се издигаше наблизо и изглеждаше незасегната от вилнеещата буря. Сякаш нито една капчица дъжд не беше паднала отгоре й. Въпреки опасността Кенет се спря и се загледа невярващо.
Нова мълния падна досами него. Капитанът се сепна и хукна към палатката. Подхлъзна се на два пъти, но успя да се задържи на крака. Когато достигна жилището на КунгЛао, Кенет изкрещя името му, ала не получи отговор.
Поредната мълния го обсипа с камъчета. Капитанът се хвърли в палатката.
Наведен над някакъв свитък, очевидно без да се притеснява от бурята, намръщеният Технократ изгледа Дейвитсън така, сякаш току-що му беше поникнала втора глава:
— Какво точно си мислиш, че правиш?
— Дойдох… да видя дали всичко е наред — отвърна обърХаният войник. Лао изглеждаше така, сякаш се събужда от следобедна дрямка, докато Кенет имаше чувството, че все едно е преплувал някоя от реките в джунглата.
— Че какво да не е наред?
— Ами бурята…
Веждите на магьосника се свиха:
— Каква буря?
— Тази, която бушува навън…
Капитанът млъкна и се ослуша. В палатката не се чуваха нито гръмотевиците, нито воят на вятъра. Поройният дъжд не беше оставил никаква следа върху платнището.
— Ако навън има буря — отбеляза КунгЛао скептично, — не трябваше ли да си мокър?
Кенет се огледа и установи, че по ботушите и панталоните му няма никаква влага. Взря се невярващо в сухите си длани, после опипа косата си, усещайки само няколко капчици пот.
— Бях мокър до кости!
— Влажността в джунглата наистина е голяма, но така, като те гледам, изглеждаш съвсем сух, Дейвитсън.
— Но навън…
Капитанът се обърна към входа на палатката и отметна платнището, за да могат и двамата да видят ужасяващото време навън.
Ярката слънчева светлина заслепи Кенет.
— Нима сте се върнали заради някаква въображаема буря? — запита ниският магьосник с насмешливо изражение.
— Изобщо не тръгнахме. Започна да вали тъкмо когато бяхме събрали багажа!
— Аха, а къде са другите?
— Подслониха се в руините.
Кенет се почувства още по-обърХан. Дузина ветерани бяха прекарали няколко часа в една сграда, криейки се от безоблачното небе?
Но нали той лично бе видял дъжда…
Ала наоколо нямаше и следа от локви. Каменистата почва беше суха. Наистина, подухваше лек ветрец, обаче нямаше нищо общо с предишния ураган.
Капитанът се обърна и видя, че КунгЛао е станал. Беше скръстил ръце и го гледаше осъдително.
— Дейвитсън, нима си започнал да посягаш на запасите от ром? Имах по-добро мнение за теб!
— Не съм пиян!
Магьосникът не обърна внимание на думите му.
— Няма значение. Имаме да обсъждаме по-важни работи. Щом сте решили да останете, не е зле да направим план. Уреченият час наближава.
Осъзнавайки думите на магьосника, Кенет се замисли. Бяха загубили доста време и нямаше да успеят да стигнат далеч. Вероятно щяха да имат затруднения с намирането на безопасно място за нощувка. От друга страна, ако останеха още една нощ, може би щяха да намерят нещо, за да не се връщат с празни ръце.
Но как да прекарат още една нощ на това място, където мъртвите навестяваха съня им и ужасяващи бури преминаваха за секунди, без да оставят нито следа?
Докато Кенет умуваше, Лао взе решението вместо него:
— Върви доведи останалите. Междувременно аз ще направя още няколко изчисления. Върнете се след около два часа, тогава ще ви обясня какво точно предстои да се случи.
С тези думи магьосникът обърна гръб на високия боец и отново се зае със своята работа. ОбърХаният Кенет примигна и излезе. Още веднъж се огледа, търсейки следи от бурята, и след като не откри такива, тръгна обратно към Гейлс. Надяваше се, че оставането им тук за още една нощ няма да се окаже фатално.
Когато доближи стената, изведнъж му хрумна, че Технократът бе приел разказа му прекалено спокойно. Зачуди се дали внезапният край на мистериозната стихия нямаше нещо общо с него. Ала Лао не бе вампирстрирал такава мощ досега. Или пък всичко беше просто илюзия? Обаче и за нея се изискваха определени умения, каквито капитанът на наемниците не беше наблюдавал у Технократа.
