Хайд Парк

First topic message reminder :

Жилищен квартал с много кафенета и магазинчета.

Поклатих глава. добре, наистина очаквах, че ще се опитат да ме спрат, но да си го кажем направо... очаквах нещо повече. Двама учители идваха към мен, двамата специалисти в моето изкуство и в изкуството, противоположно на моето. Би трябвало да са по-силни. Но не можеха да се мерят с моята сила... и мощта на моя съюзник.
Погледнах загърнатата в сиво-сребриста мантия фигура до себе си.
- Да започваме ли?

Извих бързо врат за да погледна над себе си. ПредНа си имаше нещо като... какво е това по дяволите?
Приличаше на върба, кочто беше пораснала до възможностите на Боабаб и на самия връх имаше нещо като малка беседка или параклис, направено от преплетени клони. Видях не само Серен горе... но Имаше нещо с него. Нещо белееше като гълъбово перо. Какво е това?
- Серен! - извиках към него - серен Найтчент, какво правиш там!?

Погледнах надолу.
- Ааа... професор Дредмастър, професор Уу... Радвам се че се присъединихте към мен. Идвате точно на време за да видите прераждането на този свят.
Зарадвах се и едва си намирах място от кеф.
- Само си представете! Свят изцяло отдаден на зелени пасбища. Когато няма вече животни и насекоми... ще остане само истинския рай на земята. И именно тази идея привлече моят помощник и наставник.
Погледнах с усмивка човека до себе си. Е, Не беше точно човек и все пак...
- Е, трябва да призная, че той е много заинтересован от работата ми. Не ме отритна, както направи професор Уу. Той ме подкрепи и защити проекта ми. Показа ми начини и средства за да го разширя и да го осъществя, по-мащабен от колкото някога съм си мислел, че е възможно. И днес е денят, в който ще трябва да настъпи ерата на Чистият Свят.

Потреперих щом чух думите на Серен. Изглежда не беше добре. беше разстроен... може би откачен? Но какво причиняваше тази лудост?
- Серен....
Пуснах Дред и направих няколко крачки към момчето и загърнатия в плащ непознат.
- Моля те, Серен, чуй ме... трябва да има логично обяснение. Каквото и да е, но логично. Не може да избиеш хората и животните. това ще предизвика ужасен дизбаланс в планетната система. В началото ще е рай.... но когато всички животни и хора и насекоми изчезнат какво мислиш че ще ядат? Но хората... нима искаш да умреш заедно с тях, като храна?

Погледнах с известно пренебрежение професор Уу.
- Моля ви се... моят партньор и наставник ми показа верния път. Смъртта не е страшна ако следваш заповедите на самия Създател. Ако спазваш неговите повели, ако следваш неведомият му път... ще си награден с безсмъртие... и с правото да застанеш от неговата дясна страна.
Погледнах нагоре с блажено изражение на лицето.
- Ще застана до създателя, след като съм прочистил света. Ще е толкова хубаво... абсолютното блаженство на Едем...

Тръснах глава.
- Какви ги дрънкаш, дявол да го вземе - изръмжах недоволно и погледнах към фигурата. Какво е това? Някакъв пастор лунатик, Демон сладкодумец?
Прехапах език и заявих.
- Нима искаш да ми кажеш, че твоят създател, който цени живота ти повече от всичко останало иска да унищожиш всичко, създадено от него. Не ти ли звучи малко нелогично?

Трябваше да призная, че има известно право професора, но не можех да спра сега. Бях стигнал прекалено далече за да се откажа сега... замислих се какво да направя и се реших на сериозна мярка. Погледнах мъжа в мантията и му посочих двамата долу.
- Те не ни вярват. Наистина ли са толкова заблудени?
Той ми проговори. Само аз чух гласа му...
- Вярно - възкликнах аз, - Професоре!
Погледнах надолу.
- Понякога за да се направи нещо добре, то трябва да се разруши и да се започне от начало.

