Селцето Хамецу

First topic message reminder :

Това е селце, в което са най-добрите ковачи на Катана!

Бяха минали няколко часа, откакто обикалях със забито носле в земята, когато чух доста далечен шум. Чудех се, дали да се скрия, дали да изляза от гората колкото се може по-бързо или да тръгна в посока на шума. Разбира се, първите две бяха най-разумни и точно поради същата причина, аз реших да направя третото.
Започнах да тичам към мястото, където чувах вече засилващия се шум, а покрай мен се разнесе сладък и изкусителен аромат, който ми беше невероятно познат и все пак не можех да се сетя кой беше притежателя му. Поне бях спокойна, че най-накрая намерих някаква следа, но когато го видях да се разхожда из гората просто побеснях. Бях му казала да не идва тук, но очевидно на него не му пукаше, затова и щях да го стресна.
Проследих го бавно, гледайки как навлиза все по-навътре, като бях достатъчно тиха, за да не ме чуе. Той, като типичен човек, вдигаше толкова шум, че ако не духа или там каквото беше, то глутница вълци щяха да си го хапнат с лекота. Затова и изчаках да стигнем до склона, който се спускаше до някаква малка рекичка, когато се хвърлих върху него.
Двамата започнахме да се търкаляме надолу, като не спирах да ръмжа и да се опитвам да го ухапя … добре де, само се правех, че ще го ухапя, макар и наистина да ми се искаше. Най-накрая се спряхме, като аз се бях озовала върху него, затова и просто забих ноктите си в рамото му и излаях няколко пъти пред лицето му. Продължих да ръмжа яростно, като от зъбките ми капеше кръв, премесена с кучешка слюнка, която падаше на едри капки върху лицето му.
Бях наясно, че щеше да ме отблъсне от него и да ме развика, но в този момент ми се искаше да го разкъсам, само за да му покажа, че може да умре, защото е идиот. Бях му повече от бясна и това нямаше да му го простя … беше ми обещал, а аз му бях повярвала. Нямаше да се ядосам толкова много, ако просто не ми пукаше, но очевидно той знаеше поне малко за мен.

приех спокойно вълчата атака. По няколко причини - Първа в списъка естествено беше че никой не е чувал за бели японски вълци. Второ, никой никога не е чувал за лаещи вълци. Дори не беше истинско лаене, по-скоро джавкане като на чакал. Почаках да се наиграе, после хванах главата ѝ и я търкулнах като кученце на страни.
– Да, да, и ти ми липсваше, кротко.
Пернах я по муцуната и се изправих за да изтупах халата си:
– Придай си човешки вид. Всичко свърши. Ямато обра овациите. Всичко приключи. Ела с мен.
Знаех, че нищо не е приключило. Всичко стана някак бързо и ненавременно, сякаш претупано на две на три за отвличане на вниманието.

Нямаше как да не се ядосам още повече, когато започна да ми говори глупости. Липсвала съм му била? Той шегуваше ли се с мен или просто му доставяше удоволствие да ми прави на интересен, което започваше да ме дразни. Ако продължаваше така, щях наистина да го захапя, само и само за да му покажа, че ме дразни повече, отколкото си мислеше.
Изръмжах за пореден път, когато видях, че той не се трогна ни най-малко, затова реших, че може да продължавах с хапливите коментари и на език разбираем и за двама ни. Не че не виждаше колко ме дразни и не разбираше какво означава това ръмжете … абе просто ме ядосваше. Не мисля, че съществуваше същество на земята, което да успяваше да ме човърка така гадно, че да го усещах чак в бъбреците.
Бързо приех човешката си форма, като за щастие беше достатъчно тъмно, за да не си проличи какво точно се случваше с тялото ми. Макар и да не го бях виждала с очите си, бях наясно, че едва ли бе най-красивата гледка, а както всеки около нас вече бе забелязал, аз се опитвах да го впечатля по всякакъв начин. Е … до сега не бях пробвала с голо тяло и не че сега пробвах, но ето ме пред него само по кал и кръв.
По долната ми устна все още имаше кръв, която отдавна бе засъхнала, а цялото ми тяло бе покрито с кал и някоя друга тревичка. В съчетание с недоволния ми поглед … общо взето, ако децата бяха тук, сега щяха да погнат мен.
Погледа на професора обаче съвсем не се бе спрял на лицето ми. Видях как го спусна по врата ми и продължи бавно на долу, докато не стигна малките обли гърди, чийто зърна бяха настръхнали достатъчно, за да се вижда в тъмното. Спусна се надолу към плоското коремче, но краката ми бяха прекалено прибрани, за да може да се наслади на гледката към венереното ми хълмче. Аз обаче не изчаках да ме погледне отново в очите, а просто му напомних, че мога и да говоря.
- Е … няма ли да започваш? – попитах възмутено, като разтворих учудено ръцете си и надигнах едната си вежда.

