Криптата на Вечната Тишина

First topic message reminder :

Това помещение е приспособено за учениците-некроманти за обща стая и спалня. Наложи се да преградим и да разширим с магия тук-таме....

Spoiler:

Не му обърнах никакво внимание, докато не подредих всичките си глупости в шакфчето, което се намираше под плиткото чекмедженце, в което държах най-интимните си неща. Долу държах всичко, което исках да е близо до мен, ако някога ми потрябва, но и не ми трябваше всеки ден. Разбира се и пакета с чипс се намираше там, скрит от всички други … бях си заделила този със сол, защото ми беше любим, а след като приключих с всичко, се обърнах леко и видях как сочеше … онова.
- Това е вибратор – казах силно, за да ме чуе и достатъчно ядосано, за да разбере, че е навлязъл прекалено навътре в личното ми пространство – Пъхам си го по разни места, за да изпитам удоволствие – добавих накрая и го вдигнах, като му го подадох – Може да го пробваш, току виж си изпуснал парата по нормален начин.
Не беше много добре да се заяждам по този начин, но ме беше ядосал невероятно много. Затова и след като му намекнах, че няма да е зле да стане гей и да ме остави намира, просто го сложих в ръцете му, без да ми пука, че до преди малко беше на някое друго място. Взех и дневника си, като най-демонстративно го хвърлих в кошчето, което също се намираше до леглото и бе напълно празно, така че нямаше особено голяма разлика, дали ще е там или върху самото шкафче.

Навъсих се ужасно. Беше ми дошло до гуша от нея.
– Добре, знам, че не можеш от раз да се нагодиш по световния ред. Знам и че не можеш просто да кажеш, йок, от днес захвърлям старите привички. НО може поне да се опиташ да бъдеш една от нас. знам,че е трудно, знам,че всеки си има своя уникален начин на комуникация и знам, че всеки има нужда да си спомня за нормалния свят извън пределите на Рейвънууд.
Затворих уста и мускулите на челюстта ми изскочиха като болтове:
– НО може поне да имаш възпитанието да приемеш, че има моменти... когато трябва да ме слушаш, защото знам нещо. Нима мислиш, че го правя просто защото съм сухар или буквоедец? Приеми, че просто не иска да те нараня прекалено много. Пазя те, защо не искаш да приемеш, че се грижа за теб, дори да не ти харесва.
Прокарах пръсти през косата си и се намръщих:
– По дяволите... този дневник трябва да го използваме за тренировката ти.
Извадих го от кошчето и я погледнах:
– Налага се... освен това какво напрежение освобождаваш, то това, което правиш създава напрежение

Оставих го да си говори каквото поиска, а аз наистина не го слушах. Оправих си внимателно и спокойно шкафчето, като се опитах да не му се връзвам чак толкова много, защото след малко щях да скоча с крясъци върху него и да започна да го хапя. Просто си прибрах всичко, с изключение на дневника и играчката, които все още бяха в ръцете му, а аз ги оставах там, без да изглежда, сякаш ме интересува.
Най-накрая се изправих, отново пригладих дрехите си и дори се усмихна, като не го поглеждах, сякаш бях сама в стаята си. Взех жезъла си, който беше на земята и най-демонстративно излязох от спалнята, оставяйки го сам. Отидох в малкото подобие на кухничка в общата стая, като взех един кроасан от шкафа със сладките неща и после се отправих към врата. Деня беше хубав и една разходка щеше да ми се отрази наистина добре, затова и се направих, че в стаята ми няма никой и просто излязох.

