Залата на Доблестта

Това е величествена гробница, в която са погребани всички крале и кралици, които са оставили своя отпечатък в световната история. Северните народи много държат на тези работи.

Трите влязохме в Залата. От вън куполоподобноата сграда-светилище не изглеждаше толкова голяма. Но вътрешността й беше впечатляваща.
В самия й център имаше олтар от гранит, в който бе поставена урната с праха на Крал Артур, ако се вярваше на надписа, издълбан с длето над нея. Точно пред него го видяхме.
Алистър Дредмастър беше коленичил пред това светилище, забил меча в пода пред себе си. Зловещото оръжие фосфорицираше като лунна светлина в полу-тъмното помещение. Той не се обърна за да ни погледна а ние се приближавахме бавни и тихо зад него.

*чух стъпки; изправих се без да бързам; обърнах се и погледнах тримата пред мен... бях леко разочарован; очаквах да е дошъл демон; но такъв не се яви; вместо това видях три момичета - сравнително млади, за да вещици от свитата на Амон;*
*намръщих се леко и се зачудих защо ми изглеждат толкова дяволски познати*
- Добър ден - поздрави студено и безчувствено загледан с безразличие в трите жени, - От кой орден сте? Или сте загубили близък и го погребвате тук? Или искате само да го видите?

- Ал - едва не изплаках аз, когато го видях да ни гледа като непознати, - Ал, това сме ние. Аз съм Линда, това са Далия и Лидия, не може да си ни забравил. Съвземисе, Алистър, ни сме тук... за теб.
Той продължаваше да ни гледа безучастно, сякаш се чудеше кога ще ни писне и ще го оставим на мира.
- Тук сме за да ти помогнем, Ал. Това... нещо , което пазиш толкова близо до себе си. Този меч... трябва да го захвърлиш Ал, той не е нужен. Той ти пречи да се сетиш, кои сме.

Изправих се срещу Алистър.
- Алистър, моля те с добро - опитай се да се отделиш от това оръжие. То е прокълнато и скоро ще е късно да те спасим
Той си гледаше още с празен поглед.
- Съжалявам Алистър, но не мога да оставя нещата така.
- Далия... знаеш какво да направиш.

Стиснах кривите клещи за жигосване и се приготвих:
- Линда, Лидия - някой трябва да го задръжи неподвижен достатъчно дълго, за да успея да го достигна.
Напред излезе Лин и застана срещу мага
Дред само замига несигурно насреща ни.

*вдигнах ръце за да се защитя*
- Дами моля ви, не ви познавам и не знам за кого ме вземате - не се вълнувах особено кои са и от къде са се взели. Ако ме нападнеха само щяха да си навлекат неприятности
*за всеки случай взех Фростмморн иззад себе си и се приготвих*

Не знаех какво е намислил Дред, за това го следях внимателно. Трябваше да подтисна чувствата си за да се спрява с него.
Видях че нещо крие под наметалото си и за това действах.
Далия искаше той да не мърда - добре!
Вдигнах ръце над главата си и от каменния под израстнаха коренища, които го увиха плътно

*корените ме оплетоха и замръзнаха като зелена мумия*
*около мен избухна розиво-цикламена аура, която унищожи корените и аз се измъкнах*
*замахнах с широк жест и около главата на Линда Уу за малко заблестяха жълти искри и тя заспа права*
*възползвайки се от възможността се нахвъерлих на двете други; нямах време - ако се организираха могъщи магове като тях непременно щяха да ме победят ако не внимавах*

Мери влезе в гробницата и избута момичетата преди дред да ги е наранил.
-Дред, какво правиш? Остави оръжието и идвай на себе си.
Зашлевих му шамар, за да се осъзнае, а след това го целунах, за да видя реакцията му.
-Дред размърдай си задника. Имаме и по-важни неща за правене от това да ти бъдем бавачки.

*замръзнах... нещо се случи; чувах гласа на меча в главата си - трябваше да се измъкна, да се махна от тази жена! - но ... не исках*
*Фростморн настояваше да се отделя иначе това щеше да заплаши задачата ни*
*но аз... това е Мери... започвах да си припомням всички... но какво ми пречеше да се върна... защо се бях опитал да ги нападна?*

Объркана от внезапната атака, аз реагирах инстинктивно - стена от лед израстна между нас и Дред. Обладаният некромант замахна яростно и мечът я разсече. Късовете лед се посипаха като падаща завеса и тогава видях като на сцена в театър Мерилин Сантяго и Дред. Не знам какво беше станало тогава, но Сега Дред бе друг - сякаш се... бореше с властта на Фростморн.

*протегнах ръце напред, сякаш държах нещо горещо или отвратително*
*исках да го пусна, но дланите ми сякаш бяха залепнали или бяха изтръпнали и не можех да пусна дръжката*
*сякаш бяха замръзнали на дръжката и сега се борех с волята на Фростморн; Исках да пусна; трябваше да пусна; трябваше да се отделя; да се преборя; заради Мери... зареади всички...*

Започнах да треса заспалата Лин и да я карам да се съвземе. Магията на Дред я беше приспала здраво и за това се принудих да използвам сила. Шамаросах силно Друидката и тя отвори рязко очи и ме зяпна объркано
- Добро утро, Лин, всичко свърши - няма нужда да се притесняваш. Архиканцлера е тук.
Усмихнах се на недоумението й

- Трябва да пусна... моля... помощ.. - едва успях да процедя, вгледан жално в момичетата.
*Исках помощ... трябваше да се отделя от меча с цената дори на китките си. Бях сигурен, че мога да се освободя ако ми одрежат ръцете или нещо такова*
- Моля ви...

Пуснах зашеметената и объркана Лин на земята и се засилих нататък към Дред. По пътя взех от земята клещите и ги стиснах. освободената енергия премина като нажежаващ зной през метала и той грейна в почти бяло. Застанах пред магьосника с протегнатия напред меч и го предупредих:
- Дред, ще те заболи, така че приготви се.
Стиснах клещите, като дамгите попаднаха точно на обратните страни на дланите му. Ръкавиците и плътта отдолу запушиха и се овъглиха във формата на пентаграми, Ръцете му се сгърчиха конвулсивно и пуснаха. Фростморн издрънча на пода

Зарадвах се много защото и момичетата и Дред бяха добре. Трябваше да се махнем от тук преди на Дредчо да му хрумне някоя друга щура идея и да ни искара ангелите.
-Какво ще кажете да се връщаме в академията. Не искам някой да пострада. Всъщност докато ме нямаше нали не сте правли щуротии?
След това издърпах меча от ръцете на Дред и го захвърлих.
-Това нещо не ти трябва!

*Щом се освободих от влиянието на меча замръзнах; усещах няколко неща едновременно; крайниците ми бяха измръзнали, а дланиите ме боляха ужасно от обгарянията; освен това спомените за това, което бях направил с Белфегор, ме накараха едва да не повърна; побързах да си напъхам ръцете в джобовете на доста разпарцаливените си вече дрехи;
- Мери... да, хайде да си ходим.

Зарадвах се, че всичко вече е наред. Прегърнах Дред и го хванах за ръката.
-Да се прибираме в къщи.
Под вкъщи имах предвид академията, сега тя беше моят дом.
Тръгнахме към академията и не след много време вече бяхме в Атриума.