Поклатих глава. Беше неразумна грешка от моя страна. Нямаше начин, който и да е ликантроп (превръщащ се във вълк) да може да носи дрехи, заедно с вълчата си форма. Това би съсипало дрехите. А и кой е виждал вълк с гащи.
А ето какво получих. Не че се оплаквам... не, всъщност би трябвало да се оплаквам, но не е в това въпроса. Лицето ми пламна ужасно, което аз помислих за отвратително, но не знам Женевиев какво си е помислила. Инстинктивно погледнах надолу и в първия момент не осъзнавах,че зяпам. Все едно някой ми натресе ъперкъп, главата ми отхвръкна нагоре и забих поглед в един бухал, който ме гледаше злобно и мрачно, като че ли му бях взел близалката.
– ААаа.. какво?
Хайде на вас да ви покажат така стройна и знойна фигура, пък да видим ще помните ли какво сте казали преди две секунди. Преглътнах и се насилих да я гледам само в очите, макар, че беше трудно. Как можеше да не ми трепне нищо ако се изправя пред чудовище с десетина глави, а да не мога да се държа прилично пред голо момиче.

Всичкия този гняв, който бях насъбрала, изчезна толкова бързо, колкото и се бе появил. Нямаше как да не се почувствам желана, когато ясно ми даде да разбера, че не може и името да си каже, докато ме гледа. Затова и се усмихнах на кривичко, като започнах да пристъпвам бавно към него, а очите му трептяха, опитвайки се да се задържат на едно място.
Най-накрая застанах пред него, но не се притиснах в тялото му, защото ми се искаше да гледам как се изкушава да сведе поглед надолу. Е … не беше много добре, но от това самочувствието ми се вдигаше не до небето, ми чак до луната. Да усещам как погледа му подскача по тялото ми и се задържа на някои определени части, караше гърдите ми да се изпълват със свеж въздух, а кожата ми да настръхва от удоволствие. И все пак не можах да се сдържа.
- Професоре … желаете ли да се завъртя, за да ме огледате и отзад – казах с едно тънко и доста перверзно гласче, като прочетох още повече смут в очите му, затова и продължих с игричката – или най-накрая ще се сетите, че няма да е никак зле, ако ми дадете дрехата си?

Гледах напрегнато пред себе си, втренчен в лицето ѝ. В мен бушуваше буря, каквато не беше горяла отдавна в гърдите ми и даже и по-надолу. Щом взе да се приближава разбрах,ч е го прави нарочно. Стиснах челюсти и се на мръщих. Погледнах на страни и попитах единствения логичен въпрос:
- Къде са дрехите ти?
Въобще не дочаках да ми каже. Просто отворих бавно халата ѝ и се приближих от своя страна, заплашително близо. Ликантропите имаха по-бърз метаболизъм и регенерационни способности от нормалните хора, което изискваше повече енергия и следователно имамха и по-бърз пулс и телесна температура. само с препаската и халата ми стигаше за да я усетя. Задържах се около секунда с някаква извратена надежда да я накарам да се почувства толкова неудобно колкото и аз, след което просто го свалих от раменете си и го метнах на раменете ѝ. Загърнах го плътно и и завързах колана здраво.
– Хайде да се прибираме, имаш нужда от баня.
Замислих се нарочно дали и истинските вълци се цапат толкова, но го направих не защото ме интересуваше особено а за отвличам вниманието си от пресния спомен в черепа си.

Не беше хубаво да се хиля така, но ми бе много по-забавно, отколкото самия той предполагаше. Знаех, че предпочиташе да ме остави гола, затова и ме облече по най-бързия начин, преди да е размислил. Как да не се наслаждаваш на подобна гледка, когато един истински мъж те гледаше по този начин. Да не споменавам и че на моменти го намирах за един доста привлекателен мъж.
Изчаках го да се обърне с гръб към мен, като огледах хубаво земята и след като направи няколко крачки, аз направих само две, за да се засиля и се хвърлих на гърба му. Май щеше да е по-добре, ако го бях предупредила преди това, за да не залита заплашително към земята, но като един здрав мъж, успя да запази равновесие, а аз плъзнах ръце по гърдите му. Крачетата ми започнаха да се увиват и затягат около кръста му, а малкото ми носле се зарови във вратлето, като от устните ми се отдели една дълга и тежка въздишка. Не беше парфюм … беше меката му кожа, която ухаеше изкусително и ме караше да желая да усетя и вкуса й, но преди да съм направила каквато и да е глупост, реших да говоря.
- Нямам обувчици – казах весело и той видя как пръстчетата на крачетата ми се размърдаха игриво, точно пред онова парче плат, което трябваше да прикрива нещо – Може да се нараня докато ходя.