Поклатих глава. Никога нямаше да се получи. Непрекъснато си повтарях - ще стане вещица от нея, трябва дамо да я научиш. НО Линда Уу или Сайръс Дрейк се справяха отлично с учениците си, без да се стига до такива работи. А и като се замисля, нито Пени, нито Марая правеха подобни проблеми. Но те искаха да го научат. Мъчеха се, криеха си личния живот, и си налягаха парцалите.
Седнах на леглото и уморено въздъхнах. Погледнах към кошчето, от което все още стърчеше тефтера. Поклатих глава пак - момичешки работи, дневници, в които описваха съкровени момичешки работи. Детството и съзряването на граница. Ако имаха ум, го унищожаваха и продължаваха нататък. Оставих металният инструмент в чекмеджето ѝ и замислено обърсах ръка с носната си кърпа. Дявол да го вземе, това беше по-обикновено от колкото да ровиш в гробове или да разравяш мърша за да извадиш сърце, туптящо в разлагащ се труп и по някаква причина ме притесняваше повече от некромантските работи.
Взех тефтера о кошчето и го отворих. Само така можех да науча слабите ѝ места и да науча как да постъпя. Може би с едно предизвикателство от лично естество, щях да създам необходимата основа, за да пробия най-после тази дебела глава.

Кимах бавно, преглеждайки набързо ставащото. Така.. така... Първо започнах да си задавам въпроси като какво прави ученичка от гръмотевичните в Найтсайт. Махнах с ръка, все тая. Буря, Лед и Смърт бяха в толкова добри отношения, че се случваше ученици да се местят и да си правят преспивания.
Отгърнах нататък. Все пак си отбелязах на ум, че няма да е лошо да знам следващия път какво следва. Едва ли щеше да е много хубаво ако забравех подобен случай. Предположих,че мога да използвам илюзорен образ на Стормклауд, за да ѝ изкарам ангелите. Ако искаше да се цупи, хубаво, но ако си мислеше,че с подобни глезарски маневри, ще си спечели симпатии и по-различно отношение се лъжеше жестоко. Все още си спомнях как Малорн Ашторн или Дънкан Гримуотър пълнеха гащите щом извадех илюзии за паяци, мечки или паразити из носната кухина.
Прелистих нататък, с надежда да намеря нещо, което мога да използвам, без да влагам сексуален елемент.

Поклатих глава и въздъхнах. Гледай сега какво ѝ дошло на ум. Е, не съм чак толкова различен от описаното тук. Но дявол да го вземе, какво очакваше от мен?
Прелистих нататък и прочетох за вкуса си за дрехи. Подсмихнах се. Аз да не съм Ив Сен Лоран, да ми гледаш модните работи. Сложих глава на ръката си или ръка на главата си и се помъчих да не се смея. Поне имаше омраза, пък било и само към мен и то толкова незначителна и невзрачна. Поклатих глава и продължих да ръчкам, докато не ми писна. Омраза към мен и пренебрежение към останалите. Беше прекалено несериозна, за да впрегна усилията ѝ. Въздъхнах и продължих да чета. Още около страница плюене по мен, нищо, не че ме интересуваше, но определено не се почувствах много поласкан от написаното.
Почесах се по веждата и преместих поглед нататък. Над седемстотин години ето ти резултата. Оставих дневника и въздъхнах. Направо ми се дорева. Тъкмо си помислих, че съм намерил някой, способен да се доближи до нивото на разбиране на моя вид магия... и се оказва че съм копал в празна мина. Отворих отново книжката и зачетох нататък.

Свалих книгата и погледнах пред себе си. Тя говореше за емоционална подкрепа. Егати! Предметът ми беше жесток, изискваше сила и способност да си сам. А тя искаше да съм близък и приятен с нея. А група мажоретки не иска ли? Представих си Итън в екип на мажоретка с помпони да крещи: " Кой е тук, кой е жив; да, това е Женевив!" Напуши ме смях и оставих книгата на страна. Поне нямаше мръсни описания, както предполагах, като съдех по инструмента, който сега беше на нощното шкафче. Погледнах го и си спомних за ставащото преди около половин час. Взех инструмента и внимателно го разгледах. Замислих се, после го оставих.
Станах и поклатих глава. Ясно... беше тръгнало на лошо. Отново си избърсах ръцете, после взех дневника. Усетих силно изстиване в ръцете си и гледах как замръзналата хартия бавно се разпада между пръстите ми. Скоро от дневника на Женевиев Кортес имаше само шепа замръзнала пепел, която оставих да се стече в кошчето. Пуснах вътре и машинката. После вдигнах очи към небето, въздъхнах и поех навън за да я потърся.

