Творчество на Мерилин

Беше тъмно. Един катранено черен гарван прелетя над старият град от който не бе останало почти нищо. На една от терасите се появи сянка, а не след дълго се показа тя. Беше с дълга руса коса вързана на обикновенна опашка и облечена в дълъг черен шлифер от кашмир. Повя лек ветлец и както се появи от нищото така и изчезна от нищото.

Една година по-късно

Вероника бе излязла на верандата и пиеше сутрешното си кафе. От къщата излезе едно малко момченце, което отиде при нея и се гушна в нея.
-Добро утро, мамо.-Каза почти шепнешком момченцето.
-Добро утро, Били.-Отвърна тя като го целуна по челото.
-Мамо нали не си забравила, че днес имам състезание по плуване.
-Разбира се, че не съм забравила миличък. Иди си приготви нещата, а аз ще те чакам в колата.
Не след дълго Били се появи с раница на рамо, която премяташе от време на време. Качи се в новият семеен автомобил марка Chevrolet Captiva.

Докато Вероника караше към училището на Били през една тъмна и тясна уличка нещо прелетя над тях. Вероника се опита да завие, за да не го блъсне и катастрофираха.
Когато се събуди лежеше в болницата. Беше на системи, а над главата й стоеше медицинската сеста.
-А, събудихте ли се госпожо. По-добре ли се чувствате?
-Къде е Били?-Каза с пресипнал глас Рони.
-Съжаляваме госпожо, но когато ви открихме той...
-Неее!-Изпищя Вероника и се разплака.-Не и синчето ми.
След няколко дена тя се възтанови и беше изписана от болницата. Вървеше към църквата, когато един човек я срешна и заговори. Беше облечен в дълъг черен шлифер. Сякаш беше излязъл от някой филм с вещици и вампири.
-Здравей, Вероника!
-Ангъс, какво правиш тук?
-Рони, трябваш ни.
-Защо съм ви?
-Знаем за Били и съм сигурен, че искаш ново начало в живота си. Ще си смениш името и ще започнеш отново живота си, начисто.
-Като убийца? Не забрави.
-Вече никой не обива от нас. И ние започнахме на ново. Ела довечера в къщата на хълма в гората. Има пълнолуние и ще направим ритуала на сенките.
-Добре ще дойда.

Вечерта всички се бяха събрали в имението и изричаха на лунната светлина срещу огромна черна свещ в кръг някакво заклинание.

Vivamus moonlit nocte. Noctis, et filii tui simul inclinent capita sua coram te Anahaya sacerdos. Sanguis sanguine tuo anima animae. Caput inclina te et tua virtute. Adiuva nos et ostende nobis viam.

Глава втора

Какво ли е да се събудиш и да осъзнаеш, че животът ти се е променил за винаги. Да потърсиш и да видиш, че най-скъпото за теб нещо вече го няма. Останала ти е само огромна яма на мястото на някогашното ти сърце.
Вероника се надигна от леглото и се огледа в сумрака. В стаята беше тихо, хладно и тъмно. Чуваше се как вали навън и гръмотевици раздираха небето. Сякаш природата отликваше на нейните чувства. Каквото чувстваше Вероника това чувстваше и природата.
Сега Били го нямаше и Рони беше сама. Погледна часовникът и той показваше 10:30. Беше спала приблизително 9 часа. Това за нея беше много време и се очуди как така не е се събудила нито за миг. Стана от леглото и се отправи към трапезарията и веднага взе телефона от масата за кафе. Набра някакъв номер и след две набирания се чу познат глас.
-Мамо аз съм Вероника.-Отвърна тя с пресипнал глас.
-Миличка ка си? Що за въпрос, със сигурно си ужасно. Искаш ли да дойда при теб?
Когато Вероника напусна къщата на семейството си беше на 17 години. Тя по-точно избяга от вкъщи, за да живее с приятелят си, който в последствие и стана съпруг и след две години им се роди прекрасен син. Майка й тъкмо беше овдовяла когато Рони и се обади и й съобщи добрата вест. старата жена на мига грейна. Грижите за детето заличиха болката на старата жена, а след дълго и тези на Рони, която също загуби мъжа си малко след като Били навърши пет.

Глава трета

Сутринта Рони се събуди в удобното и меко легло от детството си. Майка й почука и влезе вътре като в ръце носеше горещ шоколад и курабийки.
-Добро утро мила! По-добре ли се чувстваш?
-Да! Благодаря ти за всичко мамо. Ако не си просто си нямам никой.
-О, милото ми дете.-Катя остави чашата с шоколада и бисквитките на масата и прегърна дъщеря си.-Липсваше ми много детето ми.
-И ти на мен мамо. Никога вече няма да те оставя, никога.
-Радвам се, защото не бих те и пуснала. Сега повече от всякога имаме нужда една от друга.

» Албумът на Мерилин
» Лирика и творчество
» Творчество на Дредмастър