Ейбрахам Линкълн: Ловецът на вампири - Сет Греъм-Смит

Откъси от книгата:
Въведение Не мога да говоря за нещата, които съм виждал, нито очаквам утеха за изпитаната болка. Ако беше така, тази нация щеше да се потопи в още по-дълбока и различна лудост или би сметнала своя президент за умопобъркан. Истината, опасявам се, трябва да живее своя живот в мастилото на хартията. Скрита и забравена, докато и последният споменат тук не стане на прах. – Ейбрахам Линкълн, личен дневник, 3 декември 1863 г. I Все още кървях... ръцете ми трепереха. Поне доколкото ми бе известно, той все още беше тук – наблюдаваше ме. Някъде през необятната бездна на пространството работеше телевизор. Някой говореше за обединение. Без значение. Пръснатите пред мен книги сега бяха най-важното. Десетте подвързани с кожа книги с разнообразни размери – всяка една в различна отсянка на черното или кафявото. Някои – просто стари и захабени. Други – на път да се разпаднат в напуканите си корици, със страници, които сякаш биха се отронили при първия най-лек дъх. Редом с тях лежеше връзка писма, пристегнати здраво с червен ластик. Част от писмата бяха с обгорели краища. Други – пожълтели като цигарените угарки, пръснати по пода на мазето. Единственото, което се открояваше сред цялата тази древност, бе самотен, ослепително бял хартиен лист. От едната му страна бяха имената на хора, които не познавах. Без телефонни номера. Без електронни пощи. Само пощенските адреси на деветима мъже и две жени, а на дъното на страницата – набързо надраскано съобщение: Очакват те. Някъде там гласът
продължаваше да говори. Колонизатори... надежда... Селма. Книгата в ръцете ми бе най-малката от десетте и без съмнение най-крехката. Избледнялата й кафява корица бе издраскана, зацапана, силно износена. Месинговата закопчалка, която някога бе опазвала тайните й, отдавна бе счупена. По страниците вътре всеки квадратен сантиметър бе запълнен с мастило – част от него точно толкова тъмно, колкото и в деня, когато бе засъхнало; друга част – дотам избледняла, че едва го разчитах. Общо към гръбнака на книгата едва се крепяха 118 страници, изписани на ръка и от двете страни. Бяха изпълнени с лични копнежи, теории, стратегии, груби рисунки на хора със странни лица. Имаше преразкази от втора ръка и подробни списъци. Докато ги четях, виждах как умението на автора да се изразява писмено се развиваше от предпазливия ръкопис на дете до плътно нанизаните думи и изречения на млад мъж. Дочетох и последната страница, хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че все още съм сам, и отново отгърнах на първата. Трябваше да прочета всичко отново. Още сега – преди разумът ми да е насъскал кучетата срещу опасните вярвания, които започваха да превземат ума ми. Малката книжка започваше със следните шест абсурдни, хипнотизиращи думи: Това е дневникът на Ейбрахам Линкълн. Райнбек е едно от онези градчета в северната част на щата, които времето е забравило. Градче, където семейните магазинчета и познатите лица ви гледат от двете страни на улицата – дом на най-старата странноприемница в Америка (където, както с гордост
би ви информирал всеки местен, генерал Вашингтон веднъж лично е отпуснал морната си, лишена от перука, глава на възглавницата); странноприемница, която все така предлага своите удобства на разумни цени. Това е градче, където хората си подаряват едни на други домашно бродирани кувертюри и използват печки на дърва, за да отопляват домовете си; и където не един и два пъти съм ставал свидетел как на нечий перваз изстива току-що опечен ябълков пай. Мястото си е направо за стъклено преспапие със сипещ се снежец. Подобно на повечето неща в Райнбек, магазинчето на Ийст Маркет Стрийт е живо въплъщение на отмиращото минало. От 1946 година насам местните жители са разчитали на него за всичко, от таймери за варене на яйца до ширити, моливи и коледни играчки. Ако не го продаваме, не се нуждаете от него, твърди гръмко избеляла от слънцето табела на витрината. А ако все пак ви потрябва, ще го поръчаме. Вътре, между линолеума на шахматни квадрати и суровата луминесцентна светлина, ще откриете всички дреболии на земята, натъпкани и организирани в сандъци. Цените – написани с пастел. Приемат дебитната ви карта без ентусиазъм. Това бе домът ми, от осем и половина сутринта до пет и половина вечерта. Шест дни в седмицата. Всяка седмица. Винаги съм подозирал, че след завършването си ще свърша в магазина, както през всяко едно лято от петнадесетата си годишнина нататък. Не бях част от семейството в точния смисъл на думата, но Джан и Ал винаги са се отнасяли с мен като към свое дете – давайки ми работа точно когато най-
