Преди седмица на път към Рейвънууд

Облаците се бяха скупчили над двете фигури. Едната по-висока и възрастна, а другата млада и жизнена. На пръв поглед не би ти минало и през ум, че двете жени са майка и дъщеря. Момичето изглеждаше на не повече или по-малко от 21-23, но всъщност е на година и няколко месеца, а жената до нея бе на повече от 500 години, но погледнато от страни изглеждаше на около 30. Времето бе започнало да я състарява. Нейната безсмъртност си отиваше, а с нея и тя самата. Скоро щеше да предаде силите си и тежката задача да пази Баланса на дъщеря си.
Мерилин се спря насред пътя да си отдъхне от дългият път.
-Хайде, майко. Остана още малко до като стигнем у дома.

-Знам, но вече се изморявам по често. Незабравяй, че след като те родих аз загубих способностите си и сега съм нормална смъртна. Скоро ще си отида и ще оставя всичко на теб. Но моля те пази се от Мрака, който от години се опитва да ни победи и да превземе власта. Не му се давай, а се бори със сетни сили. Не му позволявай да наруши Баланса и да унищожи щастието..., който с баща ти Алистър Дредмастър сме градили с години. Сега ти ще си майката на всички същества, които търсят подслон в нашият дом. Красивата и величествена Рейвънууд. Ти ще се грижиш за всичко от сега нататък.

-Майко не говори така. Как така ще умреш. Пред теб има още много път. Трябва да го извървиш. Аз не съм готова да понеса това тежко бреме. Все още не съм видяла нищо от живота, а ти искаш да ме оковеш с задачата на Пазител. Не, немога. Съжалявам, но не мога да сторя това. Наистина съжалявам, но това е истината. Отказвам да го направя. И отказвам да приема факта, че ти скоро ще си отидеш от този свят. Веднага щом се приберем в академията ще те излекуваме. В библиотеката има купища книги пък и татко знае много неща.

- Не миличка. За моето състояние няма лек. Никой не може да ме спаси. Дори баща ти е безсилен. Аз скоро ще си отида и оставям академията на вас двамата. Грижете се добре за нея.
След това жената се срина на земята. Дори виковете на дъщеря й не успяха да я върнат от там на където се бе запътила.

След по-малко от минута разбрах, че съм останала сама и че останалия път до дома ще трябва да го извървя сама. Прекръстих се над тялото на майка си, помолих се на Бог да я приеме при себе си и след това с един замах на ръката си тялото на жената стана на прах и вятъра го понесе на някъде. Стана, изтупах роклята си от полепналата пепел по нея и продължих пътя си. Сега единствената ми мисъл е как ще кажа на баща си тъжната вест, че майка вече не е на този свят.