Селцето Хамецу

First topic message reminder :

Това е селце, в което са най-добрите ковачи на Катана!

Поклатих недоволно глава и изчаках всички да се махнат, за да мога да последвам примера на професора и да се облека. Не чене можех да ги накарам да се обърнат, но те бяха мъже и във всички случаи, щеше да е неудобно. За сметка на това пък, сега се оправях съвсем спокойно, увивайки бавно колана на халата около кръста си, като се огледах.
Зарята беше спряла едва преди няколко минути, но все още виждах леките светлини по небето, които бяха просто отражение на красивия спомен. Нямаше как да не усетя ръцете му отново върху мен, което накара очите ми да изпитат онази пареща болка, но веднага щом я усетих, превърнах всяко чувство в ярост. Това беше под нивото ми и предпочитах да се държа ужасно, за да ме намрази, отколкото да продължавам с опитите да го впечатля … очевидно не те водеха до нищо хубаво, затова и предпочетох да върна хапливия тон.
Влязох в къщата, където видях Ямато, който крачеше нервно и не бях сигурна дали така ми се беше сторило, но май се самообвиняваше. Добре … нямаше да навредя на никой, ако се държах мило с него поне, но когато понечих да го направя, се нахоках сама на ум. Какъв беше смисъла … нима наистина не го бях предупредила? Нима не му казах, че тя няма желание да го прави? Нима не го посъветвах да я остави да си ходи? Но защо някой трябваше да слуша глупавото глезено момиченце и под това определение визирах себе си … беше много по-лесно да подплашим детето, а после да обвиним някой друг, за да не ни е чак толкова гузно, че сме били прекалено твърдоглави, за да се вслушаме в думите й.
Въздъхнах тежко, като се опитах да не мисля за това, така че просто се обърнах към високия мъж, с молба да ми покаже къде ще пренощувам. Щях да оставя ментори си да се справи сам. Ако детето умреше … честно казано, нямаше да се учудя, нито да се трогна. Не можех да търча след него и да го бия с жезъла по главата, докато не ме чуе, затова и щом се качих в стаята, се излегнах в леглото и заспах на секундата.

Изтичах до ниското и затропах с дървените си джапанки по леда. Момичето ме погледна с големи уплашени очи, после го хванах и го изтеглих на ръце и го вдигнах. Понесох момичето бавно и спокойно се покатерих на солидна земя и преминах нататък спокойно и кротичко, носейки детето.
Върнах се в дома ни и го пуснах. ТО трепереше уплашено и бледо, със ситни капчици пот по лицето си. Оставих го на пода в къщата.
Седнах до момичето и го погледнах в очите.
- Вие сте вещица?
Въпросът му ме накара да се усмихна:
– Да, може да се каже че вещица съм аз. Сега знаеш защо дойдох. Заради онова, което вие ловяхте в храстите когато се видяхме днес.
Момичето се разплака! Кой да повярва! Започна да ми разказва дълга и сълзлива история за това как сестра ѝ била убита от това нещо.
Аз знаех че банши убиват като се вселяват в телата на хората и изяждат душите им. А момичето ми каза,че местният дух удушил сестра ѝ и отвлякъл тялото някъде в гората. Това ме озадачи и ме наведе на мисълта, че може би не гонех неплътен дух...
Когато я попитах как изглежда призрака, тя посочи за мое най-голямо учудване полица със снимки. Отидох до полицата и вядох за мое най-голямо учудване не друг а самият Ямато, заедно с усмихнато момиче в кафяви и зелени дрехи - униформа на учениците на Линда Уу. Беше пак японка, но изглеждаше като малко дете с малко свито лице в усмивката. Момиченцето до мен ми каза, че това е местната цветарка, умряла преди години. Кимах и после пуснах момичето да си ходи. Признавам,че не исках да я оставям сама, докато онзи "призрак" се мотаеше наоколо. За това кимнах спокойно и си казах,ч е ако не излиза от пределите на селото - няма лошо.

Още преди да отворя очите си, на лицето ми се появи една доволна усмивка. Бях спала толкова добре, че не можех да повярвам, а жезъла беше по-тих и спокоен дори от самата мен. Очевидно бяхме по-свързани, отколкото си мислех, но не знаех, че има какво чак толкова да ме притеснява в училището … сигурно беше матрака – няма по-твърдо нещо от него!
Премлясках сънено, като отворих очите си, а тялото ми се изпружи като на котенце, току що станало от сън. Вече нямаше абсолютно нищо схванато по мен, а тук започваше да ми харесва повече, отколкото очаквах. Дано само и храната да беше на нови, защото още не се бях изправила и коремчето ми започна да издава разни недоволни звуци, подсещайки ме, че трябваше да се погрижа и за него.
Изправих се в седнало положение, като с периферното си зрение видях някаква фигура до прозореца, което се местеше леко. Нямаше как да не подскоча, но щом осъзнах, че това беше професора, просто извъртях очи в знак на досада и надигнах завивката. Крачетата ми увиснаха на милиметри от пода, като раздвижих малките си пръстчета, като чак след това стъпих. Протегнах се за пореден път и най-накрая се обърнах към него, поглеждайки го въпросително … трябваше да има някаква причина да е в стаята ми.

