Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

- Леле, колко е грозен - отместих очи и забих поглед в тревата.
- Признавам че естетическото чувство на джуджетата не е кой знае какво, но тоя прилича на пълен изрод. Даже по препълнен. Демон, казваш. Че аз знам за покварен вид Призоваване, с което се викат демони. Не можем ли да го викнем и сритаме още тук?

Тук естетиката не е Важна, Сайръс.
*поглендах Мери; гневното й лице ме караше да се притеснявам; ако побеснееше и се нахвърлеше върху Аркемонд неподготвена... ; избих това от главата си и погледнах пак джуджето*
- Освен това, демоните, коитро могат да бъдат призовани са обикновени слуги, безмозъчни като пънове и жестоки като диви зверове. Аркемонд е прекалено силен, хитър и опасен за да рискуваме да го викаме на територията на училището. Това би застрашило живота на всичи ученици че и на не тъй-безсмъртните учители, честно казано.

- не позволявам да се викат демони в новата ми градина. - Възмутих се не на шега аз. - Растенията са живи същества като всички нас и не искам демонът да стъпва с мръсните си крака по тях. Освен това да го викаме до Световното дърво, си е все едно да му поднесем победата на тепсия.

- Точка за блонди - обявих шумно и погледнах Огромното дърво в центъра на Залата. - Освен това, Лидия и Далия ги няма. А аз лично не вярвам че демонът ще има проблем да оправи трима елементалисти без да му мигне окото.

-Тоя кух демон няма да припарва до академята. Просто забравете. Ако някой позволи това чудовище да припари и на сантиметър от академията ще се разправя с мен, а аз съм безпощадна.-Стана ми малко смешно.-Така сега трябда да съставим план на действие преди армията му от кухи черупки да се запътила насам.

- Силите му са силно намалели от както е свобода. Подозирам че няма да е способен да си отвори портал за да призове демони на помощ. Но винаги може да намери къде са затворени 7едмината му слуги.

- Тогава какво чакаме! ако вече си чака Воалчето, да идем и да му го вземем.
Скочих на крака и всички се телепортирахме в Скандинавския полуостров. След нас остана само пушилка и разноцветни светли искри от различните магии за телепортиране

Плачех дълго и неудържимо. Телата на ранениете лежаха като мъртви. Бяха подредени в няколко хамака, опънати между дърветата. Сайръс, Гилбърт и господарката Уу, спяха или бяха в безсъзнание. Около тях се суетеше Лидия Грейроуз, следвана от Далия Фалмея. Аз помагах до колкото можех и сега превързвах галвата на професор Дрейк.

*носех Мерилин Сантяго на ръце с най-скръбното изръжение на което бях способен; исках да направя нещо за нея, но можех само да я приспя за малко; Далия и Лидия ми помогнаха да я поставя на един от хамаците; Лидия подсмръкна шумно, а Далия изглеждаше като че са я накарали да изнася труповете на всичите си роднини*

Огледах бледото и спокойно лице на Мерилин. Сякаш беше статуя. Алистър изглеждаше като призрак а едното му око беше затворено. Изглеждаше някак различен... някак по-стар и по-... не знам, зъл.
- Алистър.... Дредмастър? Ранен си. Ела да се погрижа за теб. Какво му е на окото ти?

- Аз...
*докоснах с ръка затвореният си клепач; все още ме гореше но болката беше намаляла; *
- Добре съм, Далия... аз искам да ... искам да остана тук... за малко... сам, ако нямаш нищо против.

- Добре... Ал.
Обърнах се и побързах към Лидия и Дъсти Шадоуклауд, които сега превързваха левия грак и челото на Гилбърт, който имаше вид на бит с камъни с ужасен отток под лявото око. Хвърлих поглед през рамо към Дредмастър, които гледаше като мъртвец Мерилин, покрил лявото си око с дясната си длан.

Покривах със лед подутия глезен на Дрейк, докато Дъсти увиваше в бинт лакътя на Линда Уу с натъжено и наведено изражение.
- Не плачи, Мила - опитах се да я успокоя, но като че ли гласът ми прозвуча глухо и безсмислено.

Гледах към тавана. Нямах сили да говоря затова просто гледах безизразно. Хванах Дред за ръката и с немощен глас прошепнах:
-Извинявай!
Чувствах се като една глупачка. Паднах толкова лесно, загубих детето си и не направих нищо, за да помогна на останалите. Чувствах се като една захвърлена непотребна вещ. Отново заплаках, исках да спра, но не можех.

*Наведох се и я прегърнах докато плачеше; не можех да понеса гледката на облятото й със сълзи лице*
- Не... недей, Мерилин, моля те... не се самообвинявай. Аз не можах да спра Аркемонд на време. Бях жалък, нито достоен да те пазя. провалих се.
*стиснах раменете й и зарових лице в гърдите й*
- Прости ми... прости ми за провала ми, любов моя...

Прегърнах го. Той не понасяше да ме вижда разплакана, виждах го в очите му, но и аз не понасях да го виждам тъжен и обвиняващ се за всичко.
-Не си виновен ти. Трябваше да го убия още преди 350 години, но не успях. Трябваше да реша дали да го убия или да спася най-скъпият за мен човек. Избрах да спася любимият човек за мен, но не успях. Бях се провалила, пра-пра-пра дядо ти умря, а с него изчезна и Аркемонд.