Внезапната тежест която скочи на гърба ми ме изкара от настроение. Объркан и несигурен се олюлях на място но се задържах. По кльощавото ми тяло изпъкнаха жилести мускули, резултат от непостоянно хранене и често налагане да се движа и насилвам да върша неща, като катерене по дървета и подобни. Приличах на зомби култорист. Изправих се с известно усилие и я погледнах. През рамо. Права беше, дори да не беше на шега. Кимнах и обхванах бедрата ѝ с ръце за да не се изхлузи.
Тялото ѝ се допря в моето и горещината която нахлу в гърба ми ме накара да се замисля. усещах и нещо обло и меко, което се притискаше в плешките ми и докато се сетя какво се изчервих няколко пъти. дали щеше да помисли че лицето ми се е зачервило от усилията да нося Женевиев със себе си?
- Добре тогава... само не хапи.
И поех нататък с енергично крачене, сякаш бях на маратон.

Изкикотих се тихичко и точно както се очакваше от едно момиченце, щом ми каза да не го хапя, желанието да го направя се засили. Започнах да го душкам все по-очевидно, сякаш бях кученце и се опитвах да разбера дали ми носеше кокалче. Устните ми нежни погалиха кожата му и веднага щом усетих как настръхна, зъбките ми го одраскаха лекичко. Захапах го закачливо, донякъде възбуждащо и издадох някакво подобие на ръмжене, а за фон се чуваше нежния ми приглушен смях.
- Мммм … сладък сте, професоре – казах лигаво и премлясках.
Все още усещах вкуса на суровото месо, което бях изяла, но не ми правеше чак толкова голямо впечатление. Бях правила хиляди заклинания през вековете и всеки нов живот започвах от дъното, но това беше нещо коренно различно. Усещах го вътре в себе си и в моменти на паника то сякаш се събуждаше в мен и … не можех да го обясня, но знаех, че винаги е било там. Усещах го дори и когато си нямах представа, че имам някакви си способности или не. Та както и да е … предпочитах в момента да дразня професора си, отколкото да се замислям за някакви си глупости, за които щях да имам още хиляда живота, да ги премислям.

Размърдах се неспокойно и се замислих за миг дали да не я изтърся на задника ѝ, но прецених,ч е този задник заслужава по-добро отношение. Замислих се за вампирите, които се преструваха на безпомощни старци или старици и поискат от някой пътник да ги прекара през река или нещо такова на гръб и тогава нанасяха удара си.
Погледнах през рамо и попитах:
– Сега ще ме ядеш ли или какво?
Излязохме от гората и нощта ни прикриваше от чужди погледи. Чувах гласове и смях само от местната кръчма, където сигурно черпеха Ямато за отлично свършената работа. Отворих вратата на къщата и се вмъкнах в празното тъмно помещение на входния коридор. После без да спирам освен за да метна дървените си джапанки на страна, продължих докато стигнах същия онзи горещ извор за баня. Свалих Женевиев на земята, преди да ми е направила врата на решето. Все пак хапеше по-приятно от който и да е вампир... Изчаках да свали отново халата ми за да се цамбурне във водата.

Продължих да си го гризкам, чак докато не стигнахме до къщата. Най-накрая по врата му имаше розови следи от кръвта, която се намираше около устните ми, но това не беше всичко – зъбките ми бяха успели да го одраскат и тук таме кожата му се беше зачервила, което не беше много добре … все пак жена му си беше голяма скочубра, но гледах да не споменавам това.
Харесваше ми да се закачаме и да се веселим, но никога не боравех с груби нападки. Всичко трябваше да е в кръга на шегата и поносимото, затова и реших да продължа все така закачливо и предизвикателно. Затова просто развързах нежния халат, който се спусна бавно по тялото ми и падна на земята, свличайки се като листо от роза. Тук светлината беше малко по-силна, затова се приближих към него и вместо да му дам възможност да огледа тялото ми, се надигнах на пръсти и прошепнах в ушенцето му.
- Професоре … ще дойдете ли да ми изтриете гръбчето?
Усещах, че прекалявам … бях го усетила доста отдавна, но желанието да продължа ме беше обзело до такава степен, че сякаш нямах спирачки. Исках да видя колко мога да го провокирам и дълбоко в себе си исках да видя точно колко може да ме желае. Дори не бях сигурна, че самата аз го желаех … виждах всичко като забавна игра, на която не желаех да слагам край.