Откъм сградата, където бяха Хорас и останалите, се разнесе вик. Огромният, гол до кръста боец помаха на Кенет, усмихнат както винаги. Въобще не изглеждаше притеснен от внезапното спиране на дъжда.
Капитанът реши да не разкрива тревогите си засега. Все пак отрядът още можеше да спечели нещо от това пътуване. Налагаше се да изтърпят само една нощ в покрайнините на Гейлс.
А на другата сутрин щяха да заминат.


Разговорите за бъдещи печалби прогониха бързо тревогите от отминалата буря. Всички разбираха, че не бива да потеглят към джунглата толкова късно. От друга страна, настъпващата нощ ги мамеше с обещанията за съкровища. Страховете от предната вечер бяха заменени от виденията за злато и скъпоценности.
И така, няколко минути преди уречения час капитанът бе разположил мъжете си и очакваше Лао да приключи с последните изчисления. Сянката на планината Нимир се беше разпростряла над почти целия Гейлс, но магьосникът ги беше уведомил, че трябва да почакат, докато покрие целия град по точно определен начин.
Най-сетне Технократът вдигна глава от свитъците и обяви:
— Време е!
Сянката се разпростираше все по-бързо. Кенет отново изпита неясна тревога, ала се постара да я прогони. Скоро… Много, много скоро…
— Басара Ти Коми — започна да напява КунгЛао. — Басара Ин Алли!
Кенет почувства странен гъдел, сякаш някаква сила преминаваше през тялото му. Погледна другите и видя, че те също изпитват известна неловкост. За тяхна чест никой не помръдна от мястото си.
Отрядът се беше подредил във фигура, наподобяваща пентаграм, с магьосника в средата. Начинът, по който бяха застанали, и неразбираемите думи бяха взети от записките на Грегъс Мази. Чрез тях древният магьосник беше отворил портал, присъединявайки се към останалите благословени жители на града. Обаче никой от наемниците нямаше желание да минава по същия път. Само се надяваха, че наоколо ще има достатъчно захвърлени предмети, които да оправдаят рискованото пътешествие.
— Гизара! Вендо Ти Гейлс! Магри! Магри!
Въздухът се изпълни с пращяща магическа енергия. Облаци започнаха да се събират над засенченото кралство. Тъмни облаци, които напомняха на Кенет не за рая, а за неговата противоположност. И все пак, щом заклинанието беше проработило веднъж, сигурно щеше да подейства отново.
КунгЛао напяваше с ръце, протегнати към руините:
— Лусин Ан! Лусин!
— В името на равновесието! — Изведнъж го прекъсна някой. — Настоявам да спрете, преди да сте предизвикали ужасяващо бедствие!
Изненаданият Лао млъкна. Наемниците се обърнаха по посока на гласа и посегнаха към оръжията си. Кенет се вгледа в глупака, който се беше намесил в толкова важен момент.
Слаб, облечен в черно, човек гледаше към отряда с арогантността, запазена за онези, които не само вярваха, че са по-висши, но и знаеха, че това е така. Бледото лице и младостта на натрапника нямаше да впечатлят Кенет толкова, ако не беше забелязал две неща. Едното бяха очите с неземен сив цвят, които сякаш улавяха погледа и го задържаха. В тези очи Кенет съзираше доказателство за собствената си смъртна природа — нещо, за което никой наемник не обичаше да мисли.
А второто нещо бяха дрехите. Черната броня и наметалото напомняха на капитан Дейвитсън за някои предишни преживявания. Символите по тях пресъздаваха различните аспекти на задгробния живот, включително онези, избягвани от повечето хора.
Когато непознатият направи няколко крачки напред, Кенет забеляза странната рапира, чиято дръжка се подаваше над рамото му. Тази рапира бешетънко, но учудващо здраво оръжие, калено в забиване в сърцата на БЛагородниците на Нощта.
Мъжът принадлежеше към един от най-ужасяващите магьоснически ордени — Ловеците на вампири.
— ПриХанвам ви с добро! Напуснете незабавно! — извика облеченият в черно мъж. — Единствено смъртта витае в тези руини!
