Потъналият Град

Това е безименен град, потънал преди изграждането на Рейвънууд. Сега се използва за да се складират опасни магически предмети и зверове.
Влизането е стрго забранено за всеки ученик, под степен Калфа.

Спокойно си седнах на мястото. Търпението ми бано взе да се ичерпва, докато отварях поредната книга. Вампирските регистрационни книги и списъците на родословните дървета бяха толкова обширни, че когато помолих майстор Дредмастър за разрешение да позлвам библиотеката на Подземния град, направо ми изкара ушите от учене за да не ме подмамят тези, които обитаваха този потънал град. Банши и Призраци, духове на одавна изчезнали раси, който някога бяха обитавали този красив сигурно град, сега приличаха на град натикан в пещера.
За да не се сбъркам от работа, разделих работата си на три части. Още в предградиаят на Потъналия град, бях започнала да ръчкам из библиотеката. там се споманаваше за вампир с четири зъба. А аз все още помнех какво ми се беше случило... ужасът, промяната, вечният студ в душата ти...
Потреперих и изблъсках назад в съзнанието си тези мрачни мисли. След като бях прегледала библиотеката и откриг Злия Грим, вампир от древната раса, който беше оставил семейството си и се беше родил от това клан, с размерите на огромно племе Грим. За да се запозная с тях, трябваше да ида в Кулата на Митовете, където сега рових из родословните дървета.

Позволението ми за града се оказа трудничко, но с малко повече упражнения и по-висока степен, Дредмастър ми позволи да се вмъкна. Управителят на местното население, някакъв зомбясал кучи син на име Гръб, искаше да контактува с външния свят посредством помощта на Марла Стингър, представител на некромантите от Академията за Потъналия град. след като тя успя да заздрави позициите ни, ние спокойно вече имахме достъп до богата колекция от магичеки артефакти, книги и ръкописи, в подземните библиотеки на града. Градската библиотека и Кулата на Митовете беше достъпна за обикновените ученици. А за по-високо ниво можеше да се разчита само и единствено на Немъртвия библиотекар Нортън, който не беше най-приветливия скелет на света.
Сега се бях заел с курсова работа за съществуването на Гулове и въобще не реагирах, докато не налетях на седналата на една от разделните маси Пени. Стреснато я погледнах, защото макар да приличах а на не по-вече от 16, се стрясках не на шега от младата атлетична госпожица от курса ми.
– О, здравей - изтърсих глупаво и се помъчих да отстъпя.

Напоследък не се чувствах като себе си. Бе минала около година, откакто излязох от онзи тежък и болезнен период на припомнянето, но ето че не можех да се успокоя и за един ден. Винаги имаше нещо, което трябваше да се свърши и макар целта ми да бе винаги една, а аз да не я бях постигнала нито веднъж до сега, все още не се отказвах. Този път обаче, бях паднала по-ниско, отколкото очаквах … налагаше ми се да се мазня и то не на някой силен и могъщ магьосник, а на най-обикновена ученичка и в случая Пени Дредфул … само като се сетих са нея и се изпълвах с отчаяния.
Не знам как точно изглеждах в очите й, но след като я следях като послушно кученце в продължение на месец, вече бях преляла от истории за миналото й. Това момиче сякаш беше прокълнато от някоя висша сила и въпреки това, не успявах да намеря и една част от себе си, която да изпита съжаление към нея. Правех всичко поради една единствена причина – лична изгода. Е … тъй като бях стигнала чак до тук, щеше да е глупаво да се откажа, макар и да бях наясно, че бе напълно възможно на края да се окаже безполезна.
И въпреки това, ето ме тук … в сенките на ъгъла. Скрила се там, следях всяко едно движение на момичето, което отдавна бе започнало да ме отегчава, но за май късмет, най-накрая имаше някакво развитие. Скъпия господин Гримуотър се появи точно навреме, за да ме избави от мъчителното отегчение, като неусетно на лицето ми се появи онази доволна и в същото време леко лукава усмивка. Ако ми се наложеше да я гледам още пет минути, как прелиства някаква книга и просто я чете, щях да се самоубия.
И все пак, беше рано да се намесвам, макар и да подозирах какви точно бяха плановете й за него. Знаех, че не е толкова кротка, за колкото всички я мислеха … на мен ми напомняше на бомба със закъснител, която щеше да избухне всеки момент. Не бе нужно да споменавам, че нямах никакво позволение да влизам тук, но тъй като бях достатъчно упорита, щеше да ми се наложи сама да се пазя и да защитавам кльощавато си дупе.