Погледнах я сериозно и малко стреснато. Или си мислеше, че ме бъзика или ме прелъстяваше или по малко и от двете. Реших, че влагам прекалено много мислене. Щом иска изтриване на гърба, хубаво. От мен все пак зависеше, дали ще има цуни-гуни с опасни последици и ако кажех, стой, нямаше да има обидени.
Постарах се да не се въся но в гласа ми се прокраднаха студени нотки като вятър през зимата от някоя цепнатина в зид.:
- Добре, само да те поизмия, където не можеш да се стигнеш сама.
Заобиколих я деликатно, за да не се почувства грубо отритната и си взех халата. Няколкото полепнали по него петна можеха да се изчистят с магия за нула време. Погледнах към нея и хвърлих халата на оградата от тръстикови стъбла.
– Хайде, какво чакаш, скачай във водата и грабвай четката и гуменото пате.
Кимнах няколко пъти и когато мине покрай мен, слабата миризма на мускус изпълни ноздрите ми. беше приятна миризма като от одеколон, и доста възбуждаща... ако във вените ти тече кръв, разбира се.

Обърнах му гръб и продължих все така бавно, потапяйки се в горещата вода. Най-накрая потопих и лицето си, като нежно отмих кръвта и калта от него, а когато се показах, за да си поема въздух, хвърлих един подозрителен поглед през рамо. След като се уверих, че ме гледа, се изправих на колене и по този начин водата стигаше малко под гърдите ми, но той можеше да се наслади само на гледката към гърба ми, освен ако не се приближеше.
Нежно започнах да галя раменете си, като по тях се стичаше мътната вода, която до сега бе успявала да скрие донякъде голотата на тялото ми. Разбира се, щях да оставя малко работа и за него, ако благоволеше да се присъедини, което честно да си призная, ме съмняваше силно. Понякога беше по-примерен и отколкото се очакваше да бъде, което бе спряло да ме изненадва, но не спирах да си припомням очите му, когато го целунах. Виждах желанието … дори го усещах и въпреки, че беше нередно и самата аз не го исках, не спирах да се чудя дали го притъпяваше или наистина не му пукаше.
Не спирах да се изнервям от най-малкото и не знам какво ми ставаше, но понякога ми идваше да си изкарам всичкия този гняв сама на себе си. Бях жена … това означаваше, че ще съм вечно недоволна и никога нямаше да знам какво точно искам, но започвах да се отчайвам. Затова и накрая седнах на петите си, като зарових лице в шепите си, докато ръцете ми не се плъзнаха по врата ми и без да се обръщам към него, казах съвсем тихо и сериозно.
- Ще се оправя и сама.

Поклатих глава и въздъхнах:
- Няма да успееш, кого лъжеш...
Коленичих на ръба на басейна и започнах енергично да мия гърба ѝ около гръбнака. . Започнах упорито да трия едно петно, докато кожата не се изчисти и зачерви. После продължих да мия, застана на едно коляно на ръба, замислено загледан в мократа ѝ коса. Идеше ми да направя доста неща. Тялото ѝ беше красиво извито като пясъчен часовник и вталено мъъъничко повече от колкото е нужно. За това преминах в настъпление. Събрах косата ѝ и я метнах през рамото ѝ, така че да покрие гърдите и когато прецених че с общи усилия сме я измили добре - преминах към изваждане и бърсане.
Тя не продума, само мълчаливо гледаше пода. Изглежда имаше момент, когато дори тя нямаше какво да каже в резултат на остроумие. Увих я в няколко дебели кърпи, които служеха за хавлии в света на халатчетата.
ПОведох я навътре, без да махам ръце от врата и раменете ѝ. Усмихнах ѝ се мрачно и я попитах:
– Гладна ли си?