Момичетата бяха насядали на едно легло и гледаха съсредоточено горящото парче плат на земята, като никоя не смееше да ме критикува. Бях толкова ядосана, че колко повече ми мърмореха, толкова се и засилваше пламъка на горящото наметало. Но аз не исках да изгаря бързо … искаше ми се да гледам как бавно се съсипва нещо, което той е харесвал и честно казано, се надявах от това да ми стане по-добре, но нещо не ми се получаваше.
Когато вратата се отвори, тогава всичко се промени. Пламъка се засили толкова, че стаята започна да се изпълва с черен дим, а съквартирантките ми да кашлят и да обясняват на професора, че се опитвам да ги подпаля. Разбира се, ако не млъкнеха след малко и те щяха да получат същата съдба, като дрехата му.
- Какво? – попитах нервно и се радвах, че си бях сложила халата.

Влезнах с мрачно изражение. Погледнах ставащото и въздъхнах. Сложих ръка на челото си и въздъхнах. Погледнах останалите ученици и им заповядах:
– Вън! Всички отивате да спите в общежитията на Тритон Авеню. В стария град. Ще има купон с електрически фойерверки по случай откриването на подводната половина на Авенюто.
Изчаках да се изнижат. Предпочитах да свърша остатъка от работата си самичък. Изчаках да се изнижат и затворих вратата. Спокойно се приближих се зад нея и се приближих до Жев. Изглеждаше, сякаш иска да ме убие всеки момент. Права беше... макар че не разбираше защо го правя.
– Е, Женевиев... опитах всичко. Изглежда просто няма да се получи.
Седнах на едно от креслата, недалеч от мястото ѝ до горящият плащ.
– Съжалявам за всичко, което казах, което извърших и което изпита заради мен. Постарах се всячески, но изглежда не мога да те обучавам.
Въздъхнах и сложих лице в ръцете си. студеният плат на ръкавиците се допря в лицето ми.
– Ако искаш да напуснеш, мисля,че ще имаш пълни основания за това... И няма да те спирам.
Погледнах отново и в очите ми четеше болка. Неподправен, непристорена за да я манипулирам чрез нея болка.
– Моля ти се... прости ми, че бях ужасен учител и ментор. Не искам да си тръгваш, имаш толкова много потенциал. А не искам да те гледам как пропадаш в ръцете на Амброуз или Дрейк. Моля ти се, макар и без основание или право... моля ти се, остани.

Очите ми се разшириха и просто не можех да повярвам на случващото се. Бях очаквала какво ли не, но не и това, затова в първия момент се зачудих, дали отново не се ровичкаше в главата ми, което вече щеше да е прекалено. И все пак, гледайки го така, нещо в мен трепна … не знаех какво е точно, но знаех правилните думи, затова се приближих бавно към него и коленичих, като така лицата ни бяха на една ниво.
Погледнах го с онзи нежен и любящ поглед, като вдигнах ръката си и хванах китката му. Открих бавно лицето му, като другата ми ръка се отпусна на коляното му, а той видя как погледа ми се смекчи до толкова, че можеше да те стопли само докато го гледаш. Пламъка зад мен затихна, тъй като бе свързан с емоциите ми в момента, а сега изпитвах някакво необяснимо спокойствие. Е … не можех да съм напълно спокойна, докато не му споделях всичко, затова и започнах да говоря притеснено.
- Професоре … преди малко … в кабинета ви, когато ви казах, че не можете да бъдете по-жалък … аз сгреших. Съжалявам, че се оставих на гнева да ме води … не бях права и сега осъзнавам, че думите ми не са верни – казах тихо и преглътнах шумно, като изведнъж гласа ми изстина, лицето ми придоби онази ледена студенина, а огъня зад мен бе по-силен и горещ от всякога – Очевидно можете да бъдете МНОГО по-жалък, отколкото съм предполагала – казах нагло в лицето му, очаквайки последствията.