Чаках търпеливо да се събуди. Не исках да я будя по сред нощ и да ми дреме. предпочитах да си спи на спокойствие в импровизирания матрак, после да ѝ разкажа за Ямато и момичето, което беше умряло а сега е призрак. Изчаках да се облече и След обичайното добро утро, как си,0 как спа- преминах към разказа. Не изглеждаше да я интересува много. Зачудих се какво ли я интересува. не проявяваше интерес към ученето, нито към приключенията. Или поне аз не бях забелязал а бях чувствителен колкото и една пета на ляв мазолест крак.
– Добре, Жев, предлагам... да разпитаме Ямато по въпроса. Нали разбираш - само въпроси, без изтезания, разбра ли?
Намигнах ѝ и изчакахме Ямато да се върне. Той си дойде, заедно с малко жениче, което той наричаше Анко, и което се зае да прави бързо и сръчно закуска от оризови хлебчета и мариновани зеленчуци, които ухаеха учудващо приятно.
Седнах на коленете си пред масичката и дръпнах деликатно Женевиев да се настани до мен. После погледнах Ямато и се заех да го започна "разпита"

Изслушах внимателно историята, макар и да приличах на приятно разсеяно момиче, което не проявява никакъв интерес. Както знаех много добре, ако започнех да проявявам прекалено много интерес, щях да бъда главно заподозряна за всичко и щяха да ме мъкнат навсякъде, а аз вече имах коренно различни намерения. Затова и се направих, че не ми пука, а когато стигнахме до трапезарията, понечих да последвам приятното ухание на храната, подслушвайки от далече, но нещо не ми се получи.
Усетих как Дред … защо бях започнала да го наричам така? Както и да е, та усетих как професора ме хвана за китката и ако не исках да се размажа по лице на пода, ми се налагаше бързо да свия крака в коленете си и да седна до него. Както и най-малко очаквах, той остави ръката си хванала моята, като леко я отпусна и по този начин тя се свлече малко надолу.
Погледнах към ръката му, като сега наистина не можех да се концентрирам в разговора, но в мен бе нахлуло неспокойствие и вълнение. Чудех се, дали да дръпна ръката си, но след време стана прекалено късно, затова и започнах да се чудя дали той усещаше, че все още не ме е пуснал. А може би трябваше да спра да мисля за това, защото допълнителното вълнение ми докара само изпотяване на дланта, която нямаше как да не усети, след като върховете на пръстите му бяха точно там.

Усмихнах се на Женевиев и погледнах настрана към Ямато. Помолих го да ни разкаже за момичето от снимката. Той преглътна и спокойно започна да ни разказва. Момичето се казвало Юхи, учили заедно в училището на професор Уу. Завърна ли се в Хамецу, за да работят заедно. Били дори сгодени, но докато се връщала с каруца пълна с красиви сини рози, едното колело се строшило докато минавала над някаква пропаст в Долината на Самотата. Не открили тялото ѝ, но никой не е влизал в Долината. Кимах на думите му и ръчках леко Женевиев, като стисках ръката ѝ малко по-топло от обичайното.
Погледнах я сериозно. После пак преместих очи към Ямато. Той продължи да говори. Разказваше за това колко много му е липсвала и как не е искал да има общо с живота. Преминал спокойно през този период. И днес го бил преодолял.
След това скочих и изправих Женевиев.
– Хайде... отиваме на гробищата!

Погледнах възмутено към масата и видях как току що започваха да сервират закуската, а аз не бях успяла дори да я подуша. Усетих как в устичката ми се насъбра солидно количество слюнка, което напомняше колко голямо желание имах да се нахвърля на хваната, но така и не успях. Вместо това бях изкарана насила от къщата и започвах да се чувствам така, сякаш съм излязла само по нощница.
- Ам аз …. ГЛАДНА СЪМ! – казах накрая тъжно и го погледнах с онази кучешка физиономийка.
Нямаше как да пропусна отегчението в очите му, което ме накара да се отчая и след като за пореден път извъртях очи в знак на досада, преплетох пръстите си с неговите. Погледнах го отново в очите и след като осъзнах какво бях направила, бузите ми пламнаха, но вместо този път да го премислям, изтръгнах ръката си от захвата му, като я потърках нежно с другата и започнах да се обяснявам.
- Един въпрос – Защо отиваме в гробницата? Тя не е там … не са намерили тялото й, а и жезъла ми е в спалнята. От вчера е необичайно спокоен и се възползвам от тези така ценни моменти.

