Фестивалния Парк

First topic message reminder :

На този обширен терен, младите Призовители ще се упражняват да създават Митични създания и да изучават Древногръцките митове и легенди.

През тялото ми все още преминаваше тази тръпка, която ме караше да се смея и да се зачервявам, но успях да се окопитя, колкото да преместя ръката му. Сложих я на талията си, може и малко по-ниско, където можеше да усети извивките, очертани доста добре от тази рокля. Това обаче не ме притесни нито за секунда и ми се виждаше много по-приятно от действията му преди малко.
Отпуснах глава на рамото му, но веднага успях да усетя сладкото ухание, което идваше от врата му, затова и зарових личицето си в него. Започнах да дишам малко по-учестено, но причината беше, защото бях започнала да душкам като малко кученце и забелязах, че това го притесни, защото започна да се сковава. Това обаче сякаш не ме интересуваше, затова и прокарах нежно и бавно върха на носленцето си по меката му кожа, като накрая издадох някакъв одобрителен звук и заговорих съвсем тихо.
- Винаги ми е харесвало как ухаете – признах си без никакво притеснение.
И точно това ми се виждаше странното. Не трябваше ли да ми е неудобно и притеснено пред него … да гледам да го отбягвам и дори да не ме вижда. Защо тогава сега се притисках така силно в него и се чувствах толкова спокойна, сякаш той беше единствения мъж за мен. Просто ми харесваше!

Прихванах я внимателно и се постарах да игнорирам от приличие колко ми харесваше. Искаше ми се да мога да потрия мястото и дори да пипна малко по назад и надолу. Но това щеше да завърши с шамар и доста погледи и шушукания. Вместо това се постарах да улуча ритъма на музиката и да си наместя краката заедно с нейните, почти пъхайки едното си бедро между нейните. После тя се притисна в мен и ме приласка възбуждащо с носле и изтърси без предупреждение:
– Винаги ми е харесвало как ухаете
Това ме накара да се облещя малко над темето ѝ и да изтърся:
– Какво?
Спогледахме се, все още един до друг. Тя се ухили весело и малко глуповато, и толкова заразително, че ъгълчетата на устата му не издържаха и сами припнаха нагоре по изсъхналите ми бузи. И двамата се разсмяхме като пияници. Не сме се забавлявали толкова, от както ме напусна... Промяната на обстановката наистина прави чудеса.

Той се изненада малко повече, отколкото очаквах, но в крайна сметка и двамата се засмяхме, което успя да разведри напълно обстановката. Не исках да го гледам така сериозен точно днес и щом искаше да танцува с мен, му се налагаше да се усмихне широко и да се води по пилешкото ми мозъче. Това беше УЖАСНА идея и ето, че все пак, не се оплакваше и то никак, което нямаше как да не ме изненада, но не му придадох особено голямо значение.
- Жадна съм – извиках ей така от нищото, като подскочих и дори не обърнах внимание на мъжа, който все още ме прегръщаше.
Без да чакам позволението му, хванах ръката му и нежно преплетох пръстите си с неговите, което в този момент ми се струваше напълно нормално. Задърпах го към масата, където беше пунша, като вече усещах вкуса му в устата си, а и нямаше да е зле да опитам едно коксче … не бях яла от сутринта, ако една вафла се считаше за ядене. Струваше ми се, че съм малко напълняла, затова реших да огранича храната, но в моменти като този, в които пиех алкохол, не беше най-добрата идея.