Подсмихнах се на криво. Във всеки случай, не ѝ липсваше самочувствие. Все пак реших да не споря.
– Разбира се, че съм. Ние всички сме. Пени Дредфул е останал без семейство, избито от вампири, а Марая е отхвърлена от обществото си, защото съчувства на смъртните. Ашторн е адвокат, Уейстлендър е заразен от някакъв прилеп. Никой от нас няма право да бъде в светлината. За това Найтсайт е в сянката на Цитаделата на Рейвънууд Сити. Ние сме мрака на училището. Никой от нас не притежава нещо с което да се гордее. Ние използваме унижението, срама и страха ни, омразата ни в нашата сила. Нима не го разбра до сега?
Наведох глава.
– Ние сме пръстта на която се развива "гората" на Рейвънууд. Ние сме сянката, която откроява светлината. Ясно ли ти е?
Погледнах в очите ѝ.
– Надявах се,че ти можеш да станеш нашата гордост. Първият ми ученик, който не е лишен от талант нещастник, влязъл в редиците ми, само защото не може да прави друго.

О да разбира се … защо да не прехвърли вината на мен … така бе толкова по-лесно.
- Спести ми го! – отсякох грубо и се изправих.
Наистина не можех да изляза от скапания град и не разбирах защо, но предполагах, че можех да се махна от него. Щях да си остана в училището, но нямаше да лазя в краката на великия Дредмастър, та ако ще да пукна. Беше ми писнало от лигавщините и прищевките му, които го караха да изглежда като малко, вечно недоволно момиченце, което никога не знаеше какво иска, но получеше ли нещо, винаги искаше още.
- Надявам се професор Уу да е приеме, защото наистина нямам намерение да си тръгвам … от училището.
Без да се обяснявам повече, започнах да си приготвям дрехи и отново се направих, че бях съвсем сама в стаята. Трябваше да имам представителен вид, защото нямах намерение да изтъквам каквито и да е било причини, защо искам да сменя ментора си. Просто щях да я убедя, че нейните науки ме влекат много повече, а тя няма да сгреши, ако ме вземе при нея.

Погледнах на страни. Какво да кажа?
– Добре, съветвам те да идеш да учиш при нея, няма да е проблем въобще от моя гледна точка. Но все пак ...
Погледнах я сериозно и продължих с по-голяма увереност:
- И все пак мисля, че тук имаш по-добра основа тук, при нас. Предполагам, че просто не мога да ти преподавам но с мен щеше да станеш наистина силна. Но няма аз да казвам какво да правиш, но съм сигурен, че можем да се спогодим.
Поклатих глава . Нямаше да се получи:
– Повярвай ми, не се държах така, защото искам да те унижавам или нещо подобно. Не исках да си мислиш че имам по-различно отношение към теб.
Вдигнах ръка и я сложих на бузата ѝ:
– Съжалявам,че приключваме така... ако можех да променя нещо, щях да се опитам... да се постарая да те слушам повече... но щом не може - на сила хубост не става.

Мигах объркано и не разбирах какво точно се случваше в момента. Доста често си мислех, че той самия се опитваше да ме разкара, а ето че сега правеше всичко възможно, за да остана. Наистина бях объркана, а това, че бузата ми се загря по-силно от котлон, ме притисни още повече. Е … поне беше с ръкавици и не усещаше, което до някъде успя да ме успокои, но без да се дърпам от него, започнах да клатя объркано глава.
- Не ви разбирам! Опитах се да бъда послушна и мирна, като дори успях, но колкото по-покорна ставах, толкова повече ме мачкахте. В момента, в който започнех да се осъзнавам и самата аз да се превръщам в това, което вие искате, започвате да циврите като малко момиченце и да се размеквате като желе. Не мисля, че можем да се спогодим … дайте ми една добра причина да опитам и ще го направя, но за мен е загубена кауза. Вие сте арогантен и егоистичен. Черпите сили не само от собствената си болка, а и от тази, която причинявате на другите. Да … може и да съм прекалено слаба, за да отвърна, но съм достатъчно силна, за да си тръгна и да забравя. Може с другите ученици да ви се получава, но аз не съм като тях!
Чак тогава осъзнах колко близо седяхме тук, а от притворените му устни, горещия му дъх се плъзваше към нослето и бузките ми. Беше приятно, а и след като вече бях спокойна, можеше да се говори нормално с мен, но това не означаваше, че бях забравила случилото се. Исках просто да се махна, преди самата аз да съм се размекнала, защото не знаех дали бе прочел онази част от дневника, но той беше единствената причина да искам да се махна и в същия момент да не мога да си тръгна.