Замръзнах После я погледнах. :
– Добре, можеш да седнеш. Ще изядем закуската, после поемаме нататък.
Седнах обратно и пуснах Жев за да може да се храни, Взех паничка с ориза и започнах да ям с клечките толкова бързо, че почти се размиваха очертанията на ориза пред лицето ми, зрънце по зрънце.
- Ще идем на гробищата - заговорих авторитетно, - защото...
Оставих за малко купичката я и погледнах. Не е прилично да се говори с пълна уста.
- Защото момичето, което гоних снощи каза,че иска да лови призрака в гробищата. Понеже заради същия този призрак, всичко живо не смееше даже на излязат за да пишкат. А ако групата деца, които бяхме видели отвън, когато се търкулнахме в блатото, сега е навън и се мъчи да хване банши, то ние ще го спипаме, докато преследва децата.
Килнах глава на страни и промърморих:
– Сега ще ме наречеш ли кораво сърдечен за дето ползвам деца като жива стръв?

Седнах отново на място си, като хванах две клечки и започнах да се храня … или поне се опитах. От около двадесетина … нещица, само три успяха да се наместят в устата ми и най-накрая се ядосах, хвърляйки клечките си на масичката. Всички ме огледаха странно и видяха как най-демонстративно станах и отидох в спалнята, където бях спала.
След по-малко от две минути се върнах долу, носейки жезъла си. Отново седнах до професора, като се абстрахирах от факта, че всички ме гледаха. Взех едната клечка, която се оказа по-твърда, отколкото изглеждаше и след малко вече беше на ели три пърченца, които наредих във формата на квадрат, без една страна. Накрая сложих и здравата клечка така, че цялата фигура заприлича на тризъбец, а аз се пресегнах и взех жезъла си.
Потупах го три пъти по средата, като накрая свих юмрук пред устните си и след като казах нещо съвсем тихо, насочих жезъла към импровизираната вилица, която се превърна в истинска, при това сребърна. Както казах … от тези книги свързани с трансфигурацията имаше огромна полза, а доволната усмивка на лицето ми се изпари веднага, щом успях да натъпча устичката си.
- Не мога да ям с клечки – казах весело на Дред, когато видях как ме гледаше.

Погледнах я сериозно и кимнах. след това погледнах вилицата.
- Напълно те разбирам, аз самият също не мога.
Показах ѝ клечката си. Беше малко нагризана.
- Правя го непрекъснато.
Ямато се подсмихна. Друго си е да знаеш нещо, което майстора не може.
– Доообре, сега мисля, че трябва да се приготвиш.
Жев ме погледна озадачено.
- Ами така де, как ще стане добра вещица от теб, ако мислиш да ме гледаш така миличко и сладичко. Искам да си мрачна и авторитетно сериозна. Като на погребение на мафиотски бос.
Женевиев само врътна очи и продължи да гони ориза си с вилицата.
Щом се нахранихме излезнахме навън. погледнах във двете посоки на улицата и попитах сериозно:
– Какво ще правим докато се стъмни? Ще се упражняваш ли?
Погледнах жезъла в ръцете ѝ многозначително.

Станах недоволно от масата и тръгнах след него, като за щастие, този път беше решил, че нямам нужда да ме хваща за ръцете. Затова и сега ги нямаше онези неловки моменти, в които се гледахме повече сконфузено, отколкото да обсъждаме проблема. И все пак, това едва ли беше чак толкова добре, защото в момента осъзнах, че по този начин проваляше изцяло плановете ми, а тъй като едва ли щеше да е съгласен с мен, трябваше просто да го разубедя.
- Чакайте малко … искате да ми кажете, че навън има нещо, което отвлича вечер момичета като мен и Вие искате да отидем неподготвени там … това няма да стане. Нищо лично, не си мислете, че се съмнявам във вашите способности, но предпочитам да се поупражняваме няколко дена и чак тогава да се хвърлим с главите напред … а що се отнася до момиченцата, които ще използваме за стръв … досетих се много отдавна, просто се чудих как да го предложа – казах със спокойно изражение, сякаш не беше нищо особено, като накрая дори се усмихнах – Великите умове мислят еднакво!
Вгледах се в очите му, надявайки се да съм променила решението му, защото в противен случай, нямаше да мога да действам така, както на мен ми се искаше. Не бях чак такава страхливка, а и той не бе чак толкова миличък, но просто не желаех да го споделя с него. Не исках никой да ме възпира, бави или каквото друго би могъл да направи той.

Погледнах я сериозно и се замислих. В предположението ѝ имаше смисъл, но мисля, че трябваше да споделя нещо с нея:
– Виж... момичето, което снощи разпитах, каза, че.... че....
Огледах се за да не ни подслушват и продължих по тихо, навеждайки се до лицето ѝ.
– Каза,че призракът отвличал момичетата като ги хващал за косите и ги влачел. И разбира се, че ще почакаме повече. Понеже, призраците не могат да пипат материални неща, нали така? От което на мен ми става пределно ясно, че момичетата са отвлечени от някого или нещо, което има материални ръце, значи не е призрак. Според мен е възможно да е голем, илюзорна сянка или просто преоблечен изнасилвач и убиец,
Погледнах отново във всички посоки и продължих:
- Това не е проблем. Ще се упражняваме, понеже не е минало много време. Сега е уплашен и ще се покрие за няколко дни. Така че - да, наистина ще е добре, ако се поупражняваме няколко дни. Но нощем един от нас, аз по-точно, ще патрулирам вечер, за да няма издънки, съгласна?