Повлече ме за ръка, като че съм длъгнест дебил, които трябва да се изтегли от улицата да не го сгази автобус. Последвах я с малко преплитане на краката. Изглежда искаше да пийне още Не исках да давам съвети, но според мен, щеше да се напие. Можех поне да го огранича. Огледах масата и дръпнах изпод ръцете на стреснатия Кларк от учениците на Грейроуз купата с фъстъци. Солта и мазнината в тях щяха да абсорбират алкохола и да ѝ позволят да пие повече и да се размазва по-малко. Пъхнах подкупващо купата под носа ѝ и се усмихнах като тиквените фенери по декорацията:
– Ами... не искаш ли да хапнеш малко. Иначе има опасност да се напиеш по-рано от колкото искаш.
Посочих с палец Сайръс Дрейк, който нагъваше тиквен пай в другия край на масата.
- Вземи пример от него. Той е джудже, макар и на половина. И повярвай - ако име нещо от което разбират джуджетата това е митология, миньорство и пиене. Хайде сега, хапни малко.

Погледнах намръщено фъстъците, които се опитваше да ми пробута, а истината беше, че въобще не обичах. Падах си повече по бадеми и кашу, затова и сложих ръцете си на купата и я избутах обратно към него. И без това, от солените ядки най-много да ожаднея още повече, отколкото да се заситя или пък това, което спомена … значи мислеше, че съм размазана?
- Но аз не съм пила много – казах смутено и виновно погледнах към краката си, като се почувствах ужасно засрамена.
Погледнах момчето, което се тъпчеше, сякаш беше в конкурс по надяждане. Определено не исках да приличам на него, а и все пак бях момиче … трябваше да се старая тялото ми да изглежда максимално добре, а сега не беше така. За момент успях да се почувствам кофти, но в следващия просто не ми пукаше, затова сложих ръце на кръста си и го погледнах сърдито.
- Хайде да не ставаш пак сухар, какво ще кажеш? – казах надуто, като се надявах това да накара него да се замисли.
Точно навреме, покрай нас мина някакво момче, носещо две пълни чаши, които се опитваше да не разлее. Не спираше да гледа към едно момиче, което ме навеждаше на мисълта, че беше на среща, но не ми пукаше особено. Без предупреждение, застанах пред него и взех двете чаши, като го целунах нежно по бузата и се усмихнах лукаво. Върнах се обратно при професора си, който беше на две крачки от мен и му подадох едната чаша, като знаех много добре, че момчето нямаше да ни безпокои, защото сега бе прекалено заето да се оправдава на момичето си.
- Заповядай – казах весело и отпих една доста голяма глътка от чашата си.

Поклатих глава и оставих ядките:
– Малко пи, но не си яла. Може да те хване сериозно. Погледнах я с надежда да ме разбере, но както винаги я прихвана нейното глезарско настроение от типа: Ей, не ми казвайте какво да правя.
Поклатих глава и погледнах върховете на обувките си. Истината беше, че дори така, пак си я харесвах. А и днес беше празник. аз не съм направен за подобни работи.
- Извинявай, не исках да съм... - забавих се и извъртях очи, - сухар... просто ми е трудно да свикна със несухарски работи, познаваш ме, къде ли не съм те влачил все пак.
Погледнах я сериозно право в очите, но тя не ми обърна внимание, вместо това сви на една страна и задигна чашите на Роланд, ученик на Мерилин, и се върна ухилена. Пъхна ми я в ръцете и ме погледна миличко.
– Благодаря - смотолевих под нос. - Аз не пия по принцип...
Истината беше, че пиех рядко и до безсъзнание, но само когато някой умреше, а това, слава богу, не беше ставало отдавна. Използвах алкохола като универсално устройство за изключване на мозъка и пиех чаша след чаша докато не загубех съзнание. А да пия за удоволствие...
- Наздраве - вдигнах чашата пред нея и се усмихнах малко тъжно.