Намръщих се.
- Добре искаш основателна причина?
Сложих ръце на раменете ѝ и я погледнах сериозно.
– Истината е,че не искам да те запазя само защото искам да те обучавам.
Бавно събирах сили и смелост за да продължа.
– Спомняш ли си когато Сабрина Грийнстар те омагьоса...
Лека червенина и едва доловимо кимане ми подсказа че си спомня:
– Да, именно за тогава говоря. Тогава нещо се промени за мен Но просто усещах,ч е има нещо различно при теб. За това реших да рискувам. Вземайки те под крилото си реших,че може да станеш некромант. Да се развиеш в подобна насока ако насочваш тъмните си страсти в посоченото направление. Но явно от теб не може да стане такъв маг. Или поне аз съм прекалено пристрастен, за да ти преподавам...
Погледнах я отново и прошепнах:
- Но мисля, че без теб ще е далеч по-зле. Знам че е егоистично да искам да останеш тук заради мен. Но не мога да продължа ако не се опитам да бъда с теб...

Знаех какво ми казва … не бях тъпа и въпреки това се надявах да съм сгрешила, защото главата ми не можеше да побере всичката тази информация. Всъщност не беше много, но точно това ми се виждаше като … дори не знам какво мислех, бях толкова забила, че разни глупости се шляеха в празното и се удряха в стените на главата ми, а аз седях с леко отворена устна, притаила дъх и единственото, което излезе от нея, беше нещо от сорта на въпрос:
- Какво? – прошепнах объркано и премигах нервно, като търсех нещо в очите му, което да ми подскаже, че се шегува с мен.
Усещах как халата ме свиваше в гърдите, като спираше въздуха ми, макар и самия той да бе доста широк и удобен. Това обаче наистина ми идваше в повече и имаше само едно разумно решение, което не исках да взимам, но вече знаех, че трябва. Затова и преглътнах шумно, преди да се отдръпна с една крачка назад и той видя как просто поклатих отрицателно глава, а очите ми се бяха зачервили и всеки момент щях да се разплача.
- Мисля, че това е още една основателна причина да си тръгна …

Погледнах я ужасен. Защо всичко което докоснех се рушеше по този начин. Това беше меко казано отвратително.
- Но... но, защо! Искам да кажа, какво ще постигнем така!? Не захвърляй таланта си заради мен. Не ставай друид. Знам достатъчно за теб за да съм сигурен, че това направо ще те побърка. Ако си мислиш че малко тормоз от моя страна е лошо, трябва да видиш на какво ги учи Линда!
Стиснах раменете ѝ, сякаш можех да я задържа само с ръце:
– Ще те кара да се целуваш с цветя да спиш на поляни, да танцуваш с феи и да се любиш със сатири. Да яздиш еднорози и кентаври. Да медитираш и да пееш. Направо ще ти се дореве да не пипнеш повече магическа пръчка.
Втренчих се в очите ѝ:
– Не искам да те загубя. Искам да останем заедно. Знам,че е забранено, знам,че е против правилата да се привързвам така към ученик. Но просто... не знам, не мога да го обясня с думи. Просто когато си с мен, не се чувствам толкова кисел и самотен, колкото с другите. Никой не ми е влияел така до сега.