Не ми се говореше, затова и просто не възразих, когато започна да ми помага. Да … бях очаквала да е малко по-нежен и въпреки това, продължих просто да търкам тялото си, като не започна да отразява блясъка от слабата светлина. Тогава излязох, но вместо да продължа със закачките, го оставих да ме увие в кърпи и да ме разтрива, докато влязохме навътре.
Поклатих отрицателно глава, когато стигнахме до кухнята, затова и не се задържахме дълго там, а продължихме нагоре към спалнята. Макар и да бях спала следобеда, вече се чувствах уморена и изгарях от желание да си легна, затова и се оправих на тъмно. Не исках някаква остра светлина да ме разсъни и после цяла вечер да се въртя, така че използвах момента, в който той се обърна с гръб към мен и сложих един халат, без да си слагам бельо.
Пропуснах учтивостта от сорта на „лека нощ”, „приятни сънища” и така нататък, а просто се свих под завивките, като ми се искаше да забравя тази вечер. Дали наистина беше пубертета или просто не знаех какво искам? Защо непрекъснато си менях настроението и защо трябваше да се държа по този начин … нима очаквах някой да ме пожелае, някой като него, ако продължавах така/

Почесах се по черупката, замислен, какво ѝ стана. Ако трябва да сме честни, аз не разбирах нищо от момичета и тайничко се гордеех с невежеството си. Разбира се, това не значеше непременно да се похваля като първия кретен на земята - Ей, вижте ме, не мога да разбера какво ми говори момиче дори да ме млатят с тухла в главата.
НО след като знам колко палава беше като дойдохме, и сега как сви байраците като че я нараних... започнах да се замислям дали е добра идея да продължавам с глупостите. Облякох си пак халата, изчистен с магия и се замислих. Седнах във всекидневната на Ямато, на едно кресло от тръстикови пречки и се замислих. После ми скимна нещо и станах. Нямаше духове, които горят в огън. Нямаше и създания, които просто ще седят и ще се оставят да изгорят докато станат на мърлява купчина на сред гробището. Това трябваше да се види.
Станах пак и погледнах навън. Минаваше един през нощта, Ямато сигурно още се грееше на славата си в местната кръчмичка. По добре да идех на гробищата и да видя какво е онова изгоряло нещо.

Не знам колко време бях спала, но определено не се чувствах отпочинала, така че едва ли беше много. Някъде отдолу се чуваше силен шум, който ми пречеше прекалено много, затова и слязох да видя какво ставаше, като установих, че вятъра бе доста силен и блъскаше някакъв отворен прозорец. Затворих го и се огледах, надявайки се да видя някого, но след няколко минути установих, че къщата беше празна.
Очевидно беше тръгнал отново на някъде, а аз не можех да спя спокойно, след като самия той не ми каза какво беше станало. Без да обличам каквото и да е повече, просто обух някакво подобие на обувки и тръгнах бавно към гората. Не бях сигурна, че е там, но къде другаде можеше да бъде?
За мой „късмет” бях решила да не се преобразявам, след като вече нямаше никаква опасност. Затова и започнах да крача бавно, като се оглеждах и колкото повече навлизах в гората, толкова повече усещах онова неприятно чувство, че някой те следи. Не можех да видя или да разбера какво е и знаех само едно – не беше Дред, което определено не ме накара да се почувствам по-добре.
Напълно паникьосана, понечих да извадя жезъла си и да … в такива моменти наистина ми се искаше да си извия врата. Бях оставила проклетото нещо в леглото си и сега колко и да се опитвах да го привикам, не се получаваше. Помнех как професора ми беше показал, че когато го иска при себе си, то се озовава в ръката му, но колкото и да се опитвах, едва ли го карах да прави нещо повече, освен да трепти и най-вероятно да издава някой от онези гадни шумове.

Вървях бавно през градчето. Дори нищо не се чуваше. кръчмата беше затворил, сигурно празненството в чест на чичо Ямато се беше разминало. Все пак ковачите ставаха рано по тези места. И не можеха да си позволят да дремят до никое време сутрин, заради героизма на местният нинджа-вещер. Продължих по тъмните улици нагоре, докато не стигнах гробищният парк. Навлязох вътре, крачейки между гробовете.
Главата ми се подуваше от неизречени въпроси. Първо сериозно ми дойде на ум, просто да си взема ученичката и утре сутринта рано рано да се изнижем обратно в Рейвънууд. После обаче прецених че никога няма да спя спокойно, ако не знам точно какво се е случило в селото. за това си грабнах мозъчните клетки и сега се намирах до надгробния камък на Юхи. Кеснах до него и погледнах тревата. Нещо не ми харесваше в цялата картинка. Погледнах обгореното местенце. Малко петно почерняла от огъня. Клекнах и се наведох силно. Имаше пепел. прекалено малко за да е на жив организъм. Не бяха изгорени кости. Костите биха били цели при такъв огън. Ямато използваше прекалено слаби пламъци за да изгори създанието.
Взех късът и го погледнах на лунната светлина... дърво...