Не! Добре … не можеше ли просто да ме послуша и да се съгласи с мен, ами трябваше да се прави на герой. Това определено не ми харесваше и ако в крайна сметка ми се наложеше, щях отново да го цапардосам с жезъла по муцуната, за да не мърда от къщата. Трябваше да измисля някакъв начин да го задържа там и то много бързо, защото в противен случай щеше да ми се наложи наистина да си остана вътре и през нощта.
- Не! – прошепнах грубо и заповедно – Не искам да го правите! – казах накрая недоволно, сякаш зависеше от мен.
Нямах много опити, преди да ме заподозре, затова и прибягнах до най-ценния си коз, който пазех за спешни случай, но очевидно този беше такъв. Приближих се максимално към него и едната ми ръка намери неговата, като нежно преплете пръстите си с неговите, а другата се оказа на лицето му. Погалих го така нежно и любящо, че самата аз настръхнах, но преди да съм се разтопила като кашкавалче, се притиснах в него и го погледнах умолително, като продължих да говоря съвсем тихо, докато се наслаждавах на меката му кожа.
- Не искам да остана сама … знам, че няма опасност, докато съм вътре и има други хора, които се нуждаят от помощта ви, но аз вярвам само на вас. Моля ви! Останете с мен … като цяло идеята не ми харесва, но след като знам, че рано или късно този план ще влезе в действие, предпочитам да е късно. Професоре, моля ви, имам нужда от някой до себе си.
Бяха ми казвали, че съм добра актриса, а и ролята на девойка в беда ми отиваше наистина много, имайки се предвид колко невинно и нежно беше лицето ми. И разбира се, бях се възползвала от наблюденията ми снощи, които ми подсказваха, че той се интересуваше малко повече от мен, отколкото бе готов да признае. Можеше и да го отрича, но едва ли щеше да ме остави на пряка опасност, след това така мило изказване … дано само да намираше и оставането ми сама в къщата за достатъчно опасна, а ако не … дано поне го трогнеше това, че аз се бях загрижила за него. Дори обмислях да го целуна, но не исках да пресилвам нещата. Можеше целувката само да му напомни, че съм просто някаква си ученичка, а ако не се получеше, никога не бе прекалено късно да се опитам да го целуна … така, че предпочетох да чакам.

Втренчих се в очите ѝ. Какво, по дяволите беше това!? Забих поглед в очите ѝ като свредели и лявото леко започна да блещука в мрачно пурпурно.
- Или си ме лъжеш... - заговорих тихо и подмамващо мъркащо, - Или си страхлива.
Отдръпнах се от нея и се загърнах по плътно в халата си.
- Смъртта е магия, която прекършва законите на баланса, превръщайки волята за живот в Несмърт. Чрез нея, ние използваме собствените си страхове като източник на сила. Ние побеждаваме страховете си и ги насочваме срещу противника. Накратко казано...
Погледнах я мрачно и ядосано.
– Ако не можеш да победиш страховете си, тогава никога няма да можеш да станеш истински некромант. За това или го преодолей, или се откажи от училището ми. Аз не отглеждам страхливци.
Отидох до един тръстиков стол и се паркирах в него с разочарована и навъсена физиономия. Тази игра се играе от двама, Женевиев....

Добре … биваше ли да е толкова твърдоглав? Знам, че звучах доста отчаяно, защото и бях такава, но не можеше ли поне малко да се трогне от думите ми и да обмисли казаното от мен. Трябваше ли непрекъснато да се дърпа и да ми се прави на важен. Знаех, че е по-силен от мен, но поне веднъж можеше да спре да се пери като паун и да се сети, че не е единствения човек на земята.
Макар и всичко да беше преструвка, в думите ми имаше и някаква истина, а това ме караше да се ядосвам още повече. Идеше ми да му отвъртя такъв шамар, че главата му да се развинти като гайка, но за негов късмет, се дръпна прекалено бързо от мен. Аз обаче нямах никакво намерение да се отказвам, докато не постигна целта си или докато не ми станеше ясно, че този мъж е глух и сляп, когато някой му заговори сериозно … просто беше решил, че моята дума не струва и това е.
- Как можете да бъдете толкова заслепен? – казах ядосано, като упрек, като се приближих към него и клекнах, слагайки ръце на коленете му, знаейки много добре, че по този начин ще привлека вниманието – Да … страх ме е! Навън има нещо, което дори не знаете какво е, но въпреки това ще се правите на голям мъж и ще марширувате по улиците. Това НЕ е героично … това е глупаво и жалко … и прави вас много по-жалък, отколкото си мислите. Веднъж се вслушайте в думите ми. Няма да загубите нищо, освен може би бръчките си, които получавате от нерви, докато се караме.
Нямах намерение да се правя повече на философ, защото това беше последния ми опит. Ако си мислеше, че ще му лазя в краката, се лъжеше … бях стигнала до там, че дори да го моля и чак тогава осъзнах, че бях прекалила. Затова и просто се изправих, като тръгнах в някаква неизвестна посока, но май отивах към центъра на селото.