Оскал започна да отстъпва бавно, обаче капитанът го върна на мястото му с един-единствен смразяващ поглед.
КунгЛао пренебрегна предупреждението на Ловеца и продължи:
— Куес Ти Норту! Протаси, Гейлс! Протаст!
Небето прогърмя. Вятърът започна да се вихри, сменяйки посоката си всяка секунда. Кенет забеляза, че Ловецът приклекна, положил ръка върху рапирата от слонова кост. Въпреки събиращите се облаци, сянката над руините ставаше все по-тъмна и контрастна.
Проблесна светкавица… при това от място, където още нямаше облаци.
— Гейлс! — изпищя Технократът. — Гейлс Апроксос! Три гигантски светкавици се сблъскаха точно над руините. Мъжете се свиха, а неколЛаоа извикаха уплашено.
А когато грохотът отшумя, Кенет се взря в онова, към което се бяха стремили от седмици, проливайки реки от пот и кръв. Погледна легендарния Гейлс, Светлината на светлините, и изтърси:
— Ами сега?
Руините бяха останали непроменени.


Четири

— Не е възможно! — извика Лао. — Не разбирам!
Руините се издигаха непроменени. Облаците, светкавиците и вятърът бяха изчезнали. Единствено сянката на Нимир продължаваше да се разпростира над древното кралство. Увеличаваше се с всяка изминала секунда, потапяйки Гейлс в мрак.
Технократът посочи с костеливия си пръст Ловеца:
— Той е виновен! Провали усилията ми, като ме прекъсна в най-важния момент!
— Уви, моята поява няма нищо общо с провала ви. — Въпреки предупрежденията, които беше отправил, изглежда, Ловецът също бе разочарован от липсата на промяна в руините. — И аз съм учуден като вас.
Наемниците развалиха фигурата, в която бяха подредени, и обградиха облечения в черно мъж. Дори Хорас, който обикновено проявяваше интерес към заклинатели от всякакъв вид, наблюдаваше новопристигналия с липса на ентусиазъм. Всички знаеха, че магията на Ловеците е основана върху смъртта и размива границите между живота и отвъдното.
Капитан Дейвитсън извади меча си и пристъпи към натрапника:
— Кой си ти? Откога ни шпионираш?
— Името ми е Ди — отвърна мъжът, без да се притеснява от насочените към него оръжия. — Това е моят дом.
— Не отговори на втория ми въпрос. — Капитанът се замисли. Ловеците боравеха със смъртта. Дали пък…
Внезапно осъзнавайки истината, той насочи острието си към гърлото на Ди.
— Ти си бил! Ти изпрати призрака на Харго в сънищата ни, нали? Искаше да се махнем оттук!
Останалите наемници се развикаха, а Лао поклати глава и започна да изучава съперника си с по-голям интерес.
— Направих само онова, което сметнах за необходимо.
— Правилно ли разбирам — обади се Лао, — че ти също си подозирал за възможността проходът да се отвори днес?
Кенет дочу леко възклицание, което обаче не беше издадено от неговите хора. Ди моментално бръкна в голямата торба, преметната през рамото му. Беше странно издута, сякаш вътре имаше пъпеш или нещо подобно.
Забелязвайки погледа на капитана, Ловецът побърза да измъкне ръката си.
— Имах някои предположения. Но явно са били необосновани, както и вашите проучвания.
— Значи няма да има злато? — обади се тъжно Бенджин.
— Тишина! — смръщено нареди Кенет на наемниците и посочи с меча си Ди. — Смятам, че знаеш много повече, отколкото ни казваш!
— Несъмнено, капитане — добави КунгЛао. — Най-добре ще е да поставите това създание под охрана. Дори го оковете, ако имате с какво.
За първи път Кенет беше напълно съгласен със своя работодател. Всички знаеха, че на Ловеците не може да се вярва. Вероятно Ди криеше някаква отрова в торбата си…
Междувременно сянката на планините се беше разраснала и вече достигаше до тях. С нея се появи и хладен вятър, каращ наемниците да потреперват. Наметалото на Ди започна да се развява, а Кенет побърза да закопчае куртката си догоре.
— Дъхът на Нимир е леденостуден — изкоментира Ловецът. — Ако мислите да оставате край Гейлс, ще ви трябват по-дебели дрехи.