Както всяко глупаво момиче, като онези по филмите, започнах да бягам на вътре, като така щях да се загубя много по-лесно. Е … това не стана, защото веднага щом видях кървавите следи, знаех че съм минала от там. Сега ми оставаше само да ги следвам и да се надявам, че съм в правилната посока и така ще мога да изляза, но за жалост, нямах този късмет да подбера правилната посока. Няколко минути по-късно стоях пред разпорената овца, която вече бе спряла да кърви, но продължаваше да мирише на прясна кръв.
Сякаш и моята кръв успя да се събере в главата ми, а очите ми се разшириха в знак на изненада от това, че не се бях сетила по-рано. Вече се чувствах обречена, затова и не ми пукаше кой щеше да види, така че просто хвърлих халата си на земята и се преобразих. Започнах да вия колкото се може по-силно, надявайки се ако не онзи умник да ме чуе, то поне глутница вълци, които можеше и да ми бъдат от полза. Е добре де … не се надявах много на второто, по-скоро бях заложила всичко на умника.
Може би щеше да е по-добре, ако бях изчакала да се появи, но веднага щом видях женския силует, изскимтях и отново побягнах. Толкова се бях паникьосала, че дори не можах да се сетя, че като вълк ще съм много по-бърза, отколкото като момиченце с халат, който и се усукваше около краката.

Облещих се ужасено. Кукла? Манекен то дърво? Изправих се и зяпнах тъпо пред себе си. Но това значеше че е инсценировка... а това е...
Погледнах назад. Селото беше тъмно. Трябваше да се върна бързо и да говоря с Женевиев незабавно. Побягнах назад, без да вдигам полите на халата си и кльощавите ми крака се мяркаха бързо изотдолу.
Методът да се направи кукла, наподобяваща човек, беше обърната версия на Вуду. Преподавах го на напредналите магове в моето училище, как Ямато беше научил това? защо въобще беше прибягнал до това. Теорията започна да се оформя в главата ми, постепенно да се нагажда към фактите толкова добре, че чак се плашех. като говорим за змия в пазвата...
Чух вой. Вълчи. А знаете какво е вълк по тези места. зЗабих пети в земята и после се обърнах и драснах към гората. Дявол да го вземе, сигурно там държеше телата на жертвите си! За това куклата ги влачеше нататък.
Летях и веех парцали като кукла на конци, колкото мога по-бързо.

Продължих да тичам, опитвайки се да ускоря скоростта, но колкото по-бързо бягах, толкова по-бърз ставаше призрака … или каквото там беше. Макар и в животинската си форма, очите ми се напълниха със сълзи, които леко мокреха козинката под тях, а от бързото тичане тя изсъхваше за секунди.
Най-накрая спрях да чувам и усещам каквото и да е. Спрях се и се обърнах, оглеждайки подозрително дърветата, но всичко беше станало прекалено тихо. И все пак, имаше нещо много по съмнително – не можех да подуша нищо, точно както когато влязох за пръв път тази нощ в гората. Имаше нещо нередно и трябваше да го кажа, но каквато си бях глупава, предпочетох да се правя на …
Премигах объркано и за пореден път чух някакъв шум, който идваше някъде над мен. Вдигнах глава нагоре и усетих как козината ми настръхна, но преди да направя каквото и да е, вече се намирах на земята със затворени очи. Бях успявала да запазя формата си, докато спя, но очевидно щом съм в безсъзнание, тялото ми се преобразяваше в нормалния си за него вид.