Озадачено я последвах. Не исках да я нараня. По-скоро беше бащинско хокане, за да запаля в нея гняв, а не да я отчайвам. Догоних я и застанах пред нея.
Погледах в очите ѝ, лицата ни бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Понечих да вдигна ръка и да докосна бузата ѝ, но се поколебах на средата на пътя.
– Не го правя, защото искам да се правя на герой... правя го защото все някой трябва да го направи.
Поставих ръка на бузата ѝ и сведох глава:
– И предпочитам да съм аз, от колкото ти.
Това прозвуча по-сълзливо от колкото си мислех.
- Виж... дай да... трябва да го направим рано или късно.
Продължих да зяпам пред себе си. Трябваше да има причина да останем в дома си.
- Казах ти, че нещото не е призрак, което значи че има плът. Плът, която мога да разкъсам, запаля или замразя ако поискам. За това искам да видя какво е. Животът ми...
Поклатих глава и заявих малко войнствено:
– Животът е за да се живее, не за да се пази!

Това ми дойде малко неочаквано и първите няколко минути, просто гледах в очите му, като се чудех какво точно ставаше. Как можеше да бъде толкова арогантен и непоносим, а в следващия момент да бъде толкова мил и нежен, да не говорим за погледа му. Само няколко секунди и вече се чувствах отново като разтопено кашкавалче, което щеше да се разтече по него, стига само да ме прегърнеше … да, това щеше да е върха на драмата ни.
За момент бях готова да се съглася с всяка негова дума и накрая да го целуна така, както не съм целувала никой до сега, но за този момент това ми се виждаше напълно истинско и желано. Разбира се, след като аз самата се бях опитала да го манипулирам по този начин, не можех да бъда сигурна, че той не правеше същото, затова са намръщи и то доста, като отдръпнах лицето си от ръката му. Злобата, с която го изгледах, не беше никак лека и бях сигурна, че няма да успее да я пренебрегне.
- Правете, каквото желаете. Не се нуждаете нито от позволението ми, нито от мнението ми … не че и ще ви трогнат – процедих през зъби и понечих да го заобиколя и да продължа по пътя, като не бях напълно сигурна, дали щеше да ми позволи да го направя.

Поклатих глава и я прегърнах. Не се бях сближавал толкова с ученик, но се налагаше да вложа повече... как се казваше? Сърце в работата си.
Просто я придърпах внимателно и я притиснах до себе си, слагайки главата ѝ на рамото си. Трябваше да ѝ се помогне. Толкова талант не биваше да отива на вятъра, само защото не съм опитал.
– Недей... трябва да си там.. Сама каза,че не знам какво идва. За това се налага да има някой на когото разчитам, за да ми пази гърба, нали?
Когато най-после я пуснах я погледнах в очите и се усмихнах:
– А не мога да се доверя на никой друг свой ученик толкова.
Замислих се дали ставаше по-червена или само на мен ми се струваше така...

Добре … нямаше как да не обърна внимание на това. Дори не исках да мисля за възможността да ме манипулира, защото беше толкова красиво, че предпочетох да си мисля, че е искрен. Затова и когато ме пусна, аз сама се приближих до него, като се надигнах на пръсти и макар да видях изненадания му поглед не се спрях. Устните ми докоснаха съвсем леко нежната кожа на бузата му, а след като петичките ми отново докоснаха земята, се вгледах с онзи влажен поглед в лицето му.
Не знаех какво да кажа, но и май думите бях излишни. Само лицето ми говореше за това как се чувствам в момента, а то бе пламнало като факла. Нямаше да споделям и мислите, които ми се въртяха в главата, защото едва ли щяха да отговарят на неговите желания, но мечтите бяха безплатни. Е … поне една щях да се опитам да осъществя и дори не можах да се откъсна от него, преди да пусна в действие дяволитата си усмивчица.
- Нека се разберем от сега … ако ще работим заедно, ще искаш моето одобрение! В противен случай, си се оправяй сам!
Надигнах едната си вежда, оглеждайки го въпросително, като чаках да чуя съгласието му или да го видя как ми се мръщи, понеже аз не мога да се равнявам с него. Е … ако наистина искаше да му помагам, щеше да му се наложи да преглътне гордостта си.