Само думите му ми бяха достатъчни, за да се разтреперя в ръцете му. От очите ми бяха започнали да се спускат малки сълзички, които стигаха чак до бръдичката ми и там се сливаха, като оставяха мокри петна по халата ми. Лицето ми бе леко подпухнало, а хриповете ми озвучаваха цялата стая.
- Самозалъгваш се! – изкрещях силно, за да спра думите му този път успях да се откъсна от ръцете му – Ти се опитваш да ме отблъснеш по всякакъв начин и да разрушиш милото момиче в мен … опитваше да ме превърнеш в някой, с който ще ти е по-лесно да бъдеш. Ти нямаш чувства към мен! Толкова си отчаян, че търсиш нещо в мен, което не съществува. Съжалявам, че не си го разбрал до сега, но аз обичам цветята … и животните. Обичам да сътворявам живот, а не да го отнемам. Обичам да правя ананаси от въздуха и после да се омажа цялата, докато ги ям, а не да съживявам мъртъвци и да ги карам да се бият. Аз съм нещо съвсем различно от това, което желаеш … не мога да ти дам това, от което имаш нужда.
Последното изречение сякаш нарани много повече мен, отколкото него, а сълзите ме затрудняваха с говоренето. Макар и с изтънен глас, бях сигурна, че той ме е разбрал, но не ме болеше от това, което виждах, а от това, което знаех – той не изпитваше истински чувства към мен … това беше неговата илюзия, а аз толкова силно исках да се превърне в реалност.

Поклатих глава и я погледнах тъжно. Внимателно я притеглих до себе си.
– Не... не ме разбираш. Аз самият вярвах, че се самозалъгвам. До момента когато те видях в краката на Ямато. Тогава усетих непреодолим страх, какъвто не съм изпитвал до сега. Какъвто не ми е по силите да преодолея. Аз те харесвах именно заради това, че си различна. Исках само да станеш по-силна, да можеш да насочваш омразата си към нещото, което ти пречи да бъдеш каквато искаш да бъдеш. Исках едновременно да те накарам да ме намразиш и да станеш по-добра. Исках да сме различни и еднакви едновременно. Исках да те държа на страна, но и да не те загубя.
Прехапах устни и зашепнах:
– Но когато те загубих, се почувствах по-зле от колкото когато просто ме мразеше. Не можем да продължаваме просто така.
Придърпах я до себе си и прошепнах вече едва ли не в ухото ѝ:
- Искам да сме заедно... не ме разбирай погрешно, просто не мога да го обясня с думи. С теб е различно. Имаш живец, който е привлича, както пламъкът привлича пеперудата... Обичам те...
Втренчих се като химнотизиран в двете красиво извити очи на Жев... просто нямаше какво да кажа. Думите бяха слаби за това, което изпитвах. за това просто се наведох и я целунах. Беше само с устни, нежно, сякаш беше цвете...

Не можех да повярвам, че наистина ми каза, че ме обича, а аз просто седях и премигвах объркано. Бях прекалено вцепенена, за да кажа каквото и да е, но когато устните му докоснаха моите, просто бях готова да се разтека в ръцете му. Беше така нежно и приятно, че тялото ми настръхна от удоволствие, а устните ми се разтвориха съвсем леко, позволявайки му да задълбочи тази целувка.
Вече се бях отдала на изкушението и в момента, в който се осъзнах, сякаш някой ме удари с тиган по главата. Притъпената болка обаче идваше право от сърцето ми, което ме накара да се отдръпна, преди да е успял да ме омая с целувката си. Бяха минали само няколко секунди и дори не можа да ме целуне страстно, но ръката ми върху лицето му ясно му показа, че това не беше редно и аз въобще не го одобрявах.
- Отвращаваш ме! – казах през зъби, докато той разтриваше бавно бузата си – Имаш жена! ИМАШ ДЕТЕ! … какво искаш от мен? Да съм любовница до края на живота ти и да се крия вечно в сянката ти … или само докато ти омръзна?
Седях пред него, втренчила се в очите му, когато осъзнах, че от отговора щеше да ме заболи още повече. Затова и не казах нищо повече, а просто се обърнах и побягнах навън, като наистина щях да отида направо при професор Уу, но нямах никаква представа какво да й кажа. Не можех да й споделя случилото се … можех да го мразя, но нямаше да му причиня това.

