Лабиринтът на Изумруденият Сън

First topic message reminder :

Тук Учениците-друиди, сред зеленината на скритите в лабиринта градини, ще изучават магията на Живота и вълшебните създания.

Наведох глава и се изчервих засрамено пред професор Амброуз.
- Ами не исках да се стига толкова на далеч. Не знаех, че е толкова... побъркана на тема това нещо професоре. Дори не знам точно какво е, но тя много държеше на това нещо... останах с впечатлението, че е било на някой близък, но ѝм е било отнето...

Погледнах я озадачено:
- Следвала си я до сърцето на Лабиринта, без дори да си направиш труда да попиташ какво търсите?
После двамата бързо закрачихме следвайки Дороти, но на следващия завой не знаехме къде може да е...
- Поне успя ли да запомниш на къде се насочваше?

Възмутено се нацупих:
- Простете, професоре, но аз следвам приятелите си до край независимо на къде са се запътили.
После посочих на ляво.
- Движехме се в тази посока предимно. Изглежда там има нещо, което искаше. Макар че е трудно да се каже в целите тези завой и разклонения на всеки няколко крачки...

Радостна стигнах до едно място. Заопипвах плетеният храст около себе си. ЗЗнаех, усещах, че е там. То ме викаше, искаше отново да сме заедно. Почувствах призоваващата му сила и красотата в неговия зов.
Не издържах и се вкопчих в храстите и те избухнаха в златни пламъци. Отдръпнах се бързо за да не пострадам. Огънят в благороден цвят обляха цяларта стена в красивото сияние на магията. Радостна аз се докоснах до овъглените клончта и те се разпаднаха на прах като отдръпваща се завеса пред мен. И ги видях...

Дотърчах колкото ми държаха краката и задъхано с ръкла на гърдите се довлякох до едно място. скочих като лъв и се приземих между Крис и едно зеленикаво имче с цигулка и мръсничко изражение на лицето си. пропъдих импа с махане на ръка и рязък вик. създанието се спусна между зигзазите на лабиринта. Изсумтях подире му. Взех малката на ръце, точно на време за да видя...
Дороти стоеше пред едно пробито място в стената на лабиринта. . Нещо сияеше от отвора в пурпурна светлина.
- Дороти... - подвикнах след нея, - Гейлс, аз съм, Дредмастър...
Но момичето като че ли не ме чу.

Щом чух някой да ме вика, аз се обърнах рязко и го видях. Беше учителят по некроманство. Те ме предупредиха, че той ще се опита да ми ги вземе... да ги открадне за себе си.
Размахах ръка гневно и рой от остри късчета кост се оформиха като броня около мен и в следващия миг се пръснаха във всички посоки за да поразя и него и всеки, който се опиташе да ме докосне и да ми задигне безценните...

Щом Дороти освободи заклинанието си, аз действах инстинктивно. Хвърлих се върху детето и се опитах да го предпазя с тялото си. Няколко от шиповете се забиха в гърба ми и двамата с Крис се претърколихме в тревата зад един от завойте. Извих гръб от болка и изкривих лице, метнах поглед през рамото си и иззад ъгъла. Момичето отново се беше заело да задига нещото в нишата и аз се постарах да не се издавам че съм тук. Предпочитах да се скрия или избягам, пред това да застраша Крис. Момиченцето вдигна очи към мен и се усмихна сладко:
- Хайде пак да се претъркаляме!

Двамата с Реджина довтасахме само за да отскочим отново назад, когато рой от остри късчета, приличащи на таралежови бодили ни застигнаха. Спрях момичето с мен с ръка за да отминат шрапнелите. Погледнах иззад ъгъла и я видях да влиза в нишата... където ги бях скрил...
Спуснах се след нея за да стигна преди да е направила някоя пакост.
- Реджина, след мен!

- Да, професоре - почти изхълцах след него и се затичах след него. Двамата се затичахме към мястото в стената, убедени в застрашеването на Дороти. С нея бяхме приятелки и не исках да пострада.
С Мърл се показахме на мястото където беше стояла до преди малко Дороти. Вътре беше сумрачно. Малко помещение, като малка кабинка или параклис, сякаш като скривалище в храсталаците.
- Какво е това? - прошепнах тихо.

Задъхан, започнах да обяснявам на Реджина положението.
- НАли знаеш историята за магьосника от Оз... Та когато пристига в страната Оз, Дороти се изтърсила с цялата си къща върху една вещица. Наричали са я Вещицата на Изтока... то имало по една вещица на всяка посока на света... и самият Оз в средата. Но както и да е... Та тази вещица можела да пътува чрез свойте Рубинени пантофки. Дороти ѝ взела пантофките и останалата част от приключенията не са свързани с тях. Освен че искала да се завърне в къщи... вещицата от Юга ѝ казала за магищята на тези пантофки и тя ги използвала за да се прибере... макар че ги "загубила" когато се прибирала.