Затичах се между дърветата. Мракът се сгъсти прекалено много и не можех да продължа още много нататък. забих се на едно място и се заех да душа наоколо. Не можех да чуя повече воят ѝ. Коремът ми се сви и крайниците ми изстинаха. Страхът сграбчи сърцето ми в желязна лапа. дори не можех да понеса мисълта, че може би ѝ се е случило нещо. Може би беше нормален вълк. Можеше и да не е тя. Но потта по ръцете ми подсказваше, че не е вярно.
Излезнах точно когато нещо шумолеше в листата. Видях крак да се подава от храстите. Бях зяпал този глезен достатъчно дълго за да се досетя, че това не можеше да е нечий друг крак.
– Женевиев! - извиках, сякаш чаках да се събуди.
Побягнах към нея и го видях. Напред пристъпваше не друг, а самия Ямато със стреснато изражение:
– Дредмастър-доно, аз...
– Не ми излизай с тия простотии! - креснах на среща му, - Знам всичко. Знам защо го правиш, и много съжалявам за това.
Протегнах ръка към него.
– Знам за Юхи... съжалявам за загубата ти, непременно сте били близки...
Лицето н японеца се изкриви. Стеснителното му и раболепно-уважително изражение се смени от грозна гримаса на гняв. Лицето му потъмня видимо, дори на слабата светлина на луната, процеждаща се между листата.
- Какво знаете вие! - развика се на родния си език той, - Вие си седите просто и ни гледате. А аз виждах как всички момичета тук ѝ се присмиваха! сякаш са нещо повече от нея, а тя беше по-талантлива от всички тези перачки и домакини!
Вече си личеше , че е много ядосан. В ръцете му нещо заблещука в студено сияние. Ритуалния нож. А аз не носех жезъла си.
– Ден след ден ги гледах как и се смеят, събарят цветята ѝ, будката ѝ. И накрая какво? когато тя преглъщаше всичко това, веднага щом завърши падна в Долината и никой повече не чу за нея! Някой да му трепна нещо? Лицемерно сложиха едно камъче в гробището, сякаш е последна просякиня!
Той вдигна ножа и ясно бяло сияние, студено като стоманата на острието обля мястото. Закрих уста с ръка. На дърветата имаше опънати дървени или тръстикови рамки. По тях имаше опънати кожи, сухи и жълтеникави като дребен пергамент, но аз се досещах какви са. Виждах също и провесени по дърветата дълги прави черни коси.
– Техни са - ухили се зловещо на неясната светлина Ямато, - Смееха се на моята любов. Сега само черепите им се усмихват. Скоро ще имам достатъчно, за да използвам Жужу!
Стиснах зъби и се втренчих в него. Жужу беше вуду-ритуал, при който някой жертва пет трупа, за да призове към нов живот един мъртвец. Този ритуал беше легенда, обща черта между Митологията и Некромантията. Но и двете науки знаеха,ч е този ритуал не е бил успешен. Никой Жужу не е завършвал успешно. Отварянето на портите на отвъдното обикновено поглъщаха и самия магьосник, без да върнат никого. Като наказание, че е посмял да пипа в дела, извън способностите му.
- Спри! - извиках ужасен и вдигнах ръце към него, - Не знаеш какво вършиш! Това няма да завърши добре!
- какво ме интересува! предпочитам да пожертвам тези, които се смееха на Юхи и да получа възмездие от отвъдното! Ако то прецени че не съм прав, добре... но ако оцени жертвите, то аз с радост отново ще я държа в ръцете си... моята малка Юхи....
Ужасен го гледах. Нима вече започваше? започнах да броя на ум. Бяха изчезнали четири момичета, докато новината стигне до Рейвънууд. Не му достигаше един труп за да продължи ритуала... освен ако...
Погледнах ужасен към Женевиев. Мисълта,че вече я беше убил ме караше да треперя от ужас. ПОгледнах със смес от ужас и гняв Ямато. Или я беше убил, или сега щеше да го направи, докато трае заклинанието.
- Почакай...
Той вдигна ръката си, в която не стискаше ножа и замахна. нещо като струя зеленикава светлина ме шляпна и запрати назад. Объркан се изтърколих на тревата и вдигнах очи към него. Щеше да я убие, щеше да забие ножа в тялото на Женевиев а аз просто си лежах на тревата!
Скочих и ужасен насочих ръце към него. Лицето ми се беше изопнало в студена гримаса с ъглите на устата надолу. Лявото ми око засия ярко в почти сгъстилият се от светлината мрак на гората. Не можех да го позволя... нямаше да го позволя!
Замахнах яростно и сивкава мъгла връхлетя като димна струя Ямато. Японецът се сгърчи и отстъпи от тялото на Женевиев. Омразата в мен клокочеше, сърцето ми бълваше още и още кръв, карайки врата и главата ми да пулсират. В ръката ми се оформи синкаво-бяла светлина и точно когато замахнах за да освободя струя лед, той блокира атаката ми. Опита се да повтори заклинанието ми за Лед и аз блокирах по същия начин. видях червеникаво-оранжево сияние в свободната му ръка. Снаряд от пламъци ме обгърна и задуши, почти карайки ме да изчезна като куклата в гробището. Обгърнах се в сребристото сияние на Леда и отблъснах огъня. Около ръцете ми се оформиха лилаво-жълти заряди Буря, докато той се мъчеше да ме нападне отново. В ръцете на противника ми се оформиха жълти пламъци и когато се опита да ме нападне блокирах с Буря. Както Лед и Огън са в противоположност, така Мит и Буря се противопоставяха една на друга като стихия - прогресът, символизиран от електричеството, и заблудата на суеверието, символизиран от Митологията.
Електрическият снаряд прониза Митичния огън и порази Ямато. Ужасен той се разтресе от конвулсии, докато енергията опичаше нервите му. Кожата му потъмня и се овъгли, но аз продължавах, в ушите ми пращенето на електричеството ставаше все по-силно, докато не започна да звучи като цвърченето на хиляди птици...
Най-после сложих край на това. Отпуснах се и оставих гръмотевичната волтова дъга да затихне. Приближих се изтощен до Ямато. Обгорен и сгърчен на земята, японецът едва дишаше заради болката. Изритах ритуалния нож на страни. не исках да рискувам. Коленичих до него и го погледнах в очите, лъснали на потъмнялото лице.
- Ето ти справедливостта, Ямато-кън... точно както искаше...
Вдигнах ръка над него и свих пръсти като че съм граблива птица. Той се сгърчи и раздвижи. Чернилка се оформи около пръстите ми. Крайниците на Ямато се изопнаха и затрепериха, докато аз засилвах и засилвах натиска, свивайки полека пръстите си. Той започна да диша тежко и да издава нещо като скимтене. Погледнах в очите му и прошепнах:
– Ти отне живот, защото не го ценеше. Призовителите създавате изкуствен живот. Имитация на оригинала... За това не оцени колко е страшно това, което извърши. Това е ужасяващо дело и... не заслужаваш да получиш бърза смърт за това. Тези момичета може да са били лоши с момичето, което си обичал... Но никой не заслужава смърт от кукла, съживена за да убива. Твоето престъпление е наказуемо по всеки закон.
И рязко стиснах юмрук. Костите изпращяха, краката и ръцете се свиха наопаки на ставите, тялото се сгърчи. Писъците на Ямато изпълниха гората. Овъглената кожа се раздра и от нея шурна кръв. Скоро всичко заглъхна и тишината беше по-страшна от шума преди секунди...
Вървях бавно по хълма към портала на Световното дърво. Минах бавно по поляната покрай блатото в което се цамбурнах при пристигането си. Носех Женевиев на ръце, увита в кимоното ѝ. Спеше си сладко сладко и не ѝ пукаше за нищо. Двата Жезъла бяха на гърба ми, прихванати на колана на халата ми, а пътечката тихо потракваше от дървените подметки на обувките ми. Мълчах си. Какво да кажа?
Постепенно ходенето и люлеенето се засилиха, понеже се уморих. Това изглежда накара момичето да се разбуди, защото издаде странен мънкащ звук, сякаш будиш котка. Погледнах надолу и се постарах да имам спокоен вид и да вдъхвам доверие.
– Здрасти... как си?