много се нуждаех от нея; като ми подсигуряваха джобни пари, докато учех. Така както виждах ситуацията, им дължах шест пълни месеца, от юни до Коледа. Такъв беше планът. Шест месеца работа в магазина през деня и работа по романа ми през вечерите и уикендите. Предостатъчно време да завърша първата чернова и да я изгладя както трябва. Манхатън беше само на час и половина път с влак, и тъкмо там щях да отида, когато приключех, мушнал под мишница два килограма спонтанна, проверена за правописни грешки, възможност за успех в живота. Сбогом, Хъдсън Вали. Здравей, поредица от публични четения. Девет години по-късно все още бях в магазина. Някъде между женитбата ми, преживяната автомобилна катастрофа, раждането на детето ми, изоставянето на романа, започването и изоставянето на около пет други романи, раждането на второто ми дете и опитите да задържа глава над наводнението от сметки се бе случило нещо изцяло неочаквано и потискащо типично: беше престанало да ме е грижа за писането в замяна на всичко останало: Децата. Брака. Ипотеката. Магазина. Изгарях от жлъч при гледката на местните жители, пазаруващи от дрогерията на „Си Ви Ес“ надолу по улицата. Купих си компютър за по-добра инвентаризация. Основно търсех нови начини да привличам хора през вратата. Когато антикварната книжарница в Ред Хук фалира, купих част от стоката им и я разположих под наем в дъното на магазина. Разиграване на лотарии. Разпродажби. Безплатен безжичен интернет. Каквото и да е, само за да ги убедя
да прекрачат прага. Всяка година опитвах нещо ново. И всяка година едва успявахме да преживеем. Преди да се заговорим, Хенри бе посещавал магазина в продължение на година или там някъде. Дотогава бяхме разменяли обичайните любезности; нищо повече. „Хубав ден.“ „До скоро.“ Знаех името му само защото го бях научил по обичайните клюкарски канали на Маркет Стрийт. Говореше се, че е купил една от най-обширните къщи покрай Шосе 9G и е наел армия от местни строители, за да я стегнат. Беше малко по-млад от мен – може би на около двадесет и седем – с разрошена тъмна коса, целогодишен тен и различен чифт слънчеви очила за всяка ситуация. Личеше си, че има пари. Дрехите му се набиваха на очи: маркови тениски, вълнени блейзъри, джинси, струващи повече от колата ми. Но не беше като останалите богаташи, които минаваха през магазина. Летуващите задници, които си умираха да превъзнасят „сладурското“ ни градче и „очарователното“ ни магазинче, профучаващи покрай табелката „Моля, не внасяйте храна и напитки“, понесли огромните си чаши с безкофеиново кафе, без всякакви намерения да похарчат и цент. Хенри имаше възпитание. Беше мълчалив. И най-хубавото от всичко – никога не си тръгваше, без да е похарчил поне петдесет долара за отживелиците, които в днешно време можете да намерите само из специализираните магазини: сапун „Лайфбой“, кутии с вакса за обувки „Анджелъс“. Идваше, плащаше в брой и си тръгваше. Хубав ден. До скоро. След което един ден през есента на 2007 година вдигнах очи от бележника си със
спирала, и ето че той стоеше от другата страна на тезгяха – вторачен в мен така, сякаш току-що бях казал нещо отблъскващо. – Защо се отказа? – попита той. – Не... не разбрах? Хенри посочи бележника пред мен. Винаги държах по един близо до касата, в случай че внезапно ми хрумнеше блестяща идея или наблюдение (никога не се случваше, но пък, semper fi , разбирате). През изминалите четири часа бях нахвърлял половин страница с идеи за истории от по един ред, нито една от които не си заслужаваше второто изречение. Долната половина на листа се бе превърнала в драсканица на човече, показващо среден пръст на гигантски разярен орел с остри като бръснач нокти. Надписът под карикатурата гласеше: Да се подиграеш на присмехулник. Тъжното бе, че идеята ми беше една от най-добрите за последните седмици. – От писането. Стана ми интересно защо си се отказал. Сега вече аз се вторачих в него. Поради някаква причина внезапно ме бе връхлетяла представа за човек, носещ фенер – ровещ в потъналите в паяжини рафтове на мрачен склад. Мисълта не беше приятна. – Съжалявам, но не... – Не разбираш. Не, извини ме. Беше грубо от моя страна да те прекъсвам. Господи... сега пък ми идваше да се извиня, задето ми бе поднесъл извиненията си. – Няма защо. Просто... какво те наведе на... – Приличаш на писател. – Той посочи стелажа със заемни книги в дъното на магазина: – Очевидно си ценител на книгите. От време на време те виждам да пишеш... Допуснах, че е нещо като хоби. Просто ми стана любопитно защо не си го превърнал в професия. Разумен въпрос. ...