Първо кимах разбиращо и се опитвах да си спомня книгата на Вилхелм Баум...или Хауф ли беше... все тая. После се намръщих и погледнах преподаватели с леко присвити очи подозрително:
- "Загубила" ги? Защо в кавички? да не би нещо да не е както трябва?
Втренчих се в набръчканото старческо лице пред себе си. Надявах се, ако не ми каже, поне да се издаде с някое движение.... или мимика...

Въздъхнах отново, този път наистина от задъхване. На моите години не беше добре да тичкам нагоре надолу като младок. Но и не бих дал на никого да ми се репчи и да ми се отваря, само защото се е родил по-рано от мен.
- Ами така, в кавички... Виж сега... Вещицата от изтока беше моя стара противничка. Бивша моя ученичка, Моргана Ла Фет... дъщеря на Утер Пендрагор, Бащата на Крал Артур. Преследвах я дълго и се молех да не се проваля... и накрая, след като тя се спаси от много по-опасни капани... една канзаска ферма се стовари от едно торнадо на главата ѝ и я сплеска. НО съм убеден че тя не е учила само моя стил магия... неее, тя беше прекалено хитра за това. Моргана предпочете да учи от всичко по малко за да ме победи накрая и да ме премахне от пътя си, за да възкачи на трона на Британия своя син, Мордерд... но това е стара история. Накрая се зачудих дали част от злото в нея не се е загнездило в тези пантофки... и се постарах да проследя Дороти и да взема тези обувки, за да я предпазя...
ПОгледнах вътре и се помъчих да видя момичето.

Кимнах разбиращо и наведох глава засрамено. Изглежда бях разгневила професора с нахалството си. Това едва ли щеше да ми повлияе особено на оценките, понеже учех при професор Фалмея... но все пак...
- Простете професоре....Но защо търси пантофките в лабиринта? Не би ли трябвало да ги търси в Оз или в Канзас?

Погледнах Реджина сериозно и заявих:
- Защото аз скрих нейните пантофки тук. Не знам как е разбрала за това, след като само аз знам за този артефакт в Лабиринта. Не казах нито на архиканцлера, нито на професор Уу, че пантофките са в лабиринта или че въобще съществуват. Но Дороти ги е усетила... или може би са я повикали самите те, чрез черната магия на Моргана... не знам, но знам със сигурност, че когато Дороти се докопа до тях, цялото училище ще бъде застрашено. Трябва да я спрем на всяка цена!

Почти пропълзях зад Мърл. Бях пратил крис при майка си, единствено малко заблуждаване и объркване го склони,ч е трябва непременно да се върне при Мери.
- И защо, ако смея да попитам, Амброуз, не си казал на архиканцлер Сантяго за това. Така само си навличаш неприятности. Като укриваш такава важна информация... карай, ще се опитам да те спася пред началствотто, но сега дай да спипаме Дороти, преди да е направила някоя поразия.

- Професор Дредмастър! - изхълцах, когато той се изцепи иззад нас и ни изкара акъла. Побързах да се прокашлям и заобяснявах положението до тук.
Той обаче само махна с ръка да си мълча.
- Простете, професори, но как ще спасим Дороти? Не искам да пострада заради нас...
ПОгледах жално към Мърл, който все още дишаше тежко.

Изпуфтях едва едва после се стегнах и погледнах решително момичето до себе си:
- Аз ще я спася. Ще се постарая да не пострада... даже ако може, въобще да не пострада, ако е възможно.
Измърморих неспокойно и се свих на мястото си.
- Дред, моля ти се... отведи Реджина обратно в Цитаделата и се постарай никой да не идва след мен. Не искам да има пострадали. Други освен Моргана разбира се....
Изправих се и застанах на вратата:
- Моргана?

Пристъпих на открито с решително изражение. Моргана Ла Фет пристъпи на открито и погледна презрително през очите ми към дядката с дървен жезъл и парцалива роба.
- Мерлин.... мина толкова време, не се ли радваш да ме видиш?
Моргана се разсмя презрително. Не изглеждаше притеснена от нищо. Аз не бях толкова спокойна, но предпочетох да гледам какво става. Чувствах се някак в страни от ставащото и предпочитах да си наблюдавам от това място.

Подпрях внимателно жезъла си на храсталачната стена и погледнах мрачно Дороти. Тялото на Дороти не се починяваше вече на собственика си, а на вещица с противно чувство за хумор.
- Моргана... помниш ли когато се запознахме? Брат ти щеше да става крал, а ти беше само послушница в храма на Бога на Огъня. Скоро щеше да останеш без работа и без глава, когато християните сринеха езическият ти храм...

Подсмихнах се презрително и подметнах:
-Аз изучавах всички видове магия, коеят ми позволи да докосна, Мерлин... Знаеш че адски много харесвам силата. Почти опияняващо чувство да владееш, да командваш.... Но нека оставим това за после, искаш ли?
Изписах с пръст спирала от вилетово и електрическо-жълто, която завърших с назъбен долен край.
После стиснах нещо, много напомнящо копие от ток. Защо нападах професор Амброуз?
Моргана замахна и запрати копието право към него.