Втренчих се в онзи. По някакъв начин комуникираше със Серен, но само аз двамата се чуваха и разбираха. дали това не беше някаква инсинуация на Кабраксис? Или Това беше негов Агент?
- Не мога да го позволя - заявих високо. - Нима Мислиш че бог не несъвършен или некадърен, че не е успял да създаде свят от самото начало и трябва сега да бъде... пренаписван? Не е ли пък малко арогантно от воя страна, Найтчент да мислиш, че си способен да бъдеш божията ръка? Кой ти дава това право?

Тръснах глава ядосано, защо професорът не разбираше? Нима беше прекалено заслепен от черната магия, която преподаваше? Дали не беше прекалено късно за него и нищо не ще спаси душата му?
- Професор Дредмастър... Съзнавате ли, че със всяко действие, което ме забавяте си навличате гнева на самия Създател на Света. Независимо от това какво направиш... ти ще си изпатиш, ако не спечелиш по някакъв начин неговото благоразположение.

Започнах бавно да усещам колебание в гласа на Серен и се възползвах.
- А нима мислиш, че ти самият си безгрешен, Серен? Ти ще унищожиш всичко живо на земята и ще приемеш самоубийството, което само по себе си е грях за ада... Ако го направиш, не само с нас но и ти ще идеш не където трябва. Бе усещаш ли, че нещо не е както трябва?
Усетих върху себе си погледа на загърната в качулата мантия фигура. Май не й харесваше на къде бия.

Погледнах малко притеснено към приятеля си за помощ. Дали щеше да ме подкрепи. дали щеше да ме утеши и да закрепи вярата ми в това което правех, - вяра, която Дредмастър се стараеше всячески да съсипе?
Преглътнах и вперих въпросителен поглед в този до себе си. знаех, че не лъже. Той никога не лъжеше. Не можеше да го прави.
- Не мисля, че... - започнах да отговарям притеснено на Дред, - Че ... това няма значение... аз съм готов да се пожертвам, за да настъпи денят... на Страшният съд...

Приближих се до Ал. До сега бях зад тях и се правех, че ме няма, но сега, когато виждах на къде бие черния магьосник, се реших да помогна.
- Но това е много... не знам как да с еизразя, но наистина ли искаш да ни хвърлиш на пламъците на Преизподнята толкова бързо. ТОва ще ни унищожи, а ние сме твой приятели...
Потреперих, понеже не знаех дали това няма да подейства с обратен ефект на ученика ми.

Закимах енергично.
- Точно така. Това е жестокост, която няма да поже да ти се прости, дори това престъпление, срещу природата, което готвиш да е вярно... Нима наистина мислиш, че ще ти позволим да го направиш. ТОва само ще те погуби и нас заедно с тебе. Признай, че звучи откачено. Няма начин Господ да иска това от теб.

Огледах се притеснено и се размърдах на мястото си. Погледнах за подкрепа своя помощник, но той не ми проговори. Но погледат му, дори и без да виждам очите му ми се стори особено мрачен и заплашителен. Притесних се и се опитах да разбера какво има.
Ако съдя по това, което ми показа.... май вече не вярваше в непоколебимостта на на решенията ми. Не вярваше в непоколебимостта на вярата ми. Но истината е че и аз не вярвах в това. Може би имаше някаква убедителност в думите на Дред и Уу.
- Аз... не мога да го направя. знам че е правилно и че сигурно се иска от мен... но не мога да го причиня на никого... аз съм човек, слаб и порочен съм... Няма начин да направя това.
Събеседникът ми кимна. Мантията му се разтвори и се превърна в чифт ослепително бели криле. Красивата фигура на Архангел се издигна над нас и изчезна сред зарево от ярка светлина.

Облещихме се с Дред. Красиви гълъбово-снежно бели криле се разпериха пред очите ни и прекрасен ангел в златна броня и слънчево-руси коси не изправи и издигна пред очите ни над Серен, обливайки целият парк в слънчево сияние.
- ДдддДред - изпелтечих ужасена и се вкопчих в ръцата на магьосника, та чак му намачках коженото яке.
- Какво е това?