— За какво ни е да оставаме? — измърмори Оскал. — Наоколо има само камъни и пусти руини! Бихме толкова път за нищо.
— Ще ни трябват и други неща, освен дрехите — обади се друг наемник. — Ако продължава да се смрачава така, скоро ще имаме нужда и от факли.
Действително, наоколо беше паднал мрак, който контрастираше с ярката слънчева светлина извън сянката. Руините на Гейлс вече едва се различаваха, а с всяка изминала минута ставаше все по-тъмно.
— По-добре да се връщаме в лагера — отсече Кенет. — Това включва и вас, господарю Ди.
Бледият Ловец кимна леко и потегли, придружаван от четирима наемници. Хорас помогна на КунгЛао да си събере партакешите, след което го последва като вярно куче. Капитанът изчака да потеглят всички и се огледа, за да провери дали не са забравили нещо.
Ала когато погледът му попадна върху руините, виделият какво ли не ветеран застина.
Над една отдалечена кула блещукаше светлинка.
Реши, че си въобразява, но когато примигна, за да прочисти очите си от прахоляка, забеляза изгряването на нова светлинка. Беше много по-наляво, чак в другия край на града.
С опънати нерви и настръхнала коса капитан Кенет Дейвитсън гледаше как мъртвите сгради оживяват постепенно. Пред смаяния му поглед градът се преобразяваше.
— Лао! — изкрещя той, без да откъсва взор от фантастичната гледка. — Лао!
— Значи е вярно… — прошепна Технократът зад гърба му. Имаше вид на дете, на което току-що са подарили прекрасна играчка. — Значи наистина е вярно.
Останалите мъже се събраха около Кенет, зяпайки Гейлс. Дори Ловецът изглеждаше удивен.
— Хъмбърт, ти беше прав — прошепна той. — Очевидно легендата разказва истината.
Внезапно Лао се размърда:
— Какво чакаме? Нали дойдохме за това? Дейвитсън, обещах на мъжете ти злато! Да вървим да го вземем тогава!
— Прав е — засмя се Бенджин. — Град, пълен със скъпоценности!
Жаждата за печалба заглуши даже и смътното безпокойство, което изпитваше Кенет. Според легендите Гейлс бе едно от най-богатите кралства на земята. И други бяха търсили съкровищата му, но досега никой не беше успял да се добере до тях. Значи имаше достатъчно, за да може всеки от наемниците да се почувства като крал!
— Не говорите сериозно, нали? — намеси се Ди. — Богатствата на Гейлс принадлежат на неговите жители! Нима ще ограбите мъртвите?
— Нали се били възнесли в рая? — отбеляза капитанът. — А там не им е нужно злато. Тогава защо просто да не го вземем?
Ловецът сякаш се Ханеше да спори, обаче явно не намери подходящите аргументи, с които да обори думите на Кенет. Накрая кимна неохотно.
Капитанът се обърна към Лао:
— Дали онези светлини представляват някаква опасност?
— Глупости! Според историята тукашните жители са напуснали нашия свят в рамките на две-три минути. Ако виждаме Гейлс така, както са го изоставили, напълно нормално е да светят множество лампи. В отвъдното времето просто не съществува. Нищо чудно да открием дори топла храна и прясна бира. Какво ще кажете за това?
Наемниците се зарадваха при тази новина, ала нещо в логиката на магьосника безпокоеше Кенет, макар че не можеше да определи какво точно. Сетне командирът отхвърли своите съмнения, заразен от общия ентусиазъм.
— Добре, момчета! — извика той на останалите. — Пригответе се! Вземете достатъчно въжета и факли! Не искам да разчитаме на онези светлини! И не забравяйте чувалите! По-живо!
Нетърпеливите наемници побързаха да изпълнят заповедта. КунгЛао също се приготви. Взе своя жезъл и окачи на врата си три амулета. Въпреки че не му беше особено приятно, капитанът смяташе да се движи с него. Беше убеден, че ще намери достатъчно злато при артефактите и книгите на магьосника.
Когато хората от отряда се събраха, готови за потегляне, най-неочаквано Ловецът застана до тях. В бързината наемниците бяха забравили да го пазят, но очевидно Ди също бе привлечен от мистичното кралство. Отново беше бръкнал в издутата си торба, но щом Кенет се приближи, Ловецът я загърна с черното си наметало.
— Идвам с вас.