Хвърлих тъжен поглед към плачещия Алистър Дредмастър. Изглеждаше жалък в парцаливата мантия и множеството драскотини по тялото.
- Професор Грейроуз, може ли да се направи нещо, за професор Сантяго?

*вдигнах глава и се втренчих в нея; нямаше значение миналото; нито бъдещето; сега бяхме само двамата, ако не броим Далия Лидия и Дъсти; исках да я успокоя; исках да я накарам да повярва, че нищо не е загубено;*
- Няма значение, Мери... аз... важното е че сме заедно. Важното е че можем да продължим.
*извадих топът с Воалаизпод наметалото си*
- Все още нищо не е загубено. ти си жива и аз съм жив. Все още може да се преборим.

Опитах се да стана, но остра болка прониза цялото ми тяло.
-Искам да стана, помогни ми.
Трябваше да стана и да се раздвижа. Кой знае какво правеше сега онзи демон. Трябваше да го спра на всяка цена и този път не биваше да се провалям. Опитах да се надигна още един път, но не можех. Сякаш тялото ми се противеше срещу намеренията ми, сякаш ми казваше, че не бива да го правя. Зная, че не е правилно, но трябваше да постъпя така дори да е най-глупавото и грешно решение, което съм взимала до сега.

*помогнах й да стане и пъхнах глава под мишницата й за да я подкрепям*
- Не се притеснявай... мисля че няма скоро да се раздвижи пак. Ударът, който му нанесох ще го порази за много време. Или поне за следващите няколк дни.
*стиснах левия си клепач; все още ме болеше но вече съвсем слабо; възстановителните сили на вампирските ми гени си казваха думата*

Целунах го и след това го прегърнах.
-Ще дойдеш ли с мен до дървото на живота? То също се нуждае от лекуване след битката. Баланса беше разклатен, а това оказва влияние на корените и листата на дървото.

*вече бях решил какво да правя; стоях в средата на Атриума и чеках далия Фалмея и Лидия Грейроуз; Дрейк, Бейтс И Уу все още се лекуваха, докато Дъсти Шадоуклауд и Луис Спрингфийлд и Серен Найтчент се грижеха за тях; двамата последни учители на крака се присъединиха към мен с най мрачните физиономии, които бях виждал*
- Тук сте... много добре. Очкавам пълно съдействие и минимум въпроси.

Гледах Дредмастър сякаш е обладан от демон. Лицето му беше изопнато, а лявото око припламваше в новата си форма, сякаш беше живо отделно от него. Не посмях да го питам какво му е, само кимнах и застанах до него и се приготвих да поемем към Световното дърво и портала. Поне аз си мислех че отиваме някъде през времето и пространството за да свършим нещо. По лицето му не можех да разбера какво е.

Погледнах Алистър със страх. Мерилин се възстановяваше в градината на дървото на живота, а в това време той се бе променил. Сега лицето му беше сурово и някак зло. Лявото му око грееше в полумрака на свечеряващата се зала на Атриума, сякаш гореше.
- Алистър? Къде отиваш? Къде отиваме?
Погледнах умолително Далия, сякаш тя знаеше нещо повече. тя обаче само вдигна рамене и погледна гърба на Алистър.

- Това - завих най-безцеремонно и извадих със замах Червения Елфически Воал изпод наметалото си, свит на топ в ръката ми.
- Имам намерение да го скрия така че Аркемонд да не успее да го вземе. Целта е проста сама по себе си, но изисква усилия от наша страна. Самото изпълнение ще е почти невъзможна. Но имам идея, която непременно ще ни спаси от Воала завинаги.

- И все пак... няма ли да ни кажеш в какво се състои плана?
Сега вече се притеснявах. Алистър изглеждаше сякаш ще ме убие, ако продължавам да го разпитвам, но аз реших че имам право да знам къде отивам и какво правя.

-И може ли да знам каква е идеята ти? Не искам да пострадаш, няма да го понеса.
Прегърнах го нежно.
-Ти си ми най-скъпото нещо и не искам да те загубя за нищо на света.
Целунах го и седнах на най-близката пейка.

Тръснах нетърпеливо глава и няколко кичура покриха окото ми за да не плаша хората около себе си.
- Ще разбереш като приключа. не мога да рискувам да губя време в потриване наоколо. времето е от голямо значение тук.
Прегърнах Мери и погледнах към Далия и Лидия през тила на Мерилин.
Протегнах ръка към двете момичета.
- Моля ви се, момичета... доверете ми се. И трите.

Примигнах и зяпнах двамата. До Мерилин Сантяго, Алистър не изглеждаше толкова зъл до нея. Сякаш се допълваха... или смекчаваха.
Кимнах и погледнах въпросително далия. Тя се усмихваше странно.

- Много добре, Дред - заявих по-уверено от колкото се чувствах аз. - Щом така искаш... ще ти се доверя.
Погледнха към Дървото в центъра обгърнато в много цветно сияние. Зачудих се какво ли може да стане ако някой ден се наложи да го защитава с цената на живота си. Дали би била достаъчно силна?