Ухилих се и поклатих глава:
– Не знаеш какво мога. Не знаеш все още и ти самата какво можеш. Предпочитам да се разберем така. Изпълнявай без право на обжалване заповеди, които гласят - Бягай, скрий се или зарежи ме и си спасявай кожата с цената на всичко.
Това не беше много или най-умното решение решение, което ѝ предлагах. Но при все това, предпочитах да сме наясно, какво можем заедно и това можех да определя само аз за момента. Макар че имаше опит от преди да влезе в академията, Женевиев не беше достатъчно зла и безскрупулна,че да ме използва и след това да ме остави да мра в някоя дупка, след като не можеше да изцеди нищо полезно от мен повече.
– Сега ще правим нещо друго - или ще се упражняваме или ще идем на фестивала. след това вечерта ще проследим децата, за да не им се случи нещо лошо. Ще си седим в сенките и ако онзи предполагаем призрак се появи - ние го нападаме в гръб. Елементарно.

Дори нямаше да споменавам колко СКАПАН беше плана, тъй като в момента бях възмутена за нещо друго. Продължавах да го гледам сърдито, откакто ми беше казал, че трябва да го слушам и да му се доверявам на сляпо, което никога нямаше да направя. Той за кой се мислеше? Само да изчака да стана на тридесетина годинки и да ме види тогава как съм … ще го е срам и добър ден да ми каже, ама сега ми се переше тук и правеше на важен.
Нямаше как да не се обидя, затова и се раздърпах гневно, отскубвайки се от ръцете му и по погледа ми можеше да разбере, че не е получил одобрението ми. Можеше поне да се направи, че ме зачита за равна, а не каквото си му е кеф … можеше дори да ме излъже, но не! Той иска още от сега да се знае кое е шефчето, като очевидно неговата стратегия не струваше, но точно поради тази причина, така и нямаше да му споделя моята.
- Както казах по рано – започнах студено и недоволно – Оправяйте се сам! Не съм кученце, на което му подсвиркват, за да носи чехлите на господаря си.
Този път се фръцнах сърдито и тръгнах към центъра, като не се обърнах към него. Мъжете бяха прекалено непостоянни и се отказваха лесно от жени като мен, затова и този път не очаквах да ме последва, камо ли да се съгласи с мен. Беше се видяло, че иска от километри да си личи, че той е алфа мъжкаря и щом така искаше, нямаше да му се бутам и да го засенчвам.

Изкривих лице от гняв и посочих след нея:
- Какво ти става! Защо се държиш като мрънкащо дете?
Последвах я с напушена глава. Какво не ѝ беше наред на това момиче. Не можеше ли да следва прости заповеди? Защо искаше да командва парада?
Ами много просто защо - всеки който не знаеше какво е истинска отговорност, не можеше да разбере колко трудно е да бъдеш водач и си мислеше, че никой няма да пострада, защото тя командва парада.
Поклатих глава и сложих ръка на рамото ѝ за да я накарам да спре. Имаше само един начин да я накарам да се осъзнае и то включваше да ѝ позволя да се прави на шеф и когато заради нея пострадам или умра, тогава щеше да осъзнае колко е опасно да си водещия и че носиш отговорност, която рядко можеше да се нарече отлична.
- Добре, хубаво, какво искаш да правим? Да си седим на задника докато някой загуби главата си?

Обърнах се към него и го погледнах отегчено, тип „Ти за проста ли ме имаш?”. Наистина понякога ме дразнеше много и макар да не бях готова да си го призная, точно тези гневни пламъци, които се разгаряха помежду ни, ме караха да усещам онова сгряващо пламъче, което ми подсказваше, че го желая. И все пак, предпочитах да не мисля чак толкова за това, защото започвах да осъзнавам колко е вярно и нека кажем, че не ми харесваше.
- Добре … първо, престани да ми се дуеш като пуяк! – казах намусено, като след това успях да се усмихна – Видяло се е, че ще правя каквото ми кажеш, но просто не искам да ме зачиташ като някакъв малоумен ученик. Ако наистина аз съм тази, на която имаш най-голямо доверие в момента, то просто ми се довери, но не само в краен случай, когато нямаш друга опция. И след като вече спряхме с театъра – казах със закачлива усмивка и надигнах игриво веждите си - … единствената причина да искам да си останеш тази вечер в къщата е, защото ще ми пречиш. Нищо лично, но нека помислим логично. Аз съм единствената, която може да разбере точно с какво си имаме работа, без да го доближава. Трябва единствено да вляза в гората – завърших въодушевено, като видях как очите му се разшириха и беше готов да ме отреже, но тогава вдигнах ръка и го спрях – и преди да си казал, че ми забраняваш да го правя или искаш да дойдеш с мен, мисля че не си прав – иии една голяма пауза за повече драма … а и ми беше кеф да гледам объркания му поглед – Помисли … дух или не, кой би се усъмнил, че в гората се разхожда вълк?
Усмивката ми бе повече от нагла. Не можех да прикрия гордостта си от това, че аз се бях сетила, а той не. Добре де … можеше и да се е сетил, но най-вероятно го бе отхвърлил като възможност, а подобна възможност не можеше да се пренебрегва така лесно. Не исках да го нараня, казвайки му, че само се преструвах преди малко, за да го накарам да си остане в къщата, но нали искаше действие … щях да действам.