Кенет не беше много очарован от тази идея, но за негово учудване Лао се съгласи веднага:
— Разбира се, че ще дойдеш! Твоите знания и опит могат да се окажат безценни!
Ди кимна леко с безизразно лице.
Наемниците не протестираха, обаче никой не посмя да тръгне редом с него, когато отрядът пое към Гейлс.
Тъй като крепостната стена беше възвърнала своята цялост, Кенет поведе групата към главната порта, следвайки напътствията на Ловеца. Притесненията, че тя може да е заключена, се оказаха напразни. Яките дъбови крила зееха широко, а подвижният мост беше спуснат.
— Сякаш ни приХанва вътре! — промърмори капитанът.
— Какво чакаме тогава? Да влизаме! — изсумтя магьосникът.
Отрядът продължи бавно напред, с извадени оръжия и запалени факли.
За непосветените градът изглеждаше като заспал. Рухналите доскоро сгради се възправяха гордо край тях, сякаш построени едва вчера. Улиците бяха осветени ярко от дълги редици маслени лампи. Дворците и къщите грееха, окъпани в отблясъци. Дори улицата, по която вървеше отрядът, изглеждаше току-що изметена.
Обаче нямаше никакви звуци. Нито говор, нито смях, даже птичките бяха замлъкнали.
Гейлс изглеждаше прероден, ала тишината продължаваше да напомня за съдбата на неговите жители.
Не след дълго главната улица се раздели на три. Кенет огледа внимателно кръстопътя, след което заяви:
— Хорас, вземи четирима души и тръгни надясно, обаче не се отдалечавайте на повече от сто метра. Алборд, ти, Бенджин и още четирима тръгнете наляво. Останалите идват с Лао и мен. Не отивайте твърде далече. След това се върнете обратно тук.
Не беше включил Ди в нито една от групите, но Ловецът реши да остане с него.
Кенет поведе, а Оскал и един друг наемник застанаха от двете му страни, отваряйки очите си на четири.
Отминаха няколко сгради. Повечето от тях бяха осветени, но не се забелязваха никакви признаци на живот.
— Проверете вратите на тази — нареди капитанът, посочвайки една къща вляво, осветена по-ярко от останалите.
Придружен от още един наемник, Оскал бутна една от вратите. Тя се отвори без никакво усилие. Ветеранът надникна вътре и се огледа, след което съобщи спокойно:
— Грънчарска работилница, капитане. Има рафтове с гърнета по стените. На колелото също има едно, сякаш току-що направено. Да проверим ли, дали няма някакви пари?
— Няма смисъл. Няма къде да избягат. Ще ги вземем на връщане, ако не сме се претоварили дотогава.
Наемниците се засмяха и дори КунгЛао докара някакво подобие на усмивка. Само Ди стоеше настрани с безизразно лице. Кенет забеляза, че отново опипва торбата си.
— Какво има вътре, Ловеце?
— Нищо особено, дреболии.
— Не мисля така…
Внезапно над пустите улици се разнесе ужасяващ писък.
— Май е някой от нашите — сепна се Оскал.
Капитанът вече се беше обърнал:
— Точно така, бързо…
Писъкът не се повтори, обаче чуха ругатни, дрънчене на оръжия и нещо, което наподобяваше тихото ръмжене на звяр.
Групата на Хорас ги очакваше на мястото на срещата. Никой не продумваше, пазейки сили за предстоящата битка.
Кенет поведе отряда наляво. Скоро се натъкнаха на високия, русокос Алборд, сънародник на капитана. Даваше заповеди на четиримата други бойци, които изглеждаха доста уплашени. Насред улицата, в краката на Алборд, лежеше човек. Тялото му беше разкъсано жестоко. Командирът мигновено разбра, че пострадалият е Бенджин.
— Какво се случи?
— Нещо изскочи, нападна го и изчезна толкова бързо, че не успяхме да го огледаме!
— Беше котка! — настоя един от мъжете. — Огромна, ужасяваща котка…
— А пък аз видях само сянка — възрази Алборд.
— Сенките не разкъсват хора просто ей така!
Кенет погледна въпросително Технократа. Магьосникът вдигна своя жезъл, очерта кръг във въздуха, после погледна нагоре и заяви:
— Каквото и да е било, Дейвитсън, вече не е наоколо.