Вдигнах очи само за да налетя с поглед на детиснкото лице на Дънкан. С него се бяхме срещали точно два пъти и сега пак ми се натрисаше. Не че имах проблем, но когато живеех в Лондон и бях член на отбор по баскетол в гимназията, вечно имах един и същи проблем - дребните момчета и момичета в краката. Признавам, че съм висока, но това просто граничи с невъзможното. Това момче сигурно беше по-старо и от мен а не можеше да же да ми стигне с теме до гърдите.
Усмихнах му се приятелски и се постарах да изглеждам приветлива, макар че сега имах намерение да се отдам напълно на търсенето си.
- Здрасти, Дънк - подхвърлих лондонския жаргон за конска тор, но той не зацепи. - Малко съм заета с едно лично изследване... Ти самият не си ли също запознат с вампирската йерархия? Сигурно можеш да ми помогнеш.

Погледнах я с любопитство. Пени беше била човек в миналото и предполагах,ч е трябва да е по-отворена и приветлива с другите. Макар че определено приемаше прекалено навътре нейните дивотии за това колко е нещастна след промяната. Поклатих глава и предпочетох да ѝ помогна, вместо да я гледам как се поти като ковач с язва.
- Добре, ще ти помогна.
Погледнах какво пише на листовете по масата ѝ:
- Какво е това? Родословно дърво на... Ашторн? И на Стингър? Да не би да изследваш семействата на всичките си съученици?
Погледнах я с известно учудване.

Отвърнах ан погледа му и промърморих:
- Знаеш... искам да знам кой ми...
Кой ми причини това звучеше просто потресаващо неприятно. За това просто предпочетох да променя малко насоката.
- Искам да знам повече за Четиризъбия Грим. Ако знаеш нещо за него от вашите, ще ми е полезно.
Килнах глава. Дънкан беше сериозно момче и колкото и да не го харесвах, макар и само заради кръвосмукателната му природа, щяеше да е добре да ми помогне с каквото може.

Поклатих глава сериозно и се наведох над родословното дърво.
– Ами... гледай сега, Грим е древен Потомък на Нощта. Носферато, мисля че така се пише. Тааа, той е нещо като Ной сред вампирите и да се мислиш за пряко свързан със семейството му, си е елитна работа.
Взех бавно листа и започнах да го ръчкам с пръст, за да проследя линиите.
- Знам защо искаш да намериш роднина на Грим.
Погледнах я сериозно и казах с тих глас:
- Истината е, че търсиш не Грим или негов потомък, а онзи вампир с четиризъба захапка, дето и долните му кучешки приличат на зверски.
Почуках отдолу:
- Гримърт, Гримфайър, Гримеър и Гримуотър са семействата от Грим, койот са наследили специфичната му захапка.
Ухилих ѝ се гадно на среща и лъснаха комплект белички дребни зъби.
– Може да не е бил самия велик Грим... аз имам много роднини с подобни челюсти.

Започвах наистина да се отчайвам … тези дечица си бяха заблудени агънца. Не осъзнаваха ли, че бяха врагове още преди да се срещнат или просто се налагаше някой да ги полее със студена вода, за да се осъзнаят. Не беше висша математика, дори и аз го бях научила, но май имах предимство с последните няколко живота, да не говорим за опита. Правило номер 1 … не викай заблудените си другарчета да ти помагат с нещо, с което дори самия ти не можеш да се справиш.
Тупнах по дупе на земята, като се опрях в стената и се зачудих дали наистина щеше да стане нещо. Липсваше напрежението и динамиката, които те изпълваха, когато гледаш някой хорор, а това си беше … нещо по-скучно и от уроците по история на расите ни. И заради това ли се бях вмъкнала с хиляда роза, без никой да ме забележи. Сериозно и аз бях ужасно претенциозна, вечно мърмореща и крайно недоволно, но когато го видях да приближава, реших че ще има малко екшън. Просто не ми минаваше и през главата, че тя седи тук хиляда часа и все още не е осъзнала кой е той.
- Просто му отсечи главата – промърморих недоволно и видях как двамата погледнаха към мен.
Преглътнах шумно, като усетих как капчиците пот избиха по челото ми и ми трябваше малко време да осъзная, че те не ме виждаха. Вярно … бях направила магия, за да се слея със сенките, но това не означаваше, че са оглушели. Ама и аз си бях достатъчно наивна, та чак започнах да се хокам наум и спрях да обръщам внимание на представлението. То не че имаше кой знае какво … можеше да си ги запиша и да ги пускам вечер, когато имам проблем със заспиването.