Не обърнах особено внимание на това, което ми беше казал, тъй като в крайна сметка отпи от чашата си. Аз през това време се заех с друго, тъй като видях цяла купа пълна с онези готини желирани очички, които имаше по такива партита и се надявах наистина да са от желе … онова сладкото, което хората ядяха.
Взех едно, което беше доста странно на пипане и плахо го поднесох към устните си, но щом го сдъвках се успокоих, затова и взех поред, но не беше за мен. Още преди да е успял да ми каже дали иска или не, вече се намираше на устните му, а той нямаше какво друго да направи, освен да ги разтвори. Така и заедно с бонбона, напъхах връхчетата на пръстите си, като усетих езика му под тях и несъзнателно преминах с моя между устните си, докато го гледах право в очите.
- Ето … ям – казах весело, сякаш не се случваше нищо особено и отново бръкнах в купата.
Следващото си го изядох самичка, като внимателно облизах и осмуках пръстите си, защото по тях се стичаше някакъв лигав захарен сироп. Беше наистина вкусен и за момент си помислих, че наистина ям нещо различно,тъй като никога не са ми били толкова вкусни, но щом ми беше така сладко, дори не желаех да знам какво ям. Току виж е развалило апетита ми и ме е отказало от каквито и да е било очи за ядене.

Дъвчех си. Какво да кажа - ако почнех да се задълбочавам в това какво изпитах когато усетих пръстите ѝ в остава си. Просто си смучех оченцето и се размотавах като се загледах в различните отвратителни на вид храни. Идеите на Норман и Дрейк. Тиквени сладкиши като зловещо къщи. Кучета от захар. Макарони и дълги желирани гумени ластици, имитиращи черва. Бях живял толкова време с оригиналните органи, че храните ми се струваха, както на някой би му се сторила кръвта в анимационен филм.
- Ядеш. - съгласих се тъпо и погледнах нагоре.
- Звездите са много хубави - подхвърлих сериозно. Преди време Мърл Амброуз ми беше казал същото. И двамата не сваляхме - той говореше с професионална вещина, а аз си убивах времето и поддържах жив разговора. несъзнателно се заоглеждах за да видя астролога. както винаги, сигурно си беше легнал рано с малко бренди и някаква книга на смъртните хора, Педесет нюанса на не знам какво си.
- Ако идем малко в страни ще можем да ги види, че от тези фенери нищо не се вижда.

Без да се замислям, поклатих положително глава, но чак след това осъзнах, че не е никак добра идея … как щях да се разделя с пунша? Имаше нещо пристрастяващо в него и вече започвах да се чувствам като алкохолик, но наистина ми се искаше да си го вземем с нас. Ако можех щях да прегърна огромната купа, в която беше и щях да си го занеса в стаята, а това, което най-много ме впечатли беше, че му бе направена някаква магия и той просто не свършваше.
Приближих се бавно към него, като се надигнах на пръсти, за да може устните ми да стигнат чак до ушенцето му. Огледах хората около нас подозрително и леко се подсмихнах, защото повече се лигавих, отколкото да оставям на алкохола да ми въздейства. И все пак продължих, слагайки ръцете си на раменете му, като отново притиснах тялото си в неговото и започнах да шепна достатъчно тихо, че само той да ме чуе.
- Предлагам да задигнем пунша и да ходим където кажеш … стига само да не ни хванат.
Отдръпнах се съвсем леко, колкото да мога да погледна в очите и не знам защо, но ми харесваше, че макар и на токчета, пак ми се налагаше да погледна нагоре. Точно в този момент бях сигурна, че очите му са милиарди пъти по-красиви от всичките звезди взети заедно, но все пак не бях достатъчно пила, че да го изръся просто така пред всички.

Въздъхнах. Махнах на Сайръс. Моментално той се намеси. Материализацията и игричките с количествените измерения му бяха специалитет. Сиреч можеше да направи от чаша пунш купа или от купа две и така нататък. Не знам дали ме разбра. Все тая. Нали е магьосник - да се оправя.
Вдигнах ръка и накарах купата да се надигне. Тя се понесе около главата ми като досадно птиченце.
Поех бавно като призрака на някой зъболекар, целият в бяло с притеснително дълги шлейфове на робата. Купата се носеше след мен и дори не обърнах внимание на подмятанията на Дрейк и Фалмея, че отнасям пиячката.
Кимнах на Жев и намигнах съзаклятнически. Изглежда ме разбра защото се изкикоти шумно и стресна Минди Пиксикраун, една от ледените ученички.
Скоро бях в сенките на широката улица в бял мрамор. И бронзови обковки по стените. Златисто и бяло - Дрейк си умираше за този по този древноримски тъпотии.
Обърнах се да видя дали ме следва.

