Селцето на Дълбоката Зима

Това е селце, толкова пропито със студ, че целогодишно не може да се размрази. резултатът е ясен. Ако ви трябва кожата на някое животно, тук можете да я намерите на най-високата цена. Хора са водели войни тук за едно одеяло.

Застанахме четиримата на сред студената заснежена тундра. От хоризонт до хоризонт студени и мрачни заснежени хълмове и ледени стърчилки (убий ме не знам как се казват). Пътеки и просеки водеха нагоре , надолу и въобще във толкова посоки че човек можеше да се загуби просто ей така.
- Е, сега на къде, господине? - попитах Дред, като си пъхнах ръцете под противо положните мишници и затреперих.

*изтъпаних се на вятъра и се заглдах към север, където беш е странно черно около хоризонта*
- Нататък е неизследвана територия - обявих, без да показвам видими признаци на студ - Според легендите, там има само сняг и нищо повече.

Заприближавахме се все повече. Щом стигнахме съвсем близо, до слуха ми достигна слаба, но много позната глъчка - пияни и весели гръмогласни викове на грубовати и дрезгави гърла, свикнали да се наливат с пиво.
- Мога да се закълна, че това са миньори - завих авторитетно, особено, щом различих дребни и набити фигури.

Поехме нататък бавно. Студът изглежда действаше повече на Сайръс и Линда от колкото на мен и Дред. Аз бях свикнал със доста екстремални условия при пътуваният си, а некромантът ... за него не знам, но не трепереше и набиваше крак пред всички като че е гвардеец. Само няколко минути (добре де около 40тина) навлязохме в територия, която сякаш не достигаше светлина до нея. Снегът отразяваше малкото останала светлина, и за това, все още не се блъскахме едни в други.
След като почти се надявахме да свърши всичко... видяхме огньове. Оранжевите пламъци бяха като звезди в безкрайната мрачината. Забързахме нататък.

Приближихме се достатъчно за да видим насядалите наоколо. Сайръс беше прав, това бяха джуджета. Но глъчката беше тревожна. Изглежда нещо не беше наред, защото мърмореха или викаха нервно на грубоватия език на расата си. Щом се приближихме, те изглежда наостриха уши и завдигаха предмет като кирки и чукове за да се защитават, не за да ни нападат.

_Спокойствие и само спокойствие! - развиках се аз и вдигнах примирително ръце, излизайки пред групата. - Аз съм Сайръс, син на Магни, син на Дрейкови. Аз съм Джудже от Шварцвалт... добре де, полу-джудже. - поправих се аз , когао ме изгледаха като че съм ги шамаросал. - Идваме с мир, ние сме пътници, които минават на пряко.

Някакво брадато джудже с малка брадва в едната ръка и нещо като чук в другата излезе пред всички и изгледа Сайръс преценяващо. После забръщолеви нещо на родната си реч, без да му мигне окото, сякаш очакваше всички да знаят джуджешка реч тук.
- Ама, Сайръс.... какво каза той? - погледнах озадачено дребния си приятел.

- Каза, че името му е Моридин, Син на Долик, от Бронзовите бради на Севера. Той и хората му са дошли по тези забравени от Светлината места, понеже били пратени от Крала на Айрънфордж на експедиция.
Намръщих се, понеже те не говореха джуджешки а някакво нибелунгско наречие и да го превеждаш след заваления диалект на Моридин беше живо чудо.

- Сайръс, питай ги какво търсят и за какво е експедицията.
Очаквах че този джуджешки крал знаеше за Фростморн и непременно щеше да иска да притежава такъв меч, дори само като трофей, ако не като оръжие.

Преведох въпроса на Дредмастър и зачаках отговор. Моридин започна да овърта и накрая каза нешо , което привлече вниманието му.
- Моридин казва че имат проблем. Изглежда група немъртви е заловила един от ввъншните им постове и ще имат нужда от помощ за да ги освободят.

- В такъв случай им предай че ще им помогнем да спасят хората си. За на с от Рейвънууд е от първостепенно значение да спасим колкото можем повече хора от нападение на противника.
Сайръс запревежда и Моридин грейна. Другите джуджета изглежда също харесаха идеята. Започнаха да си събират партакешите и скоро всички поехме към мятото, което Моридин ни посочи - външният пост на експедиционния лагер.

Всички стояхме на върха на нешо като заледена скала или Ледник с размерите на хълм. Аз, приятелите от училище и джуджетата на моридин зяпахме надолу втренчени в някакъв лагер на джуджета. Изглежда това беше постът, за който говореше Моридин снощи.
- Не виждам живи - признах унило след няколко минути втренчване в тайгата.