Зяпах я тъпо известно време, после постепенно започнах да карам връзките в мозъка си да захващат една за друга. Отдръпнах се леко и кимнах. Беше по-реално като идея. Все пак... все пак, бе че не беше истински дух, а нещо друго. Нямаше духовните сензори на етер-реална форма. Отдръпнах се назад и пуснах едно:
– О...
После кимнах и сложих ръка на брадичката си.
- Да, добре, права си. Ами аз тогава какво да правя?
Погледнах я сериозно. Изглежда я бях подценил. А и кой знае защо си бях набил в главата, че трябва непременно да използва жезъла си.

Добре … сигурно щеше да е по-добре, ако бях успяла да сдържа онази детска, изпълнена с гордост и обожание към него усмивка, когато ми каза, че съм права. Очаквах поне малко да ми помърмори или нещо такова, но той бе така добър, просто да се съгласи, без да ми се обяснява, че не ставам за тия неща, а аз бях така миличка да му покажа колко много ме зарадва това – просто се приближих за секунди до него, увих ръчичките си около врата му и се притиснах доста силно в него, като гледах да не го удуша … но гаранции не давах.
- Уууу страхотно – казах развълнувано, когато го пуснах и ръчичките ми се свиха в юмруци, точно пред гърдите ми и затрепериха като на онези малки момиченца, дето крещят от щастие … и все пак, побързах да се осъзная, преди да ми е подарил един освежаващ шамар – Та … мислех си, докато аз съм там, ти наистина да наглеждаш децата … или да останеш в къщата и да правиш нещо друго. Ти си избери, защото за това нямам никаква идея, но си мислех, че ще се разбеснееш, ако ме видиш навън и затова се опитвах да те прибера вътре. Та както казах … големи хора сме, сами решаваме.
Лицето ми не можеше да спре да грее и бе напълно излишно да казвам, че съм щастлива или че съм се усмихнала, след като вече започвах да приличам на онези вечно зловещи кукли. И все пак … бях си голяма сладурана!

Усмихнах се весело и сложих ръце на раменете ѝ.
– Кротичко, кротичко. Просто се успокои. Ще действаме на две групи. Ти ще си в гората и ще наблюдаваш от гората. Не го правя за да те държа на страна и за да те защитавам. Просто когато се правят такива работи, е хубаво да има страничен наблюдател. Така положението се наблюдава от повече от един човек и може би ще видиш нещо, което аз съм пропуснал.
Погледнах нататък.
- Ще взема Ямато с нас... той е учил Митична магия и сигурно знае неща, които на мен не са ми известни. например ако е митично създание, а не призрак.
Кимнах:
– Добре, довечера... докато се стъмни какво ще правим?

Добре … аз на стена ли говорех или на човек. Как да му обясня, че появявайки се там, можеше да изложи всички ни на опасност, тъй като от километри си му личеше, че бе някакво подобие на човек. Разбирах, че не му се седеше безучастно на една страна, но когато започнеше да се превръща в кукумявка или нещо друго, което непрекъснато дуднеше, щях да се съглася, но за сега просто нямаше как да стане.
- НЕ! – казах твърдо и отчетливо – Ако ще го правим, нека бъде както трябва. Аз ще вляза в гората, а вие ще седите от вън. Не ме интересува какво ще правите, само не влизайте вътре, защото ако това нещо се ядоса … не съм сигурна, че се измъкна и аз …
Погледнах го сериозно, защото наистина нямаше да вляза вътре, ако щеше да ме излага на подобна опасност. На него можеше да му изглежда все тая и да си мисли, че чудовището ще погне само него, но нямаше от къде да е сигурен. Да, не бях страхлива, но нима имаше нещо лошо в това да си предпазлив?

Поклатих глава. приличаше на момиченце, което се заяжда за пясъчника.
– Ами... добре, ако влезе в гората - твоя юрисдикция е, ок?
Тръснах глава. Струваше ли си усилията.
След около няколко часа, които прекарахме в това да дрънкаме глупости и да се заяждаме, аз преминах в действие. разделих се с Женевиев и започнах да търся момичето. Оказа се по-лесно от колкото си мислех. След като разпитах внимателно Анко, тя ми каза къде трябва да търся децата.
Приготвих се за доста сериозно търсене и пак се оказа по-лесно то колкота си мислех. Групичката деца щеше да иска да гони призрака от гроба на Юхи. Вярно, никой не беше намерил тялото ѝ, но с помощта на камък, издялан от сатир, призован от Ямато, беше обозначен символичен гроб. Но все пак децата щяха да идат там и да дебнат.
И дебнеха. Вярно сега групичката сега беше много по малка. Което си беше обяснимо. Обладана от жажда за отмъщение малка сестра, която иска да гони духове, които отвличат хора. Половината ѝ приятели бяха полудели от страх, другата половина бяха казали на родителите си и всички единодушно я бяха обявили за безвъзвратно чалната.
Покатерих се на едно дърво и останах да си гледам от там като котка. Чаках...