Очичките ми блеснаха, когато видях случващото се и без капка съмнение тръгнах след професора. Видях как всички ме изгледаха странно, но точно в момента не ми пукаше особено, затова и продължих подскачайки след него. Не след дълго се загубихме от погледите на другите, а докато аз се чудех къде точно да се настаня, помолих него да напълни чашите.
Така и не намерих къде да се настаня, затова щом видях тревата под крачетата си, ги свих и седнах върху тях. Май не беше много добра идея, имайки се предвид, че роклята ми беше чисто бяла, но точно в момента не се сещах. Мислех си само за това как ще си взема чашката, а професора ми ще седне до мен, ще сложи ръка на рамото или на кръста ми и ще започне да ме обяснява за звездите … а защо не да легнем и да сложи ръката си под главата ми, като така щеше да е наистина близо до мен … ама и какви си ги мислех аз?
Очевидно пунша ме правеше не само весела, но и обогатяваше фантазията ми, което честно казано ми дойде малко неочаквано, но не успя да ме изненада толкова много. Истината беше, че дори и след като си тръгнах от него, продължих да го сънувам … всъщност започнах да го сънувам доста по-често и всеки сън ставаше все по-разгорещен, а съквартирантките ми ме дразнеха с коментарите си за това, че пъшкам и стана на сън … добре че нямаше имена ...

Поклатих глава и посочих на ляво.
– През гората от тук има река, която обикаля площада на Фестивалния парк като островче. Нататък са павираните улици, в другата посока също.
Посочих напред и назад.
- На ляво от нас е водопадче, което изчезва в нещо като пропаст. НА другата посока. - пак метнах ръка, - е един бент, който ограничава водата. Само не ме питай защо му е дошло на ум на Дрейк да правят бент. Предполагам, че просто обича стени.
Накрая реших да действам. Смъкнах се на тревата до нея и купата се приземи с меко тупване и нахално разтърсва, и ми напомни някак си за кученце.
- А сега на работа...
Загребах с чашата си и я вдигнах срещу нея:
– Да пием за новите разпоредби за размяна на ученици.

Усмихнах се широко и макар вече да не разбирах много от нещата, които ми казваше, не спирах да се усмихвам и да се радвам. Истината беше, че го чувах и много ясно знаех какво ми казва, но само след няколко секунди вече се чудех за какво ми беше говорил и наистина не можех да се сетя. Беше ужасно странно и въпреки това бях по-заета да гледам в очите му, отколкото да се притеснявам за това.
Докоснах чашата си в неговата и се усмихнах, защото не можех да кажа това, което той беше казал, тъй като докато си мислех дали да го повторя, вече го бях забравила. И все пак се усмихнах широко, като направих поредната голяма глътка, която си беше половината чаша … добре че чашите събираха не повече от сто и петдесет милилитра, в противен случай да съм припаднала вече.
- Не ти ли се струва малко хладно? – попитах тихо, разтривайки едното си рамо, като все още не бях забелязала, че алкохола ме караше да забравя що е това учтива форма.

