Захарният Еднорог!

Сладкарница:

Spoiler:

Сладкарниците не са местата където аз ходя. Не казвам,че е лошо да се ходи, или че не обичам - просто ми се случваше толкова рядко, че беше почти невъзможно да ме видиш. Макар че си продавах душата за мелби. Сладоледът беше студен и сладък... като отмъщението.
Отворих вратата и се чу весело иззвъняване. Влезнах с доволно изражение и извадих джобният си часовник. Ако нещата се развиеха добре, щях да приключа преди обед и да обядвам в компания.
Заех мястото си и си поръчах сироп с газирана вода на червенобузестото момиче, което изпълняваше задачата на келнерка. Изчаках да се отдалечи и извадих писмото.
Уважаеми, И. Дредмастър
С настоящето ви моля, да обърнете внимание....
Поклатих глава. Това беше толкова официално писмо с предложение за услуги, че чак си личеше от далече че е направено по шаблон то типа: Попълнете имената и зачеркнете нужният род.Сега обаче оставаше да видя кой беше толкова смел че да иска да е инструктор и мой асистент. Мортициа... Мортиция... Мортиша... Нещо такова беше, никога не успях да го разчета. Но и аз какво окачам - Наричаха ме Дрийдмастър като ми четата името някой.

Врата се отвори и типичното за всички сладкарници звънче, не пропусна да извести за новия клиент. Жената пристъпи бавно и ако не беше огромния шал, който бе увила около цялата си глава и големите очила, най-вероятно щеше да си проличи досадата й от това, че се намираше тук. И все пак си знаеше работата, затова единственото нещо, което се виждаше, а в случая плътните й червени устни, бяха извити леко нагоре, в някакъв не много сполучлив опит за усмивка.
Без дори да се огледа, се запъти бавно към масата, на която седеше Дред, а за чакане на покана да не говорим. Настани се спокойно, оставяйки чантата си на съседния стол, като бавно свали очилата си, позволявайки му да види красивите й сини очи, а някъде под копринения шал се виждаха красиви накъдрени кичури, в естествени ирландско рус цвят.
- Черно кафе – проговори най-накрая тя, когато видя усмихналото се до уши момиче.
Въпреки широката предразполагаща усмивка и всичко останало, което би трябвало да я предразположи, Мортиша дори не обърна към нея. Устните й вече се бяха отпуснали напълно, като сега не изглеждаше ни най-малко мила, а по-скоро ледено красива. Кристалните й очи следяха само едно нещо, а сега бяха силно привлечени от мъжа пред нея.

да кажа, че е безцеремонна... е слабо е, но не е груба. Дори когато връхлиташе така като северния вятър, пак не разваляше ефекта и изглеждаше забележително. Сякаш искаш да покаже, че е тук и не ѝ пука кой мисли да застена срещу нея по какъвто и да е начин.
– Добър ден - поздравих сериозно, без да протягам ръка. Убеден бях че няма да я поеме, - аз съм Алистър Дредмастър, а вие сте....
Погледнах плахо настрани. Не исках да си помисли, че не ѝ знам името за това я погледнах сериозно и заявих:
- Вие сте тук, за да кандидатствате за работата. Аз съм преподавателят по черна магия, Професор Дредмастър. Предполагам,че едва ли ще ви е много приятно да работите като асистент на някого,не правите впечатление на жена, която иска да е нечий помощник.
Стъпвах на тънък лед. Момиче с подобен темперамент, ако я преценявах вярно по външния вид, не обичаше да му казват какво обича или какво да прави. Предпочиташе да е непредсказуема.
– За това ви предлагам работата като практически преподавател. Понеже имам малко време от лекции и извънкласни задачи, искам някой, който има търпението да гледа как учениците ми се потят над някоя стъкленица с нилска кал и кръв от прилеп. Ако сте съгласна да го направите и мислите че имате нужното търпение... ще продължим разговора. Ако ли не - пак ще го продължим.

Думите му не я изненадаха, тъй като знаеше отлично за каква работа ставаше въпрос. Беше премислила всичко, преди още да кандидатства и не се притесняваше ни най-малко от това, което й предстоеше. Да … наистина не беше голям любител на децата, но понякога просто й се налагаше да ги изтърпи. Едва ли щяха да бъдат по-досадни от учениците с които се бе занимавала до сега, но и за това бе помислила. За нея нямаше нещо такова като възпитание през първите седем години … решеше ли да превъзпита някой, винаги постигаше целта си, макар и средствата да не бяха одобрена.
- Имам железни нерви и неизчерпаемо търпение – каза тихо тя.
След кат кафето вече се намираше пред нея, ръцете й обгърнаха чашата, без да обръщат внимание на това колко е гореща, а просто я поднесоха бавно към устните й. След като отпи една доста голяма глътка, по устните й все още имаше тъмни, ароматни капки, затова премина бавно с език между тях и остави чашата на масата. Не си падаше много по разговорите, затова и отговаряше само щом й се налагаше.

Втренчих се преценяващо в нея и се замислих дали да не се опитам да я попитам пак. Момичето... жената, макар да изглеждаше доста по-хубавичка от колкото се очакваше за професията ни (имам предвид - вижте ме мен), беше сериозна на вид и със железни отблясъци в косите. Неволно си помислих за въгленчета. Можеше да са хубави и красиви, но по добре не ги пипай с гола ръка.
- Много добре, разгледах предишната ви история... по-точно е да се каже, че съм запознат със слуховете за вас, ако става дума за една и съща Мортиша, разбира се.
Наведох се напред и над чашата си опрях лакти в масата:
– Ще ми кажете ли нещо за себе си?