Крис дотича до мен и аз я прегърнах.
-Крис не се страхувай. ЛРано или късно ще им свикнеш на глупостите. Сега я им покажи какво можеш.
Момиченцето затвори очи.Мери я хвана за ръка и й даде от енергията си.
-Още си малка. Използвай моята сила.
крис измукваше по-малко от енергията на Мери и със съзнанието си накара пантофките,които търсеше Дороти да се появят в ръцете й. Мери ги взе от нея и зачака Дороти да си ги поиска.
-Мамо, сега ще стане интересно.
Мери се засмя на думите на дъщеря си и я целуна по челото.
-Определено ще стане интересно.

С широко движение изписах петолъчна звезда. Тя грейна във пастелните цветове, усещайки всички цветове на дъгата.
Гръмотевицата на Дороти/Моргана полетяха към мен и внезапно се килна в страни. Озадачената Моргана се стъписа и олюля на място.
- Нещо сме объркани, а? Не е като да крадеш тялото на ученички...

Усетих промяната. Неспособна да преценя какво става, започнах да се притеснявам какво не е наред. Имах чувството,ч е някой е там, където не му е мястото тук. Започнах да се мъча да се размърдам. Моргана се съпротивляваше. Събра черна енергия изписвайки нещо като череп от тъмнина пред себе си и се мъчеше да г вдигне като щит пред себе си.
Задърпах се, нещо се беше объркало...
Усетих че съм боса. Защо съм боса на сред тревата?

Виждах промяната и разконцентрирането на противничката си. Сега бях сигурен, че имам възможност да действам на своя глава. Изписах във въздуха сребърна дъга, която засия като ятаган от светлина. Сега беше моментът да ударя срещу нея. Показах се иззад звездния щит и нападнах.,
Сребърното, извито като полумесец острие се тресна в черния щит и го пръсна на късчета по пода, които се превърнаха в струйки черен дим. Дороти/Моргана се изтърколи в тревата.

Разбрах какво не е наред. Някой се мъчеше да ме движи като марионетка. Започнах да се борп на ум с полложението. Исках си тялото. Без рубинените пантофки на краката си, можех да мисля малко по-ясно.
С ужас видях, чче към мен лети брадат маг със сребърен меч в ръце. Вдигнах ръце и с учудване видях,ч е контролирам движенията си. Получи се суматоха.
претърколих се в тревата с тих вик.

Възползвах се от ситуацията. Сега знаех, че Моргана е беззащитна и можех да я прогоня от тялото на Дороти, без да нараня ученичката. Бързо изписах пред нея спирала от слънчево-златна светлина, която се накъдри от външната страна точно като слънце.
Светлината избухна ярко и топло, чу се вик, но само в главите на присъстващите, но не и в ушите им. Моргана беше прогонена и силен шум на бягаща прокълната душа се изниза в нищото.
- Дороти? Дороти Гейлс? - попитах тихо.

Едва успях да се преборя, Усещах как чуждото присътвие в съзнанието ми се мъчи да ме погълне и заглуши, да ми отнеме тялото. После внезапно през силанатат тъмнина премина като нажежена стрела лъч от златна светлина. После нов и нов. Започнаха да разкъсват празнотата и сянката в ума ми, преди да се изчисти съвсем. Чух глас да ме вика. Познах тихото топло хъхрене на професор Амброуз.
- Професоре? - едва успях да промълвя, преди да изчезне връзката ми с действителността и да заспя внезапно и безсъзнателно.

Със съвършено спокойствие коленичих до нея. Внимателно я вдигнах от тревата и понесох нататък. Понесох я побратно, следвайки огнените следи от Реджина. Трябваше само да я сложа да си почине. Серен Найтчент се беше възстановил, но едва ли можех да разчитам, че нищо лошо няма да ѝ се случи, ако не бяхме били много много внимателни към нея. умът ѝ е бил изложен на влиянието на силно, чуждо присъствие и можеше да е наранен дълбоко... Напуснах лабиринта и се отнесох към болничното крило...

Връщах се, след като бях пратил Реджина обратно в дома ѝ. За сега беше добре да не се притеснява. Малко от огнената вода на индинаците Чероки и спеше като зашеметена. пристигнах тъкмо на време да видя, че нямаше никой на мястото. Заоглеждах се притеснено, дали Дороти не беше победила някак Мърл? Все щеше да има повече викове и кръв по тревата.
Докато се оглеждах, видях, че не съм сам. По Алеята бавно идваха Мери и Крис. По-точно Мери носеше Крис и чифт доста блестящи, сякаш налепенни с пайети червени дамски обувки с панделки отпред.
- Мери? Какво стана?

Всички се разотидоха, но след малко се зададе Ал.
-И накрая Крис победи. Сега имаме малко работа.
Повдигнах обувките и се усмихнах.
-Време е да унищожаваме. Какво ще кажеш?
Пуснах Крис да тича наоколо и подхвърлих пантофките на Ал.
-Горките..Много са грозни.