Погледнах я сериозно. Честно казано права беше - беше късничко, а Рейвънууд като всяка гора, беше гладна и мъглива вечер. На мен не ми направи впечатление. Първо - аз съм студенокръвно животно. Второ и по-съществено - толкова време си живеех сред сенките на квартала си, че беше практически невъзможно да усещам студ. А и моето облекло беше по плътно от нейното и покриваше повече плът.
Станах и разкопчах колана си. Преди да е започнало да изглежда странно, смъкнах шлейфа, който висеше от задника ми надолу и го метнах отгоре ѝ. Беше достатъчно чист и достатъчно плътен за да я стопли. Обгърнах раменете ѝ с плата и леко я притиснах до себе си в нещо като мечешка прегръдка, докато се стопли.
- Странно.... обикновено на човек му става топло от алкохола.... сигурно не си поела достатъчно.
Пуснах я, когато прецених, че вече не ѝ студено. Останах да седя до нея и сложих ръце в скута си,

Подсмихнах се лукаво, защото като всяко кучеподобно, не усещах никакъв студ, но просто имах нужда от близостта му. Затова и веднага щом ме пусна, започнах да скимтя като кученце, като го побутвах с носленце, сякаш беше муцунка. Видях усмивката на лицето му, което се надявах, че означаваше, че изглеждам сладка в очите му и след като продължих да се бутам, най-накрая разбра намека ми и ме прегърна отново.
отпуснах главата си на рамото му, като върха на нослето ми докосваше нежно кожата на вратлето му. Усещах трепетите по него, докато ми говореше, а аз бързо се сетих за Елеонора, която харесваше парфюма ми. Изведнъж ме обзе същото желание да усетя вкуса на примамливо ухаещата му кожа, затова и се приближих още малко към него, като устните ми вече го докосваха, но все още не смеех да помръдна. Може би щеше да е по-добре, ако направя нещо, преди сам да се е отдръпнал, но очевидно алкохола не ми беше достатъчен.
Надигнах се леко, за да доизпразня чашата си, като я оставих на тревата, а докато той ми говореше, аз най-накрая събрах смелост. Както все още ме бе прегърнал, сложих ръката си от другата страна на врата му, за да не му позволя да се отдръпне и започнах да го целувам съвсем нежно и невинно. Върха на устните ми го докосваха по най-любящия начин и на всяка втора или трета целувка, езичето ми се наслаждаваше на вкуса му за части от секундата. Онзи сладък звук от целувки изпълни тишината, което ме накара да осъзная, че вече бе спрял да говори, но въпроса беше, дали искаше да се наслади на целувките ми или просто се беше стъписал.

Продължавах да си дрънкам докато тя постепенно се приближаваше. И преди го беше правила, за това не ми направи впечатление. Прасках си глупости за стената и рибите, които Норман искаше да отглежда. После ме докосна с устни.
Замръзнах, стъписан, сякаш ме хапеше лъв. Останах неподвижно и я оставих да ме докосва. Беше учудващо приятно и което беше по-странното - въобще не ми се стори погрешно или неприлично както преди.
Вдигнах ръце и ги увих около нея. Придърпах я до себе си и се усмихнах. Целунах челото ѝ, после очите и върха на нослето. Подхванах леко брадичка ѝ за да повдигна към себе си.
Погалих косата ѝ с другата ръка и се помъчих да бъда максимално нежен. Без глупости ... просто споделях чувството си в една единствена целувка....

Беше толкова нежно и прочувствено, че блъскането на сърцето в гърдите ми се виждаше грубо. Сега обаче бях така отдадена на това, което правех, че дори и някой да ме замереше с камък, нямаше да усетя. Бях прекалено отдадена на целувките си, а щом устните му най-накрая намериха моите, в мен лумна неописуем пожар.
Ръката ми, което до преди малко се намираше на врата му, се покачи бавно нагоре, заравяйки се в косата му, като така ми позволи да мина на следващото ниво. Запазих нежността, но въпреки това задълбочих целувката, като устните ми го докосваха все по-жадно и ненаситно, докато другата ми ръка се плъзна някъде около кръста му. Опитвах се по всякакъв начин да го притисна към себе си, а той определено не се дърпаше, като и дори се опитваше да ми помогне.
Можеше и да ме е хванало вече, но веднага щом понечих да се отпусна назад, осъзнах, че ако легнем, вероятността някой да ни свари как се натискаме, беше много по-малка. Макар и в сенките, силуетите ни се виждаха все още и всеки нормален човек щеше да реши, че сме се награбили, а ако се приближеше и ни разпознаеше … ставаше лошо.
Друго беше ако сме легнали. Винаги можеше да се отдръпнем в последния момент и да се направим, че си говорим за звездите и си ги показваме. Не че в момента си мислех дали някой щеше да ни хване … желанието ми да легна на тревата, а той да се окаже върху мен, не беше свързано въобще с това.
Не след дълго се излегнах, като той все още седеше на тревата, извил тялото си така, че горната част от него да е над мен и да не спира да ме целува. Знаех, че му предоставям не само удобство, а и възможността да ме докосне както пожелае, затова и махнах едната си ръка, която можеше да му попречи и оставих само тази на кръста му.