— Сигурен ли си? — запита Ди. — Не всичко може да се засече с магия.
— Нима усещаш нещо?
Ди извади рапирата от слонова кост, която капитанът беше забелязал по-рано. Поряза пръста си и изчака няколко капки кръв да паднат върху острието, след което започна да произнася странни думи.
Кинжалът просветна за миг, след което отново възвърна нормалния си вид.
— Не усещам нищо. Обаче това не е гаранция, че наоколо не дебне опасност.
Кенет изруга и се обърна към Алборд:
— И накъде изчезна тоя звяр, след като уби Бенджин?
— Към оная сграда вляво… поне така ми се стори.
— Не е вярно, глупако, просто се обърна и изчезна в мрака! — намеси се друг от наемниците.
— Малоумници! — изкрещя онзи, който твърдеше, че мистериозният нападател е котка. — Избяга по същия път, по който дойде! Кълна се, че го видях!
Мъжете от групата на Алборд се държаха като полудели. Един от хората на Хорас се облегна на стената на близката къща и изсумтя:
— Капитане, започвам да се чудя дали те самите не са го убили.
Доста често наемниците се избиваха взаимно при подялбата на плячка, ала според капитан Дейвитсън този случай не беше такъв. Все пак реши да ги разпита допълнително:
— Къде бяхте застанали вие, когато загина Бенджин?
— Бяхме се разпръснали, точно както си ни учил, капитане — отвърна Алборд. — Джодас стоеше ето тук, аз бях до него, а Бенджин стоеше ей там, където сега е Токо. — Той посочи мъжа, който ги обвиняваше в убийство.
В този момент една черна сянка светкавично се изстреля от вратата до Токо и го сграбчи.
Боецът изпищя точно по същия начин като Бенджин, докато закривените дълги нокти разкъсваха плътта, му, разкривайки на потресените наемници окървавените вътрешности. После Токо се строполи безжизнен на земята.
Звярът, който наистина приличаше на котка, пристъпи напред и изръмжа към хората. Само дето не съществуваха котки, високи почти два метра, с червени очи без зеници. Черната козина лъщеше мазно на светлината на лампите.
— Клещи! Формация клещи! — изкрещя Кенет.

_________________



Последната промяна е направена от Алистър Дредмастър на Чет Окт 27, 2011 7:50 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Алистър Дредмастър
Грандмастър
Грандмастър
avatar

Брой мнения : 604
Points : 3558
Reputation : 1
Join date : 06.09.2011
Age : 28
Местожителство : Ravenhood; Nightside

Наказание
Предупреждение за наказание:
0/10  (0/10)

ПисанеЗаглавие: Re: Творчество на Дредмастър   Чет Окт 27, 2011 7:48 pm

Познатият глас изтръгна наемниците от вцепенението. Те се подредиха бързо така, както искаше капитанът, отрязвайки пътя за бягство на чудовището. Вампиричната котка издаде смразяващ кръвта рев и показа не един, а цели два реда дълги, остри зъби. Размаха заострената си опашка и пристъпи бавно към хората. Очите й ги обхождаха един по един.
— Какво, по дяволите, прави това създание?
— Може би обмисля кого от нас да изяде за вечеря?
— Тихо — изръмжа Кенет. Звярът спря и насочи взора си право към него. Капитанът преодоля своя страх и отвърна на нечовешкия поглед.
Котката не издържа и отмести очи. Отстъпи бавно назад с намерението да се скрие в къщата, откъдето се беше появила.
Това не биваше да става. Кенет разбираше прекрасно, че е безумие да се преследва звяр в собственото му леговище. А пък ако я оставеха да им избяга, вероятно щеше да ги нападне по-късно, когато бдителността им щеше да е понижена.
— Алборд, Оскал, обградете…
Издавайки нов ужасяващ писък, звярът се приведе и скочи към него.
Кенет нямаше време да реагира. Ноктите се показаха от лапите на чудовището, същите остри бръсначи, които бяха разкъсали двама от мъжете му. Капитанът видя смъртта да приближава, осъзнавайки, че колкото и да е бърз, няма да успее да се измъкне.
В този миг някаква сенчеста фигура посрещна котката във въздуха. Въпреки че беше по-малка, удари с такава сила, че събори звяра на земята. Мярна се бял проблясък. Кенет реши, че вижда нокът или зъб, но в крайна сметка се оказа кинжал, направен от слонова кост.