Оставих го да върши каквото си иска, след като най-накрая бях успяла да изкарам всичкото си напрежение върху него. Нямаше повече сърцераздирателни моменти, така че общо взето нищо, за което да си заслужава да напрягам мозъчето си. Затова и се прибрах в къщата, като малко се упражнявах с жезъла си, а след това легнах и да поспя. Едва ли щях да обиколя цялата гора за пет минути, така че имах нужда от сериозна почивка и силен релакс.
Събудих се в късния следобед, когато слънцето бе достатъчно ниско, за да не ме дразни. Къщата беше напълно празна, като най-вероятно момчетата бяха по работа, затова и се зарадвах на приготвената ми вечеря, която беше малко поизстинала. Хапнах си я спокойно, потопила се в горещата вода на двора, като обмислях точно какво да направя и от къде да вляза, за да не е прекалено странно. Все пак, не можех да вляза като човек, нито пък вълк може спокойно да си се е разхождал в града, затова трябваше да измисля нещо по-правдоподобно.
Щом се наядох, оставих всичко в кухнята, а жезъла си под завивката и тръгнах да се разходя из селото. Чудех се какво да правя, когато на лицето ми се появи една широка усмивка, а в очите ми се очерта отражението на стадо овце. Беше достатъчно тъмно, за да не се различи едно бяло вълче сред тях, затова и се скрих зад една от къщите, като бързо се съблякох и не оставих дори и бельото си. Набутах всичко между няколко камъка и след като ми поникна козинка, да ме топли, бавно закрачих към вкусните пухкави топченца.
Десет минути по-късно, бях стигнала почти до гората, влачейки мъртвата овца, която оставаше кървава следа. Май беше добро прикритие, а и овчаря бе толкова отвея, че когато животните се стресираха, той бързаше да ги събере и дори не ме видя. Затова и сега мъкнех вечерята си, влачейки я за крака …
Най-накрая стигнах до сърцевината на гората, където останах няколко минути, оглеждайки се във всички посоки, докато си хапвах спокойно от свежото месце. Макар и да можех да мисля като човек, когато съм преобразена, сетивата ми бяха напълно различни и можеше да се каже, че определено се наслаждавах на вкуса.

Чакането се оказа по-трудната задача от намирането и проследяването на децата. Трябва да си призная, че а седя приведен на клона като Спайдърмен в хавлия, беше меко казано неудобно а и вечерта захладня доста. За да избегна големите шамари на републиканското първенство по скука, започнах да си представям как Женевиев се модка гола из двора. Когато най-после зацепих какво ми се върти и главата се наежих и се изправих на клона. Какво ми беше и на мен сега?
Преди да се задълбоча в изучаването на тези подозрителни чувства, като гръм от ясно небе ме връхлетя най-зловещото от всички прозрение. Духът.
Втренчих се ужасен в него, съзнавайки, че колкото и да съм бърз и магия с какъвто и обхват на действие да използвам, не бих могъл да го спра да нападне децата, преди да е твърде късно. Повечето ми магии с по-далечен обхват щяха да наранят дребосъците дори повече от колкото самия противник.
Понечих да слезна от клона и да се засиля, да гоня нещото. то представляваше фигурната на момиче в шарен халат и коса дигната на жестоко стегнат кок. Бяла кожа като порцелан и неестествено малки и червени устни. Все едно е рисунка. краката му се удариха в тревата и аз драснах към фигурата, която кротичко си седеше до надгробния камък на Юхи. Децата бяха там също, виждах гърбовете им. Бяха се свили зад други надгробни плочи.
Когато влезнах в гробищата, сърцето ми се беше свило, сякаш стегнато от железен юмрук. Духът се обърна към камъните с децата. Пое бавно с плъзгане, светейки ярко, като намазан с фосфоресцираща боя. Нямаше да успея да стигна на време! Нямаше да успея!
И точно, когато вече бях сигурен, че живота на дребните гадинчета ще ми тежи на съвестта, рицарят в бяла броня долетя. Ямато, облечен в широк халат от синя коприна (в съчетание с жълтата кожа и плешивото теме можеше да накара мнозина да ослепеят) се появи с тържествено вдигнат ритуален меч - местната версия на магическата пръчка: късо подобно на катана оръжие но с умалено острие и дръжка. Той го вдигна, сякаш щеше да дирижира оркестър и посочи светещото момиче. Внезапно то пламна, огънят го погълна и то се сви и издаде странен звук, приличащ на писък... но беше по-тънък и дразнещ. не беше глас на банши... никое гърло не можеше да създаде такъв звук.
Застанах до него и помолих, да отведе момичетата в селото и да ми обясни всичко. Той се съгласи и ги подкара като овце пред себе си. Аз от своя страна предпочетох да се засиля да видя какво ли прави Женевиев в гората. Трябваше спешно да говоря с нея.