Гледах я жално. Какво да ѝ кажа? Че жена ми не ме обича? Че божествената ѝ същност не ѝ позволява да е с мен. Че дъщеря ми дори не е моя? Въздъхнах. Нима щеше да ми повярва?
Станах и се олюлях. Почувствах се стар, учудващо стар за годините си. И по-уморен и самотен от колкото някога съм бил до сега.
Бавно повлякох крака навън, после спрях на вратата. Върнах се обратно и надникнах в кошчето. Още имаше останки. Изсипах го на пода и разчистих боклуците докато остана само пепелта от дълбоко замразената книга. Поставих длан върху него и използвах малкото си познания по Митология да се изплъзнат между пръстите ми. Лека жълтеникава светлина смесена със с тъмно синьо постепенно премина в книжния отпадък и книгата бавно започна да се възстановява. Когато вдигнах ръка, възстановеният дневник си лежеше на пода. Събрах останалите хартии и ги изхвърлих вътре. После взех дневника и го скрих във вътрешния си джоб. След това се надигнах и излезнах бавно от стаята. Сянката в Найтсаит никога не ми се беше струвала толкова студена...

Събудих се в леглото си в общата стая на момчетата.
- Ъъъъъ ...
Прозях се. Въпреки че бях спал близо четири дни вече все още ми се спеше. Това беше ужасно. Излязох от стаята и се запътих към банята, след като си взех един душ и си почистих зъбите с магия, отново се вмъкнах в празната стая и се облякох.
- Ъъъъ ...
Прозях се отново и седнах на леглото си. Отворих нощното шкафче и изкарах красив ръчен часовник изработен от сребро, със син циферблат, но на него вместо часове имаше бяха нанесени числа от 0 до 99, Имаше пет стрелки всичките бяха насочени надолу към едно празно пространство където имаше надпис на латински sisterent. Погледнах часовника и за момент на лицето ми се появи отново онази небрежна физиономия, но веднага след това отново се появи онези сериозни черти. Бях поставил пръста си отстрани на часовника, а сребърните стрелки леко потръпнаха, но нищо повече. Не можех да го сторя. Щях да загазя ужасно, ако бях хваната че пътувам във времето. Дръпнах ръкава си над часовника. Ръката ми отново се загуби някъде в шкафчето, като след няколко минути се появи отново с алено червена торбичка изработена от нежно кадифе и извезана с надпис от златни нишки. След като я огледах добре и се уверих, че няма дефекти по торбичката, я прибрах отново в шкафчето, след което го затворих внимателно и заключих с няколко непробиваеми защитни магии. Останах в това положение за известно време, зяпнал един паяк на стената.

Излязох от момчешката спалня и силна миризма на шери и коняк порази ноздрите ми. Стана ми пределно ясно, че някой си беше правил "Скоросмъртница" в стаята, но не обърнах внимание на този факт. Огледах се, и видях едно нищо.
- Frange ...
Нищо не стана, което беше добре. Имах постоянното чувство че някой ме наблюдава и следи, което сигурно се дължеше на присъствието на Дред в цялата работа. Или пък имаше някого тук, който не биваше да е тук. Повечето хора биха ме нарекли параноик, но не бяха ставали свидетели на това, което аз бях виждал.
Отново обиколих с поглед стаята като обръщах внимание на всичко, но отново нищо.
Това беше, параноята ме хвана, дори очите ми започнаха да светят. Трябваше да изляза на чист въздух и малко да проветря главата си. Явно всички тези алкохолни изпарения размътваха здравия ми разум. Затворих вратата на момчешката стая и излязох навън.