Ди се беше хвърлил самоотвержено, за да спаси капитана.
Никога досега врелият и кипял командир не беше виждал такава бързина и повратливост. Макар да носеше изключително неудобно за бой наметало, Ловецът успешно избягваше дългите нокти. Котката замахваше, но сграбчваше само въздух. Неочаквано за нея, Ди успя да й застане в гръб и удари здраво с рапирата.
Ярка зелена светлина избликна от раната. Чудовището нададе вой, сякаш беше пронизано в сърцето. Завъртя се бясно и успя да събори Ловеца на земята.
Кенет се хвърли напред, убеден, че никой не бива да се жертва заради неговия безполезен живот. Оскал, Джодас и още двама се включиха в атаката му, докато неколЛаоа други издърпаха Ди на безопасно разстояние.
Котката изврещя отново, когато ноктите й пропуснаха Ловеца. Кенет замахна към нея с надеждата да й отвлече вниманието.
Звярът посегна към капитана, ала в този момент Оскал й Джодас нападнаха отстрани. Чудовището налетя на втория наемник и той едва успя да се отдръпне. От другата му страна Оскал замахна с все сила и заби острието почти до дръжката.
Котката изфуча и се завъртя към ветерана. Измъквайки меча си, наемникът се отдръпна, избягвайки на косъм опасните челюсти.
Обаче отстъплението се оказа фатална грешка.
Подобната на боздуган опашка се стовари върху неподготвения боец и разстроиш черепа му със страховит звук. Кръв и мозък плисна върху двамата наемници, стоящи отзад. Мъртвият войник се строполи с отворени очи, а мечът му издрънча на земята.
Разяреният Кенет нападна отново, замахвайки с всичка сила към котката. Звярът се обърна да го посрещне, обаче нещо от другата страна привлече отново вниманието му.
Създанието се поколеба за миг, застрашено от две посоки.
Капитан Дейвитсън впрегна цялата си сила и заби меча си до дръжката в дебелия врат.
Адската котка отстъпи назад, изтръгвайки оръжието от ръцете му. Съзнавайки, че животът му изтича през тежката рана, животното започна да се мята неистово, като за малко не откъсна главата на Алборд.
Наемниците отстъпиха назад, надявайки се, че звярът ще издъхне скоро.
Ала въпреки раната котката не беше забравила за Кенет. Все още достатъчно гъвкава и подвижна, тя се засили към онзи, който й беше причинил всичко това. В немигащите й червени очи капитанът прочете близката си смърт.
В този момент се намеси Хорас. Издаде нечовешки вик и скочи върху гърба на животното. Чудовището се опита да докопа голия до кръста варварин, но преди да успее, гигантът сключи ръце около врата му, използвайки дръжката на меча на Кенет за опора. Избягна ужасяващите нокти и с невероятна сила започна да натиска острието, разширявайки безмилостно раната на гърлото.
Най-сетне звярът се спъна и падна на земята. Опита се да стане, обаче не успя. Дори тогава Хорас не спря да го стиска. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване, но той не отпускаше хватката си. Тежката опашка замахна към него два-три пъти, но не успя да го достигне.
— Да го довършим! — изграчи Кенет.
Останалите наемници и Ловецът се приближиха, като внимаваха да не ги засегне опашката. Капитанът взе меча на Оскал и се присъедини към тях. В продължение на няколко минути, които му се сториха като цял час, отрядът всячески полагаше усилия да доубие чудовището. Тъкмо бяха почнали да се отчайват, когато котката изхъхри и се свлече неподвижна.
Оцелелите я гледаха невярващо. С готови оръжия в ръце изчакаха Хорас да я пусне и да се отдръпне.
Най-накрая бяха успели.
— Добре ли си? — попита един спокоен глас.
Кенет се обърна и видя Ди, който изглеждаше физически и психически незасегнат. При друг случай това щеше да му се стори странно, обаче Ловецът му беше спасил живота и капитанът нямаше да забрави това.
— Благодаря ви, господарю Ди! Със сигурност щях да съм мъртъв, ако не беше бързата ви намеса.
Думите му предизвикаха бледо подобие на усмивка.