Отпуснах се и се оставих да ме води спокойствието. Знам,че това което ставаше не беше много редно, но освен това че беше ученичка, нищо друго не ме притесняваше. Нищо не се появи в главата ми за да ми каже,че това което става е погрешно. Вярно, съзнавах го, но нямаше онази неприятна, отрезвяваща тръпка, която те кара да прекъснеш целувката внезапно. Отместих се и я целувах нежно, и два едва я докосвах с език,извих се и почти легнах отгоре ѝ. Харесваше ми как се докосваме, че сме заедно.
Поставих ръце на раменете ѝ, после ги плъзнах нагоре докато уловя китките ѝ и ги притиснах нежно в тревата. Леко притворих очи, но не ги затворих напълно, защото исках да гледам момичето в лицето. Исках Жев да изпитва удоволствие, че е с мен... да усети какво изпитвам и да го изразя със следващата целувка.
Внезапно ми дойде идея:
– Не бива да оставаме тук. Ние сме две бели петна в тъмното... трябва да отидем другаде...

Знаех, че тук не му е мястото и знаех, че дори не трябваше да се случва, но ми беше така приятно, че нямах желание да му го напомням. Не исках устните ни да се отделят дори и за минута, какво оставаше докато се преместим някъде другаде. И все пак, беше прав … а и нещо вътре в мен ме караше да казвам да на всичко, което пожелае, без значение какво беше то. Усещах го толкова силно, че нито можех да го обясня, нито да не му се подчиня.
- Къде искаш да отидем? – прошепнах нежно и просто не можах да се сдържа, затова и нежно погалих лицето му.
Едвам се сдържах да не се надигна пак и да слея устните си отново с неговите, но знаех, че това може да го подразни. Все пак искаше да ми каже нещо, а и искаше да се преместим … щеше да е ужасно грозно от моя страна, да го натискам върху тревата, след като самия той каза, че не иска да сме тук. Затова и с усилие махнах ръката си от лицето му, като я отпуснах безжизнена до тялото си и вгледах в прекрасните му устни, чакайки да каже нещо, защото ако се забавеше още малко, щях отново да притисна моите в тях.

Погледнах рязко към парка. Изглежда никой не ни обръщаше никакво внимание, но не можех да рискувам с това. За това просто се съсредоточих и се заех със задачата си. Изправих се и ѝ помогнах много внимателно да се изправи с мен. Загърнах я отново с беличкия плат и внимателно посочих към изхода от улицата.
- Знам, че звучи малко не на място... но единственото място, което остана е моята квартира.
Моментално нещо скочи да ме гони от мрака с мокър звук. Първо се уплаших дали нещо не ни е видяло или нападнало, но си спомних за купата с пунш. Погледнах го ядосано, но реших че няма нищо.
– Ела, насам ако обичаш...
Прихванах я през раменете и лекичко я разтрих за да се сгрее. Есенните вечери си ги биваше. Хладът в Найтсайт щеше да е дота добричък. Молех се никой да не вземе да пее в момента, че щеше да ни пукне настроението и прикритието.