Внезапно сенките се скъсаха като гумен лист и от тъмното се чу неприятен звук наподобяващ свистене и от сенките като от платнен чаршаф някой или нещо изтегли Женевиев Кортез на светло. Окашлях се, стиснал здраво ръката ѝ над лакътя и забих теменужен поглед в нея.
- Добър ден Госпожице Кортес. Какво ви кара да дремизгате из сенките като джебчия в почивния си ден?
Забих студен поглед в лицето ѝ и я пуснах, като прибрах ръка под наметалото си. Не исках да я заплашвам или дразня, но и трябваше да ѝ дам възможност да се окопити. И да обясни, какво прави тук, с прикриващо заклинание. Ако библиотечната група се усетеше, че наши ученици се крият в библиотеката им, последното, което ще правят е да питата защо го правят. за тях всяка употреба на магия в пределите не на града е опит да им се задигне познанието, сякаш кой знае какво е то.

Учудена погледнах към малкото скарване. Познах Женевиев, който изглеждаше като малко дете хванато на местопрестъплението, но с присъщата си безцеремонност не желаеше да приеме че е правило нещо лошо.
- Оо, добър ден професоре - подхвърлих с усмивка.Надигнах се и започнах да събирам хартиите по масата. Исках да прибера всичко, преди професора да е вдигнал пара, че си хабя времето и усилията в ученен на глупости. Не че са глупости, но всеки с мнението си.
- До после, Дънкан.
Последното го метнах през рамо и побързах заедно със свитъците да се изнасм а далеч. докато минавах покрай Женевиев с наведена глава подхвърлих тихо:
- Ще те чакам от вън.

п.п.: след час съм на линия.

Объркано погледнах към професор Дредмастър, запенен над новото момиче. То, ние двамата с пени и Марла Стингър бяхме единствените, който имахме разрешение да влизаме в пределеите на Потъналия град. Хубавото беше едно нещо. Че гневът на учителя беше насочен към някой друг. Все още си спомням как Марла ми се оплакваше седмици на ред как я карал да чисти кулата на Архиканцлера с четка, като че е човек.
- Ами до после... - едва успях да промълвя и също поех на страни. Исках да върна книгата преди местните библиотекари да са почнали да ме сочат с костеливи пръсти.

Ооо страхотно … само това ми трябваше. Дредмастър пък какво правеше тук, нима не се беше начел достатъчно? И все пак, вече не можех да направя нищо, затова го оставих да ме завлече при другите, като не опитах да отдръпна ръката си от неговата, но определено не можеше да се каже, че ми е приятно. Дори и след като махна ръката си от там, се видяха ясно белите следи, които оставаха след силен натиск, а щом кръвта отново започна да циркулира правилно, мястото почервеня леко.
Кимнах на Пени, когато мина покрай мен и наивна както винаги, реши да изчака „приятелката” си. Е … щях да съм й много по-благодарна, ако просто ме отървеше, но като гледах, май нямаше такъв вариант. Затова и се обърнах към недоволния преподавател, като устните ми заеха някаква правоъгълна форма, позволявайки на белите ми зъбки да се опитат да смекчат наказанието. И все пак … не бях мила и добричка, не обичах да се подмазвам и да се правя на невинна и най-вероятно това беше причината да изтърся първата простотия, която ми дойде на ум, като дори забравих да прикрия иронията в гласа си.
- Имам алергия към слънцето – заявих напълно спокойно и в същото време достатъчно НЕубедително.
Видях как Дънкън се измъкна и се опитах да последвам примера му, като направих почти сяла крачка, но отново усетих ръката му. Този път захвата му не бе по-слаб от предишния и докато гледах как другите се измъкваха, просто осъзнах, че няма да ходя никъде … нямаше както да направя, освен да преглътна шумно, затова и останах на мястото си, като се чудех дали да се обърна към Дредмастър и да срещна гневния му поглед или предпочитам да седя свела глава, докато ми мърмори. Да … определено предпочитах първото, но след като си нямах доверие и бях наясно, че съм способна да се заям с не когото трябва, реших да приведа смирено глава и да изслушам великите му обяснения защо не мога да съм тук и как трябва да искам позволение, дори за да пишкам.

Окашлях се и я пуснах:
- Всеки има алергия към слънцето... особено Дънкан и Пени, особено като им знаеш положението. Сега да се разберем. Нова си, за това няма да ти правя проблеми, както казвате младите.
Леле, кога бях почнал да говоря така... чувствах се ужасно стар....
- Когато създавах Найтсайт заедно с Архиканцлер Сантяго и отворих без да искам отвор към този прокълнат свят на вечно живите, бях нападнат. Не казвам, че има нещо лошо в това, че се криеш из сенките... но трябва да знаеш, че ние не сме в отлични отношения с Потъналия Град. Те пазят древна магия още от времето на Великата война на Първичните раси. За това пазят знанията си много ревностно и се страхуват от нас.
ПОгледнах я с известно умоляване и прошепнах с плътен нисък глас:
- Постарай се да не си навличаме неприятности, става ли? Ограничи употребата на магия в тук.
После я пуснах и изчаках да се отдалечи, преди да продължа по задачите си.

Сериозно … това ли беше? Защо всички претрепваха, след като чуеха името му, след като единственото плашещо нещо в него бе, че дължината на речта му можеше да бъде доста по-голяма. За мой късмет, днес очевидно не му се занимаваше с мен, затова дори щеше да си ме пусне, за да тичкам с другите дечица и сигурно щях да го направя, ако не се бях вслушала в думите му. Бях наясно с историята, макар и той да не бе с моята, но никога до сега не се бях досещала, че това, което търсих, може през цялото време да е било тук. Очевидно се подмазвах и правех на мила не на когато трябваше …
- Разбира се – отговорих с фалшива, но много по-красива усмивка – Чувствам се ужасно … нямах никаква представа в каква неприятност се забърквам – започнах да обяснявам, като на него му стана ясно, че нямах никакво намерение да си тръгна – Аз съм … примерно момиче и в подобни моменти изпитвам силна чувства на вина. Мога ли да направя нещо за вас … знам, че до сега не се справям много добре със спазването на правилата, затова искам да ви се реванширам по някакъв начин.
В очите ми заподскача игрива изкрица, която показваше ентусиазъм, макар и да нямах никакво желание да върша каквато и да е работа. Е … целта оправдаваше средствата, а след като се бях навила да дойда тук, трябваше поне да си свърша работата като хората. Какво щеше да е още един живот, пропилян в търсене на нещо, което вече дори не бях сигурна, че съществува. Да не говорим, че дори не знаех как изглежда, но според баба ми, щях да усетя силната си връзка с колието.

Килнах Глава на страни и направих физиономия тип: Аве ти подиграваш ли ми се?
– Не искам да трябва да водим война в пределите на града заради теб. Ако още веднъж направиш магия... не, ако въобще някой даже си запали цигара с магия, теб ще държа отговорна.
Завъртях се на пети и поех обратно. Това момиче беше като бомба със закъснител. никой който се превръща в благороден вълк, нямаше да ни предаде на Ада или Рая но едва ли щеше да се разчита, че ще ни се размине голям бой с немъртвите в този град, заради чистата ѝ злобичка.

За момент останах втрещена, отворила уста като току що издъхнала риба, която се е мятала пет часа на сушата. Наистина не можех да разбера какво му е и въпреки, че на всеки тук му хлопаше нещо, това ме изненада. Очевидно всички взимаха пример от него и групово откачаха … кой ли курс трябваше да стана, за да заприличам на тях? Не, не можех да си позволя да психясам по този начин. Достатъчно ми беше все седемнадесети рожден ден … не желаех да се побърквам допълнително.
Повече от минута седях и гледах ту към вратата, ту към отдалечаващия се силует на отдалечаващия се мъж, когато най-накрая осъзнах, че няма да успея да преглътна гордостта си. Тръгнах с бърза крачка след него и по изненадания му поглед, когато застанах пред него, осъзнах, че не бе очаквал да направя това. Сега обаче не се усмихвах сладко и нямах никакво намерение да бъда миличка, защото бе успял да ме засегне и да обиди актьорските ми способности.
- Искам да ви кажа, че вие сте един УЖАСЕН пример за учениците – казах възмутено, като наблегнах с изразителен тон на определението – Мисля, че щеше да е много по-добре, ако за малко стъпете на земята и осъзнаете, че една разкаяна ученичка, осъзнала грешката си, се опитва да бъде в полза на училището. Наясно съм, че правейки подобна грешка не нося беда само на себе си, но очевидно вие не можете да видите по-далеч от носа си и си мислите, че всички са като вас. Е господин Дредмастър … възмутена съм от държанието ви с учениците. Като по-възрастен и по-мъдър трябва да ги поощрявате, когато се опитват да поправят грешката си, но ако трябва да съм честна, вече съжалявам само за това, че ме хванахте.
След като изказах мнението си, което си бе доста искрено, защото макар и да не се разкайвах, аз наистина предлагах помощта си. Да, можеше да имам и друга причина да го правя, но когато поисках да му помогна, бях напълно искрена, а той ми се разкрещя. Какво си мислеше … че предлагам помощта си на всеки срещнат на улицата … можеше поне да се поласкае, че някой иска да се занимава със скучните му задължения. Аз обаче не просех това. Исках да чуе това, което нямаше да ме остави да спя, ако го бях премълчала и след като най-накрая свърших работата си, просто се фръцнах нацупено и тръгнах бавно към вратата с победоносна усмивка на лице.

Погледнах през рамо и тихо процедих:
- Какво каза?
Чу се неприятно пращене и бели пламъци високи около педя се издигнаха и образуваха окръжност около двамата. Обърнах се бавно, докато сивкава мъгла ни затваряше в купол. Във вътрешността се понесоха дребни сивкави снежинки, приличащи на раздухана пепел и внезапно температурата падна ниско.
– Сега да сме на ясно... аз съм обучил повече магьосници, които са станали Майстори, архимагове и трансцеденти, още преди ти да се научиш да си ближеш задника във вълча форма.
Обърнах се застрашително бавно и поех срещу нея. Въздухът се нажежаваше от студ и някак си се втвърди като желе:
- Единственото, което поисках беше да се държиш прилично... щом си мислиш че можеш да ми "помогнеш" ела... но ще те държа под око...
И след това внезапно всичко изчезна като изключено и аз и се усмихнах приветливо:
- Хайде... ела.

Всеки живот си повтарях, че няма смисъл да ме е страх от смъртта, тъй като рано или късно се стигаше до нея, но винаги се прераждах. Е … болката определено не беше приятна, най-вече когато ме навяваха спомените за това как съм умряла през всичките си животи, но пък не бях наистина мъртва. Да, успявах да контролирам този страх, до сега. Не знам какво ми стана, но цялото ми тяло настръхна и се вледени, като усещах как студения въздух щипеше кожата ми, но бях прекалено заета, за да й обърна внимание. Гледах право в очите не професора и слушах всяка негова дума внимателно, а когато най-накрая осъзнах, че думите ми са постигнали това, което исках, побързах да се осъзная.
Колкото и да му се искаше да ме посплаши, вече бях осъзнала, че бе страшен, но не и лош … може би справедлив. Затова и не се поколебах, а веднага тръгнах след него, нервно бутайки кичур от косата си зад малкото си ушенце. Можеше и вече да не съм чак толкова изплашена, но само при спомена от преди две минути, настръхвах цялата. Не вярвах, че щеше да му е толкова лесно, но определено бе успял да зароди някакво чувство на страхопочитание. Да … имаше моменти, в които и аз успявах да стигна до част от това величие, но в редките случай бях станала поне на петдесет и вече не изглеждах толкова секси … не че си мислех, че професора е секси … трябваше ли да се изчервявам точно сега?

Поех спокойно между рафтовете не кулата на Митовете. Характерно за нея е че ако искаш да знаеш нещо за нея, трябва да следваш руните на пода. Библиотеката не беше красива зала, както библиотеката в предградията, нито разкошен палат като библиотеката в Рейвънууд, или пък в Египетската Имперска библиотека на Фараонеса Мария. Кулата на Митовете не беше обширна и с труден достъп както библиотеката на Нортън. Тук просто имаш е огромна кула, с множество свързани по между си зали. Някой пускаха в други, зали, някой трябваше да се заобиколят и в резултат на това се получаваше ужасен лабиринт разбираем и ясен само за библиотекарите. Но да разчиташ на едва влачещ се труп да те заведе през седем или тринадесет или четиридесет зали, си е жива мъка.
За това се наложи да запомня мислите на символите и да ги следвам, за да намеря каквото ми трябва. Така стигнах до раздел, който ме интересуваше и седнах да го разглеждам.
- Сега искам да ми помогнеш, защото пред нас има загадка.
Пососчих пода.
– За да влезем трябва да минем загадка на Сфинксо заклинание, знаеш ли какво е това заклинание?

Надигнах леко една от двете си перфектни вежди и започнах да оглеждам мястото. Знаех какво трябва да направя … усещах го от вътре и все пак, всяко заклинание стигащо до главата ми, беше неподходящо. Усещах как всичката ми кръв се беше качила горе и бях придобила розов цвят, докато напъвах мозъчето си да ми помогне. Знаех, че съм го правила, но все още всичко ми беше ужасно неясно … не можа ли да започне да ми се репчи след година две, когато вече съм успяла да овладея както емоциите си, така и магията.
И все пак, не бях от онези глезли, които се показваха, преди да опитат, затова и се опитах да се успокоя, като си поех въздух и започнах да си говоря нещо тихичко. Най-глупавото от всичко беше, че много добре знаех, че вътящото се в главата ми нямаше да помогне ни най-малко и все пак се заинатих, пробвайки заклинанието. Очевидно не беше правилното, но вместо просто вратите да си останат затворени, усетих как нещата се обърнаха към мен и през тялото ми премина силно електричество, което ме накара да изкрещя и да се скрия в сенките.
Определено не ме хвана страх … просто не исках да видя самодоволния му поглед, когато види как по тялото ми все още подскачаха малки вълнисти искрици. Ръката ми, която бе най-близо до вратата, все още трепереше, аз проридах тихо, чакайки да чуя смеха или подигравателния му тон, който според мен си бях заслужила. И все пак не съжалих, че го последвах … знаех, че мога да се справя, въпроса беше дали щях да припадна или направо да си умра, ако прекаля с опитите на глупави заклинания.

Вдигнах ръка и я сложих на рамото ѝ:
- Не бързай... Това заклинание не е от тия дето могат да се развалят с аболизация или обикновен диспел. Тя е просто магически заключена загадка. сиреч.
Протегнах ръка и я пипнах:
- Задават ти въпрос и ако отговориш вярно - можеш да вземеш книги от този рафт. Ако ли се плескаш, или те наранява или започва да издава пронизителен шум за да алармира че си навязъл на погрешна територия.
Протегнах ръка и докоснах празния въздух, в резултат на това се чу силно свистене и въздуха се сгърчи.
- Сега ще стане така.
И във въздуха сякаш от дим се изписа загадка:
Не се свива а се гмурка,
Значи че е?

След като ме докосна така нежно и успокоително, пристъпих крачка към него, като застанах от дясната му страна и гледах внимателно какво точно се случваше. През тялото ми все още преминаваха леки тръпки, които човек можеше да усети и при силна наслада от нещо, затова и се опитах да се абстрахирам от факта, че тялото ми все още не се бе успокоило. Щеше да е добре, ако съзнанието ми го направеше, защото започвах да се чувствам като блондинка, макар и да бях гореща брюнетка с топли кафеви очи, а какво да направя, като толкова много се гордеех с прекрасни я си външен вид.
Прочетох какво пишеше и точно като със заклинанието, знаех че глупостите, които идваха в главата ми не бяха верни, но хайде още нещо да ме тресне и да видим дали ще мога да мисля. Нямаше да се учудя, ако избухна в пламъци или нещо подобно, затова и нямах никакво желание да пробвам, но когато се обърнах към професора, видях как ми кимна в знак да продължа смело. Ама тоя човек май искаше да ме изнесе в ковчег от тука … не че се изненадвам. Не е първия мъж, който има такива желания, след краткото ни познанство. И въпреки това, трябваше да опитам … най-много да ми пръсне тъпанчетата или да ме превърне в прясно изпечена пуйка.
- Костенурка? – казах някак колебливо и хрипаво, като тялото ми веднага бе обзето от страх.
Инстинктивно се обърнах и след като усетих силното тяло на мъжа седящ зад мен, стиснах силно мантията някъде около раменете му и зарових лицето си във врата му. Не знам какво ми ставаше, но очевидно красивата случка след напереното ми държание, беше успяла да ми подейства доста по-силно, отколкото осъзнавах. Затова и останах няколко секунди така, дишайки тежко във врата му, докато мекия аромат на кожата му не започна да ме успокоява.

Кимнах и изписах думата с пръсти думата във въздуха. Руната за костенурка проблесна и заклинанието се промени.
Погледнах малко стреснато лицето ѝ, но не го видях заради високата яка на наметалото. Неволно си спомних за онези демони, които Уорлок-вещерите призоваваха... как се казваха - сукубус. Но нямаше общо. Момичето май искаше да ми стане мантия или може би маймунка за рамото. Размърдах се за да ѝ покажа,че ме разсейва. А и Мери би ме размазала ако ме усети, че ученичките ми висят на раменете.
Загадката продължи да се променя. Изписаха се нови думи, този път от по-светъл, зеленикав дим и надписът гласеше:
Свива се а пък не плава
Що е то тогава?
Замислено потрих буза с ръкавичест пръст и изписах руна гласяща Таралеж. Надписът проблесна и изчезна после преградата ме попита кое е еднаквото. При което аз отговорих Броненосец и след това невидимата завеса на заклинанието се отдръпна. Пристъпих вътре и взех две книги, след което се отдръпнах и оставих заклинанието да се затвори.
- Тъпо заклинание на Баланс магията. Идея на Архиканцлера.
И поех към читалнята, като очаквах Женевиев да ме последва.

Смутих се ужасно много, когато ме накара да осъзная, че това, което правих, не е прилично. И не бих го направила съзнателно, но тялото ми сякаш се опитваше да избяга от всичко това и да се скрие някъде, защото в красивата ми главица нямаше достатъчно разум, която да го предпази. И все пак ми стана ужасно неприятно от начина, по който просто ме изтръска от себе си, сякаш бях някаква мръсотия, която щеше да изпадне.
Отдръпнах се леко и отново набутах косата си зад ушите, като погледнах към него. За момент се поколебах, дали сама да не се пресегна, но той ме изпревари и ме подмина като пътен знак, тръгвайки на някъде си. Бързо го последвах, затичвайки се леко, за да може да се изравним и с неприкрито любопитство загледах книгите в ръцете му. Не знаех какво беше, а и не бях сигурна, че ме интересуваше чак толкова, но просто исках да се махна колкото се може по-бързо от там, преди още нещо да ме е треснало.
Най-накрая стигнахме до някаква зала с доста маси и столове, а аз спокойно се настаних до Дредмастър, защото се притеснявах, че ако седна срещу него, няма да успея да прочета всичко. Е … едва ли ми беше работа да го чета, но отвътре ме изгаряше едно желание, което просто не можех да потисна. Разбира се, през цялото време се правех, че оглеждам стаята и хвърлях по някой скрит поглед на книгите и професора, докато не ме наблюдаваше.

Погледнах я малко притеснено и погледнах на страни.
- Ела де.. не се притеснявай,че съм грубичък, това че от притеснение не знам кака да се държа с момиче, можеш да го кажеш на жена ми.
Ухилих се глуповато и ѝ посочих стол. Накарах я да седне, и се надвесих над нея, за да чета надписа. Свитъка беше доста стар и трудно се четеше олющения туш.
- Това е важен документ, изписах с имената на на магьосници от групата Кирин'Тор. Ренегати, които не са се записали в никоя действаща държавна гилдия или религиозен орден.
Посочих дестина имена.
– Сред тях търся само имената на магове французи, които може би, казвам само може би, имат прилика с твоите сили, умения и таланти. Предполагам, че може да имат подобни на твоите, или близки до тях или различни, които може би ще можеш да овладееш.
Сложих ръка на рамото ѝ и я погледнах, карайки я инстинктивно да погледне в очите ми.
- Подарявам ти го.

Не обърнах внимание на думите му за жена, тъй като не се интересувах от него поради тази причина. Нямаше да е зле, ако му вляза под кожата, без да ме интересува по какъв начин, но за сега просто не бях достатъчно отчаяна, че да му налитам. Щях все някак да се справя и ако в крайна сметка не успеех, щях да прибегна към женските подли номера.
Сега обаче бях прекалено заета да вдишам силно през носа, опитвайки се да усетя колкото се може повече от сладкия аромат на кожата му. Имаше нещо в него, което ме караше да изтръпна и исках да го усетя отново, но ми се виждаше някак прекалено далеч, затова се възползвах от поканата и се притиснах леко в професора си. Успях отново да се насладя и се зачудих какво толкова беше това, когато осъзнах, че ме гледаше и ми говореше.
Леко подскочих, като пригладих поличката си внимателно надолу и го погледнах изплашено. Очичките ми се бяха изцъклили, а аз гледах към свитъка в ръцете му и не осъзнавах за какво точно ми говореше, докато не започна да го тика в ръцете ми … не, и тогава не разбрах, но го поех инстинктивно и го загледах още поозадачено.
- А? – беше единственото нещо, което излезе измежду устните ми, а аз надигнах леко едната си вежда.

Поклатих глава и започнах да се боря с желанието си да поклатя глава и да покрия очи.
- Добре, това е списък с имена на магове...
Повторих си тирадата от по рано и се втренчих в лицето ѝ. Не приличаше на някой, който иска да е блонди. Или да прилича на блонди или нещо от сорта. Имаше красиво, умно лице с малко зличка физиономия, което ме наведе на мисълта,че малко прилича на сладичко лисиче. Беше малко по-любвеобилно от нормалното, но не можеше да се сравнява с една друга ученичка от нашите, чието име не можех да си спомня в момента. Кимнах разбиращо и Вдигнах ръка, за да допра пръсти до бузата ѝ и несъзнателно улових един от кичурите ѝ.
После се усетих, какво правя и побързах да пъхна кичура зад ухото ѝ и да се дръпна.
- Надявам се че ще се справиш. Това е едва началото. Искам да настигнеш останалите, и то не само в твоята област. Ще ти предам пълен контрол над магията ти и ще търся вродена талантливост, подходяща за мац... за момиче като теб.
Леле, излагейшън....

Седях и гледах втренчено в лилавите му очи, като го гледах сякаш беше най-интересния експонат в музея. Е … интересен си беше, но ако продължавах да го зяпам така, онова нещо, дето той нарече „жена”, щеше да развали перфектната форма на дупето ми, което си обичах прекалено много. Затова и изчаках да свърши, а след като това стана, се възмутих леко, защото ми се строи, че щеше да ме нарече по друг начин, но бях сигурна, че само си въобразявам.
Разбира се, нямаше как да пренебрегна нежния допир, като единственото нещо, което не ми хареса в него, бе ръкавицата. В мен се затаяваше силно желание да усети нежната кожа на пръстите му върху бузата си, а той да усети поне част от мекотата на косата ми. И точно в този момент осъзнах, че нещо не беше наред, затова се изправих мигновено, като се олюлях леко. Усетих силна болка в главата си и се хванах инстинктивно, заравяйки пръсти в косата си, като се олюлях леко и затворих очите си, усещайки как тялото ми се отпусна напълно, свличайки се към земята.

Отворих отново очите си и се намирах на някакво ужасно място, където всичко беше розово, а наоколо летяха птички. Не бях голям фен на розовия цвят … но нямаше как да обърна внимание и на професора, който беше в ужасен искрящо розов костюм. Беше ПОКЪРТИТЕЛНА гледка и вместо да повърна, както самата аз очаквах, очите ми придобиха сърцевидна форма, а от устата ми започнаха да текат лигички.

Внезапно се свелче. Сякаш гледаш как някой отсича дърво. Стреснах се от внезапната промяна. Скочих като ужилен към нея и я улових преди да се смъкне не замята. Облещен и уплашен, вдигнах тялото ѝ на ръце и се огледах. Както никога, тук всички бяха в голяма липса. Нито библиотекар, нито Пени или Дънкан, нито жива душа. Е, да очакваш жив човек в Потъналия град, си беше меко казано прекалено за искане.
Вдигнах я без усилие, въпреки кльощавите си ръчички. Трябваше да се погрижа за нея с известно усилие. Побързах да го направя по специалната процедура.Тя включваше носене и тичане.
Спуснах се надолу по редицата от зали, водещи към изхода. Излезнах на улицата подминавайки разсеяната, зачетена в нещо Пени, която разсеяно погледна, но май въобще не мислеше да се замисля да ни зяпа.
Затичах се към изхода и скоро бяхме на открито, макар и в мрачните части на Рейвънууд Сити, Найтсайт. Завъртях се на ляво и поех към общежитията, където щях да се погрижа за нея.