Присвих очи и се поотдръпнах стреснато, но не можех да си позволя да се уплаша. Вдигнах очи към фигурата , после бързо се свих за да предпазя Лин. Не че много ми дремеше, но действах инстинктивно.
- Архангел.... Не знам какво прави тук, но не му е мястото от тази страна на Райските порти. Нещо много скапано се е случило със Серен...

Вдигнах умолително ръце пред лицето си и се опитвах да омилостивя гневният ангел.
- Моля ти се почакай - започнах аз - Не се съмнявай в мен Кристабиел. Аз вярвам, разбирам, исках да ти помогна. Но Разбери ме, тези хора са ми приятели, близки, роднини.... не можеш да очакваш от мен да ги загърбя с лека ръка. Дори Заповедите на Създателя не са...
- Замълчи, глупав смъртен! Ти предаде плана на Създателя и ще си осъден на вечни мъки в Пламтящата Преизподня. И аз ще се погрижа, да получиш възмездието си в деня на Последната Битка.
След което вдигна ръка към мен и плесна ясно бяла светлина. Сякаш нещо ме зашлеви през лицето с бейзболна бухалка и ме захвърли на пода. Полетях почти в безсъзнание към тревата в подножието на хълма от листа и клони. Изтърколих се в тревата и замрях.

Извиках щом Серен се изтърколи в тревата. Вдигнах ръка за да спра падането но не беше толкова от високо че да успея да го предотвратя, но беше добре, че поне не можеше да се нарани кой знае колко от падането от дървото.
Смушках Лин в ребрата и й посочих изпадналия в безсъзнание Серен.
- Погрижи се да го изнесеш от тук. Аз ще се опитам да ви спечеля време.
После се приближих до мястото, където ангелът висеше във въздуха и плискаше слънчева светлина.
- Кристабиел... нали така беше?

Първо ми беше трудно да се сетна какво правим, но гласът на Ал ми подейства отрезвяващо. Заслушах се и бавно до ума ми пристигна информацията от казаното.
- Добре - кимнах разбиращо, но той вече говореше на ангела, за това се насочих към лежащия на тревата Серен. Помогнах му да се изправи до някъде, но повече аз го носех, от колкото да си седи на краката. За това започнах да го влача бавно към изхода на парка. Щях да го заведа до Риджънт Скуеър. Щях да се скрия зад Уестминстърското Абатство за да изчакам завръщането на Дред.... ами ако не се върнеше?
Потреперих от мисълта и се постарах да не се отклонявам от задачата си. Не исках да пострада някой заради не сигурността си. Погледнах към Серен. И той беше пострадал, защото беше наблюдаван през пръсти. Бях се издънила. Трябваше да бъда по-внимателна с него. И с Луис И със Сабрина...

