Кабинет и Дневник на Майстора

First topic message reminder :

Тук Некромантите ще говорят с ментора си и ще намират оценките си.

След като излязох от момичешките спални преминах в сериозен режим на търсене. Трябва да си призная обаче, че не търсих особено настоятелно. Вместо това преминах в обичайното си състояние на потриване и дремане, оглеждах само в пределите на тъмната страна. Прибрах се по-късно, когато около краката се събираше неприятна мъгла и застудяваше. Седнах си на стила и се загледах напред, после стана очакваното.
Женевиев се появи с гръм и трясък и метна едно от гърнетата по мен. Махнах с ръка, за да се предпазя, но беше само символично. В слепия си гняв гърнето прелетя на около половин метър от мен. Погледнах я и реших да прочета по лицето ѝ емоциите ѝ. Вместо да показва емоции като хората, тя плачеше, а плаченето винаги докарва една и съща физиономия.
Второто гърне беше по-близо, но пак така само профуча покрай мен. Спокойно се обърнах към нея в стола си и подпрях лице на ръката си.
- Как съм посмял какво? Ако е за дневника, не мисля,че трябва да ми се сърдиш. Прекарала си почти седем века в това да събираш страх и съмнения, копнежи и впечатления и вместо да ги използваш, ги колекционираш и държиш в рамка. Сега вместо да крещиш и да ме замерваш с боклуци, използвай гнева и унижението си и го превърни в магия.
Сега трябваше вече да стане по-добра и да успее да ме нападне, да покаже малко воля!

Продължавах да се гневя невероятно много и всяка негова дума ме провокираше, но не в тази насока, в която той предполагаше. Вместо очакваното от него, аз хвърлих жезъла си на една страна, като най-демонстративно му показах, че нямам никакво намерение да го използвам, макар и да бях сигурна, че нямаше да пропусна … поне не и от десетия път, а в подобни момент ми идваше да сравня цялата сграда със земята, но нямаше да е много здравословно за мен.
- Това, че ти седиш и се криеш зад някаква си пръчица, не значи че всички сме такива. Ако си мислиш, че това е израз на сила, помисли пак!
Без да му се обяснявам повече, реших все пак да използвам магия, но не такава, на каквато той можеше да отвърне със същото. Вместо това събух обувките си, настъпвайки леко петите си и оставих промяната в тялото да разкъса дрехите ми. Гнева, който се таеше в мен, не можеше да бъде изразен с някаква си магия, затова и щом се преобразих, се почувствах наистина силна.
Покойното му изражение ме дразнеше повече, отколкото самия той, затова и просто се засилих към стола му и без да се замислям, скочих върху него. Пропуснах лаенето и ръмженето, а направо забих зъби в рамото му и стиснах силно, усещайки как месото се разцепваше. Да … ето това беше приятно и на фона на неговите фокуси, беше нещо истинско и недостижимо за ограничен идиот като него.

Платът се разкъса и от ялото плисна кръв. Червената течност се стичаше на тласъци надолу по дрехите... Месото се разкъса, костта се пречупи и смаза под твърдите челюсти... Не изглеждаше че реагирам както и да било. Тялото се сви и сгърчи от болка, лицето се изкриви и не само то - самата ръка се кръвна под неестествен ъгъл и увисна, сякаш почти отгризана, кръвта продължаваше да блика като от прокукана стена и да се стича надолу по стола, на пода....
Женевиев ужасено пусна. С окървавени челюсти, ужасена от това, което е сторила, тя отстъпи като куче, което са ударили. Внезапно осъзна болката от стореното, страхът от последствията, гневът ѝ беше заменен със ужасното чувство, че е станала ужасна грешка...
В следващия момент вълкът Женевиев стисна челюсти и усети... нищо. Отвори очи и погледнах пред себе си. Не беше мръднала и инч. Просто стърчеше и гледаше как си седя на стола. Сякаш някой даде рестарт на сцената. Това направо я побъркваше. Права беше. НО какво очакваше - магията да е само пушеци и пламъци?
Продължих да я гледам спокойно и дразнещо, сигурно направи полудяваше от гняв.
– Слепият гняв е слабост, Жев... ти не знаеш как да ме нападнеш, не искаш да мислиш, не искаш да се промениш. Гневът ти не е контролиран, ти просто пръскаш сила наоколо, като спукан балон. Ако се съсредоточиш, ще видиш всяка илюзия, ще създадеш стратегия. Бъди магьосник, а не вълк. Гневът ти е източник на сила, но не и на контрол, не го оставяй да поеме контрола, а се наложи над него. Не му се отдавай, а се нахвърли с хладен ум и решителност.

Не знам как не се бях досетила, че е илюзия … та кога щях да седна да се притеснявам, ако го бях наранила. Щях да го разкъсам на парченца, които щях да опека и с тях да почерпя цялото училище, като разбира се, щях да си запазя нещичко и за мен. Може би плешка … или от гърдите. Не обичах мазното месо, макар и преобразявайки се, да си хапвах каквото ми паднеше.
Огледах внимателно стаята и след като видях наметалото му на една закачалка, близо до вратата, се преобразих отново. Не можех да изляза гола от тук, но не ми пукаше чак толкова, дали щяха да ме видят увита в наметалото на ментора ми. Затова и този път не му дадох достатъчно време да оглежда тялото ми, а просто тръгнах към вратата, държейки го като хавлия и преди да изляза, го погледнах през рамо.
- Можете да се криете вечно … зад тази илюзия, но един ден ще си отворите очите и сам ще осъзнаете, че не можете да бъдете по-жалък от това.
За учудване и на двама ни, звучах напълно спокойна. Не изчаках да ме спира или нещо такова, затова просто отворих вратата, като несъзнателно оставих обувките си вътре и тръгнах боса и гола по коридорите, увита единствено в неговата дреха. Виждах как учениците ме зяпаха с отворени усти, но аз просто се правех, че не ги виждам, а когато най-накрая стигнах до стаята си, вдигнах ръка и по този начин дадох знак на момичетата да си замълчат относно това.

Поклатих глава. Колкото и да натисках, тя не можеше да влезе в модела. Не можеше да се изправи срещу страховете си и вместо да потърси смисъла в себе си, остави цялата вина върху мен. Аз ли бях писал този дневник? Въздъхнах. Станах и се протегнах. Оказваше се прекалено трудна работа. Налагаше се да преразгледам начина по който гледах на нея.
Приближих се до вратата и хванаха дръжката. Замислих се дали да заключа или не. Погледнах на вън. Из сенчестия квартал на Рейвънууд беше плъзнала тежката ниска мъгла, която потискаше всичко, включително растителността наоколо.
Излязох. Не можеше да продължава повече. Изглежда се налагаше да взема сериозни мерки. Които не исках да вземам при други условия. Излязох, затворих и и поех навън. Трябваше да говоря с нея. Последвах я до спалните на момичетата. Взе да ми става навик да ходя там.