— Само Ди. Човек, роден в джунглите, бързо се научава, че трябва да реагира преди животните. В противен случай го изяждат.
Чудейки се дали Ловецът се шегува, капитанът кимна учтиво и се обърна към единствения човек, който не беше взел участие в схватката:
— Лао, проклет да си! Къде изчезна твоето могъщество? Смятах, че визджерейците разполагат с достатъчно заклинания! Още трима са мъртви!
Макар да бе доста по-нисък, дребният магьосник отново го изгледа някак отвисоко:
— Бях нащрек, в случай че има повече от един звяр. Нима смяташ, че жалката ти банда щеше да оцелее след срещата с два едновременно?
— Капитане! — намеси се Алборд. — Капитане, да се махаме оттук! Всичкото злато на света не струва колкото живота ни!
— Да се махаме?! — изръмжа един от наемниците. — Няма да си тръгна оттук без нищо!
— А по-добре ли е да си тръгнеш без глава?
— Млъкнете всички! — изкрещя Кенет.
— Наистина, най-разумно ще е да се махнем — предложи Ди спокойно.
Лао размаха жезъла си към Ловеца.
— Глупости! Сигурно звярът се е промъкнал тук още преди промяната. Много е древен; затова не сме се сблъсквали с такива като него. След като в битката не се включи и друго чудовище, предполагам, че вече няма от какво да се боим!
В този миг във въздуха се разнесе игрива мелодия.
— Това пък откъде идва? — възкликна Джодас.
— Сякаш идва от всички посоки! — отвърна друг от наемниците.
И наистина, музиката звучеше от всички страни. Простичка, закачлива мелодия, вероятно изпълнена на флейта. Кенет беше обзет от противоположни желания. Едното бе да затанцува, а другото — да побегне с всички сили.
Весел смях се смеси с музиката.
Вдясно от Кенет помръдна фигура… човешка фигура.
Алборд посочи улицата:
— Капитане, някакъв човек стои пред кръчмата!
— А отсам приближава конник! — извика друг от наемниците.
— Този старец! Преди малко не беше там!
Навсякъде около отряда започнаха да се появяват странни създания. Ходеха, яздеха или просто стояха наоколо, облечени в свободни туники с различен цвят. Кенет се огледа и забеляза млади, стари, силни и слаби, изникващи сякаш от нищото. И през всеки от тях се виждаха отсрещните сгради.
— И цялото злато на света не си струва това, Лао! — Капитанът събра мъжете край себе си. — Тръгваме към портата, момчета! Никой да не изостава и никой да не спира, за да тършува из къщите, разбрано?
Наемниците изобщо не възразиха. Плячкосването на изоставен град беше едно, а сблъсъкът с призраци — съвсем друго.
— Не! Толкова сме близо! — изпищя Технократът отчаяно, обаче дори той се разбърза, когато останалите потеглиха.
— Ди, тези са по твоята част… Имаш ли някакви идеи? — запита Кенет.
— Заповедта ти беше най-благоразумното нещо в случая, капитане.
— Не можеш ли да се погрижиш за призраците?
Ловецът сви вежди:
— Предполагам, че мога да ги прогоня, но нещо в тях ме тревожи. Предпочитам да се измъкнем от Гейлс без повече сблъсъци.
Думите му не премахнаха тревогите на Кенет. Щом дори Ди не искаше да се разправя с призраците на Гейлс, щеше да е най-добре да избягат колкото се може по-бързо.
Поне засега духовете не предприемаха нищо. Сякаш дори не забелязваха натрапниците. Мелодията на флейтата ставаше все по-силна, но също не пречеше на наемниците.
— Ето я портата! — извика Алборд и посочи напред. Внезапно мъжете спряха с пребледнели лица. Пътят им беше отрязан.
Подвижният мост беше вдигнат, а масивната порта — залостена. Но далеч по-лошо бе, че отпред се беше събрала огромна тълпа призрачни фигури с измъчени лица и празни погледи. Сякаш по даден знак те се обърнаха и загледаха настойчиво търсачите на съкровища.
А над тях продължаваше да се носи игривата мелодия.

_________________

Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Творчество на Дредмастър   

Върнете се в началото Go down
 
Творчество на Дредмастър
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Ravenwood School of Magical Arts :: Зона за реалния потребител :: Творчество на потребителя-
Идете на: