Лабиринтът на Изумруденият Сън

Тук Учениците-друиди, сред зеленината на скритите в лабиринта градини, ще изучават магията на Живота и вълшебните създания.

Застанах на позиция и се разположих на тревата. Обичах да седя сред природата, беше толкова успокояващо/ Вече бях напрегръщала всички съученици и направо вече нямаше кого да гушкам. Във всеки случай сега познавах цялата група и бях доволна. И те изглежда, защото повечето имаха смутени, сладички изражения. Поне момчетата.
Огледах се и се усмихнах лъчезарно на няколкото, които дойдоха малко преди урока.

Влезнах с малко сънено изражение. Купоните са за по-напредналите ученици, които имат опит с такива неща. Но и опита трябваше да се натрупа все някога. Кимнах на Дъсти и се поизчервих и се замислих дали пак няма да ми увисне на врата за това предпочетох да седна на един храст от стената на лабиринта.
- Здравей, Дъсти, как си? - попитах от далече

Последвах Луис и се усмихнах на Дъсти.
- Здравей, малката - прегърнах я без да чакам тя да става.
Тя се разкиска сладко и седнах до нея.
- Здравей, Луис - поздрави и другото момче

- Добре съм, мерси че попита, Серен - подхвърлих отекчено.
Наведох се и зашепнах в ухото му.
- Искаш ли да се обзаложим. Един ученик от Пикуик събира залози за дуела в събота между Оливър Стормгейт и Артър Менфис.

- Съжалявам, Луис - поклатих глава с усмивка, - Няма да стане. аз не обичам да залагам. Обикновено никак не ми върви на такива работи. Като малък в градчето имаше букмейкър, но беше толкова гаден че никой не ходеше при него. Когато избраха за кмет, не знам как стана, събра малко пари и отвори заложна къща. Повече никой не чу за него, понеже се премести.

- Да не съм чула за залагане - прошепнах на момчетата, - Ако Архиканцлера чуе че залагате сте мъртви и двамата. Може да не ви убие, но определено няма да ви завиждам никак.
Седнах от другата страна на Луис и така беше принуден да остане между мен и Серен.
- Между другото - здравейте

- Здравейте ученици - поздравих с тих тайнствен и успокоитлен глас, - Аз съм Линда Уу, преподавателят по Живитворна магия, макар че не бих искала да ме наричате професор. Аз съм по-скоро ваш гид през познанието на живота и красотата от животворящата мощ, която ни доближава до създателя.
Както ви е известно Войната на Хаоса е избухнала в резултат на зблъсака на Великаниете, Тритоните и Драконите. Във война като тази оцеляват само най-силните, а магията. която се очаква да ви преподавам е именно магията на магичното позание, която е спасила елфите от смърт в битките между драконите и тритоните. След години на яростна съпротива, драконовия огън и бурите с обилни валежи са довели до появата на така наречените Гибелни мъгли. Това са мъгли в който има примес от драконова жлъч, която разяждала разстенията и убивала всеко който я вдиша. Когато древният народ на Висшите елфи заживели в горите, те не подозирали за появата на чудовищните Гибелни мъгли. Когато мъглите се спуснали над Елфските лесове, и започнала да унищожава дървестните масиви, елфите прозрели че това е краят на расата им. Но не се отказали. Заклинателите на Баланса сред хората, които живеели там притежавали магия, която елфите се надявали да изпозват за да спрат Гибелните мъгли. Хората отказали да учстват, но Елфическата кралица Силвия решила да действа с измама. Тя заповядал на магьосниците сред хората, които живеели в леса, да се оженят за елфи и след това само изчакала магическата дарба се разбуди в децата им. Новите елфи, днес известни като нисшите елфи или просто обикновените горски елфи, започнали да търсят магията в себе си и да правят дълги среднощтни ритуали, в които участвали всички. Така се зародили Елфическите друиди. Те открили магически заклинания -песни, които били препълнени с животворяща магия. Така изградили купол от Изпята магия, която защитавала елфическия лес в продължение на целия сблъсък между Трите Първични Раси. Потомците на тези елфи вече не подържат купола, но магията им се разпространява като познание между елфите и полуелфите.

Застанах в средата на малката площадка пред портата на лабиринта. Започнах да се оглеждам и да пренебрегвам глупаво бързащото ми сърце. да бях само десетина години по-млад...
- Алистър, Гилбърт!
Обърнах се за да видя как двамата решително ме следват по петите.
- Дороти е тук някъде. Усещам остатъци от магическо поле. Аурата ѝ е уставила силни следи около портата. Изглежда е намерила начин да влезе през портата без да е наранена от защитните заклинания на Линда...

Настигнах Мърл при портата и го погледнах пронизващо.
- Какво има Мърл. Кажи ми. Не мога да ти помогна, ако криеш от мен.
Погледнах към Лабиринта. Нещо в цвета му ме притесни.
- Цветът на лабиринта.... Мърл, това е цветът от зелено който видях в кристалното ти кълбо. Какво има там?

Дотичах след двамата и погледнах през рамото на Дред, малко в страни, покрай яката му.
- Мхм, прав си. Същото е зеленото, но помниш, че имаше и слънчеви петна. Като слънце, което прозира между клони. Може пак да е в гора със същото храстче, но да е другаде, където то е по-високо или нещо подобно?

Тръснах глава ядно и погледнах Гил. Имаше право, но в случая просто не знаеше, но бях под напрежение и всичко ме дразнеше.
- Хей, Я кротко там.
После се постарах да направя гласа си равен, за да не натрупвам излишно напреженеи върху горкия Гил.
- Виж... Някой от местата в лабиринта имат закрити области. за да отглежда някой сенчести растения, Линда е направила плътни тунели от храсти за да предпази тези култури.

Поклатих Глава.
- Вярно, и именно в сенчестите части на лабиринта трябва да търсим. Помнете, трябва да намерите Дороти преди да е станало късно. аз ще се насоча направо към определената цел, където са пантофките, а вие се разделете и огледайте къде може да е тя.
После се завъртях и с едри крачки се изгубих между стените от храсталак.

Зяпнах идиптски след стария Маг.
- Какво по дяволите....
После погледнха Дред.
- За какво говори той. да не си е загубил чехлите в лабиринта или нещо такова?
ПОклатих глава неразбиращо и се надявах некроманта да ми обясни по-добре.

Прехапах устни и погледнах Гил.
- Пантофки. Нали помниш червеното, което видя ти във видението? Каза че е рубинено червено, като скъпоценния камък. Ако си чело книгата за Вълшебника от Оз, ще си спомниш, че когато пристигнала в страната Оз, Дороти се стоварила, заедно с къщата си, върху една вещица. Тази вещица носела червенио, рубинени пантофки, които можели да карат нещата да пътуват ужасно бързо, ако ги обуеш. Подозирам, че има нещо по-различно в пантофките, щом Мърл с цената на всичко иска спре Дорити да си ги вземе обратно.
ПОклатих глава и въздъхнах.
- Трябва да говоря с него на дълго и на широко. Но първо да разберем как стоят нещата. Сега... върви нататък. Аз поемам на запад.
И се разделихме, като се втурнахме в различни посоки.

Огледах се развълнувано насам натам. Усещах повика. Сякаш стар приятел ми махаше през улицата. Тръснах глава, за да се успокоя и се огледах притеснено. Обърнах се за да видя спътничката си.
- На близо сме. Моля те, запали малко светлина за да виждам на къде сме се запътили.
После преглътнах, защото нетърпението ми да се доближа да целта си беше прекалено силна.

Погледнах малко притеснено Дороти. Тя направо не приличаше на себе си. От както беше предложила да дойдем тук, усещах,м че нещо не е както трябва. Но от друга страна се познавахме одавна, и не исках да си мисли, че сме някакви диваци, ние, пиромантите.
- Добре, Дороти - промърморих несигурно и вдигнах длан, в коят моментално пламна ново огнено кълбо, което накарах да увисне във въздуха. Бях оставила такива кълбета япо целия път назад, за да намерим пътя назад, ако се загубим, или когато излизаме.

Уверено крачех нататък. завивах на посоки през пабиринта, без да знам точно на къде съм се запътил.Завих още веднъж на ляво и едва не си опърлих веждите от една огнена топка, висяща на равнището на очите ми.
Първо се стъписах и се зачудих дали някой от учениците на Фалмея не ни изпреварва, или следваше Дороти или беше нейна и наша конкурентка за вълшебните обувки на старата вещица.

Задъхвайки се, завих на дясно. Спрях и дишах тежко, сърцето ми биеше подозрително силно, но после щях да мисля за това. Ако Дороти се добереше до пантофките скоро, от нас нямаше да има какво да бие.
Завих на дясно и видях... огнено кълбо. Малко яркочервено-оранжева сфера висяща във въздуха. Погледнах я а после и голямо, прогорено дупчище в плета. Кимнах - изглежда Доти беше дошла с огнена магия... или нещо такова за да раздава правосъдие. Последвах светлината на друго кълбо, а после и на следващото. Изглежда това беше техният начин да не се загубят.

Огледах се и вдишах силно аромата на магията. Въздъхнах и се огледах. Изглежда не бях далеч. МАхнах на Реджина да ме последва... но после замръзнах. Обърнах се рязко и погледнах огненото кълбо в ръцете й.
- Редж... оставила си следи... ще ни последват изгаси ги!
Заразмахвах ръце пред лицето ѝ и я стреснах.

Втренчих се притеснено в Дороти и изтървах кълбото си. Вместо да се притесня обаче се поразядосах.
- Как така да ги изгася. Стъмва се вече, трябва да запаля светлина или ще се препъваме без път и посока.
Тръснах ядосано глава.
- И защо да ги гася, как ще намерим пътя назад ако ги махна?

Завих в другата посока и се огледах. Още кълбета и една прогорена стена в лабиринта. Изглежда, когато е слагал пантофките там, Мърл е затварял пътя в лабиринта, за да се получат глухи алеи, в които да не успее да се вмъкне нарочно или случайно при артефакта от Оз. Вмъкнах се и продължих нататък, чудейки се дали Мърл и Гил не са наблизо.

Чух стъпки и се огледах.Кой ли беше?...И тогава го видях.Лицето ми грейна.Затичах се към него и го прегърнах.
-Ал,липсваше ми.
Стисках го толкова силно,че имах чуството,че ще се разпадне ако беше по-слаб.
-Ал,много те обичам.

Ослушах се и се придвижих няколко крачки в страни. Внезапно нещо ми връхлетя и аз подскочих като ужилен. Но вместо нещото да почне да ме души или или хапе, както правят някой от създаниеята, живеещи в лабиринта. Но видях позната прическа в областта на врата си и с учудвне познах архиканслера на Рейвънууд.
Учуден, я прегърнах инстинктивно и се изчервих до корените на косата си.
- Мери... и аз те обичам... и ми липсваше...

Настигнах две фигури в гръб. Извиках но дали ме чуха не разбрах. Веднага се досетих, коя е едната. Собственичката на червените пантофки - Дороти. Другото момиче беше доста притеснително на вид момиче, оставящо огнени кълбета след себе си. Сигурно беше една от ученичките на Фалмеа. Щом ме усетиха, двете стреснато се обърнаха към мен.
- Спрете - извиках след тях и размахах ръкави подире им.

Объркано погледнах Дороти и се намръщих.
- Чакай, той е учител. Щом учителят ни казва да спрем, значи има защо. Хайде да го почакаме.
Погледнах угрижено приятелката си. Изглеждаше някак разсеяна и сякаш не ме слушаше. Вместо да ме послуша обаче, тя се обърна и си тръгна Самичка.
- Не, Доти, почакай - опитах се да подвикна след нея, - Няма да дойда с теб по-нататък, ако не спреш.

Обърнах се веднага, щом чух звук зад гърба си. Уплашено видях един от учителите. В главата си веднага чух гласа на Вещицата от Изтока. Тя ми казваше, че отново трябва да взема нещата в свой ръце. Трябваше да обуя пантофките и щх да съм свободна, щастлива, весела. Не знам защо си мислех,ч е така ще стане. Просто знаех, че така ще е. Вещицата беше крайно убедителна. ПОгледнах Реджина и я сръчках.
- Хайде, сега е моментът. Ако ни спре, всичко е загубено.
Обърнах се и си плюх на петите.

Докато с Ал се прегръщахме и се развахме един на друг една малка руса главица претича покрай нас.
-Крис, спри се веднага! Немога постоянно да те гоня и да се притеснявам, че ще се нараниш.-Момиченцето само ми се усмихна и продължи да бяга.-Ама въобще не ме слушаш. Ал, моля те хвания защото вече нямам сили да я гоня. Понеже е нашо дете расте по-бързо от нормалните деца и е просто хиперактивна. Косите ми побеляха от нея.-Пак погледнах към мястото където изчезна Крис.-Ъ,май не сме сами.В лабиринта има и други хора от академията и ако Крис прелети покрай тях може и да се стреснат..Не, че не искам да видя израженията им.-Засмях се като си представих израженията на Гил,лидия и другите.-Татенце успех. Сега отивай я търси.

Устата ми зина като порта при думите ѝ.
- Наше дете ли? Кога, как, защо?
Раменете ми се отпуснаха и увиснаха, после махнах с ръка и се спуснах след момиченцето.
- Добре де... а, да имаме човек в лабиринта. Май... Гейлс от рвоя клас.
После хукнах колкото ми държат краката. ако дороти се беше разбесняла, скоро и ние щяхме да изпатим сериозно. А Крис... ами, Крис, щеше да налети и на някое от животните наоколо и тогава - тежко ни и горко.

Догоних замръзналата на сред нищото Реджина и побързах да я настигна. задъхан спрях до нея и заговорих с ръце на гърдите:
- Спри, почакай...
Най-после спрях до нея и я погледнах:
- Не разбирате ли и двете... сега не е моментът да губим позиции! А какво ѝ е на Дороти? защо е толкова побесняла?