Застанах пред ангела и ми се дощя да съм си с мантията. Ковеното яке и двинсите просто не бяха дрехи за пред ангел някак си.
- Кристабиел... нали така беше? - попитах. като се мъчех да не гледам към Линда и Серен, за да не му привлека вниманието върху тях.
- Значи това е твое дело? Нима имаш разрешение за това от Създателя?
Архангела се навъси стравно и за миг светлината му припламна по силно от обикновено.
- Всичко, което правя е по заповед и воля на Моя Господар и Властелин! Неговата воля е много значна, но аз мога да я разчета вярно, защото съм с чисто сърце и ум, преизпълнен с вяра в Светлината! А ти, никога няма да го разбереш, вещер, защото си смъртен и не вярваш в мощта на Небесата! срам за теб и цялата ти раса!
Присвих очи, но не исках да ми личи колко съм ядосан.
- Ако Създателят искаше от теб да завършиш делото си.... нямаше да те изостави.
Ангелът се облещи ужасно герозно и се разрева като ранено животно. Гласът му прогърмя навсякъде из целият парк.
- Как смеееш! Как смееш да твътрдиш, че Властелинът ми ме е изоставил!
- Ами да погледнем истината в очите - разперих ръце спокойно. - Ако нашият създател и твой господар искаше да унищожи света, нищо нямаше да го спре. Най-малко пък мен и Линда уу - махнах небрежно назад към изхода на Парка.
Архангелът се разгневи не на шега и ме посочи с пръст.
- Ще те унищожа заради тези думи, вещер!
- Сигурно - отвърнах с вдигане на рамене - Но нека проверим. Аз не съм слаб за човек, но едва ли мога да се сравнявам по сила с един Архангел на Небесното Войнство. нека проверим. Ако Създателят бди над теб, няма да ми позволи да те победя.
Събрах ръце пред гърдите си.
- Готов ли си?
Архангелът разпери криле зловеящо и окъпан в свелтлина се нахвърли отгоре ми. Около него засия красиво ясно синьо сияние и се спусна като нападащ орел. Но не ме е познал. Събрал длани използвах едно от майсторские заклинания, който ползвах. Дори не беше легендарна магия, но бях длъжен да пробвам. Около тялото ми бавно започна да се образува калъв от вълтеникаво-бяло покритие - кост или насекомова хитинова обвивка. Златният юмрик на ангела се заби с дрънчене в бронята ми. Тоба и беше целта. Костта се разви отново и от бронираният ми пашкул израснатаха няколко зловещо извити и назъбени шипа. Синкавата аура защити до някъде архангел Кистабиел, но освен полката от шиповете се прибавяше и болезнената атака на юмрука му.
Отдалечавайки се, Архангелът протегна напред ръка. Красива Златиста руна избухна над мен и пашкулат ми се пръсна като строшена порцеланова чашка. Но това беше пак част от плана ми. Събрах длани, щом бях отново свободен и ги допрях в пода. От земята израстнаха учудващо дълги шипове от кост, които се опитаха да пронижат Архангела. Кристабиел събра ръце на своя страна и красив щит, като кълбо от слънчева светлина обгърна тялото му. Костените ми копия се забиха и пръснаха на парчета, щом со докоснаха до Небесния Щит. Не можех да премина през него.
Но това отблъсна архангела назад и нагоре в небето, по всички правила на физиката, с която трябваше да се съобразява в нашия свят, като го отдалечи достатъчно, за да започна да изписвам пред себе си няколко сложни рунически заклинания.
Архангелът разпери криле и се издигна над мен с мрачно изражение.
- Моят Господар никога не ще ме изостави, смъртни! Но дори без него, не можеш да ме убиеш. Аз съм безсмъртно създание на светлината!
- Никога не съм твърдял, че мога, глупендер! - извиках към него, по-смело от колкото се чувствах. - Казах че ще те победя, а не че ще те убивам. Победата ще е моя, само ако те премахна от пътя си, което е само въпрос на време. Помисли сам, трябва да унищожа не теб, а тези месоядни разстения, които разработвахте заедно със Серен Найтчент. А това е... неизбежно.
Разперих ръце на страни сякаш исках да полетя. Мрачно черно зарево избликна като катран изпод краката ми и се заточи и разля наоколо като река от жужаща течност.
- Това са скакалци - обясних аз, - В древен египет твоят началник ги ползвал за да обрече на глад неверниците. Сега подобни създания може да призове всеки майстор некромант. И те ще се погрижат за всяко скапано разстенийце в този парк, до последната тревичка.
Архангелът се облещи ужа сено и погледна реката от дребни насекоми, което се плъсгаше към гигантската върба пред мен. създанието на Светлината нададе страховит рев и в ръцете му засия ярък бял пламък.
- Няма смисъл - ухилих се аз, - дори да се опиташ да го направиш, няма да се получи. Ще изгориш не само скакалците но и това, което искаш да предпазиш...
Архангелът се приземи и започна яростно да рови между насекомите. сигурно му беше адски отвратително. Е да е мислил. Аз не отговарям. Обърнах се и се заизнизвах преди да ме е застигнало отмъщението на Кристабиел.