Отворих бавно очите си и не знаех какво ставаше. Главата ме болеше много и се чувствах някак некомфортно, но когато видях лицето му, макар и напрегнато, усетих силно спокойствие. Очите ми отново се напълниха със сълзи, които дори и не се опитах да сдържа, а просто им позволих да се стекат по лицето ми, което зарови отново в дрехата на Дред.
Не исках да питам, защото не исках да знам. Не помнех нищо и просто се надявах да не си спомня, защото това щеше да е сред топ 10 от най-ужасните ми спомени. Може и на моменти да се правех на силна и на голямата работа, но истината беше, че ако бях видяла какво се е случило, нямаше да мога да спя дни на ред. Не че сега щях да мога … не и сама, но точно тази информация предпочитах да запазя за себе си.
Затова и просто се притиснах в него, като вдишах силно от аромата му и продължих да си плача безмълвно. Исках просто да се приберем … нищо повече. Нямаше да погледна и за миг назад, дори и премислях да оставя магията за близките няколко години. Очевидно не ме биваше като лидер, защото и самата себе си не можех да опазя като хората.

Стиснах ръце. притиснах тялото ѝ към себе си за да я успокоя. Съзнавах че от некроманта се очаква да е силен. Но дори на мен ми се догаждаше когато си спомнях за кланицата на сред гората, оставена от Ямато. Порталът висеше пред мен. Обърнах се назад. селото беше озарено в оранжеви пламъци. Бях събрал остатъците от телата и трупа на самия магьосник. Бях запалил къщата му за да прикрия следите станали там. Не исках никой да знае какво е направил местният нинджа. Това би хвърлило селото ако не цялата Империя на Япония в ужас. И веднага щеше да прекъсне връзките си с Рейвънууд. А това не исках...
Пристъпих във входа, притиснал Жев в ръцете си.