- Нито аз - признах с нежелание.
*острият поглед на вампирските ми прадеди ми помагаше да виждам ясно и в най-тъмната нощ; но даже аз не виждах нещо да се движи, освен няколко облачета понесен от вятъра сняг*

- Да не би да сме закъснели? - погледнах въпросително Моридин, който изглеждаше много подтиснат от гледката на изоставеният лагер. Изглежда наистина му беше тежко за нещасните си хора, безследно изчезнали в снега....
Тогава го видяхме. Пълчище от тътрещи се побеснели създания. приличаха повече на рояк скакалци от колкото на армия, но дори от тук можех да помириша вонята на мърша. Немъртви - пряко подчинени на някого инферии...

- Зомбита... - промърморих недоволно. - Защо все зомбита. Ще ни искат авторски права от филмите за ходещи мъртъвци.
Извадих магическите си пръчка и погледнах въпросително другите.
- Сега ли да ударим или...

- Все още не виждам и следа от хората на Моридин - казах все още зяпайки в замръзналата равнина - Ако не ги намерим ил вече не можем да ги спасим... има ли смисъл да рискуваме с такава голяма банда?
Знаех много добре че си заслужава риска. Тези "неща" бяха извращение с природата. Трябваше да бъдат унищожавани, с жцената на всичко. Именно този инстикт беше докарал на елфите изчезването им и сега да намериш елф беше по-трудно от колкото диамант в боклука.

- Селото - посочих зад гърба си, - дори да скатаем сега, дори хората на Моридин да са вече мъртви... не можем да оставим селото на Дълбоката Зима да бъде нападнато. Това е против принципите ми.
Поглендах Дред.
- Някакви идеи? Това е по твоята специалност, все пак.

- Само една идея - заявих твърди и оформих жезъла си от въздуха


- Избиите ги до крак! Това е законът на природата! Всеки мъртвец да остане на земята! - изревах нат замръзналата пустош, - Нека тези, призовани от аркемонд да му служат след смътта си, намерят покой завинаги!

- Ей това ти харесва, Ал - ухилих се до уши, - Няма потриване когато трябва да се действа. Импулсивен си... май е трябвало да станеш дивайнър, знаеш ли?
Скочих от мястото си и се заспусках надолу по хълма към напредващото стадо уроди.
- Как да ги убием? Да имат някакви отличителни черти? Резистенция на ток или нещо подобно?

- Ти си по тия работи и пазенето, Лин - заявих сопнато на друидката, - Освен това селцето няма да има нужда от евакуация, ако си свършим добре работата. А за Моридин не се притеснявай. За джуджетата е въпрос на чест да не бягат от битка. Затова са толкова малко останали.

- Не и според мен - заспусках се надолу, а в това време Линда убеждаваше Сайръс да се върне назад с и да евакуира селцето и хората на Моридин. Изглежда Сайръс не искаше а Моридин изглежда също искаше да участва в сражението ако се съдеше по решителния начин по който държеше чука си.

- Много добре! - заявих, макар че никак не бях доволна. Ние имахме магията на своя страна и силата беше наша. Но джуджетата не можеха да получат защита като нашата.
- Аз ще пазя джуджетата по време на битката и ще се опитвам да предпазвам и вас. Вие нападайте.

*ходещите трупове ни се нахвърлиха; реагирах инстинктивно и забих ръката си с изпънати пръсти в първия, който беше ми се изпречил на пътя; дланта ми щръкна от към гърба му и гъста, подобна на тъмно-винена боза кръв плисна по снега; итръгнах ръката си с отвращение, но това беше положението - ако се биеш с нещо отвратително, трябваше да правиш нещо отвратително в отговор*
*зседващия му отнесох горната половина на черепа с един рязък саблен удар; мозъчното вещество пръсна по белия сняг и около мен заприлича на кървава баня;*

Щом започна битката, аз отскочих високо и се спуснах върху първото от създанията. Краката ми се стовариха върху тътрещият се скелет и тежестта и ускорението ми смазаха костите. Все още не стъпил на замръзналата земя, аз вдигнах ръка сякаш за да хвърля копие. Бяла мълния се оформи в дланта ми и я хвърлих като пика в гърдите на първия от противниците, който видях. Светкавицата го опече моментално.
Успях да повторя магията още два пъти, преди да се уморя прекалено за да я ползвам.

Размахах ръце и в тях се оформи красиво златно оръжие, увито в тръни от роза. Това се наричаше Серафимов Меч или Сераф. Легендарно оръжие, което се бях научила да призовавам от писанията в библиотеката. Сега се радвах че елфическият ми произход натежа в моя полза за тази магия.
Замахнах и посякох първия. Той падна и се се сгърчи.
Догади ми се - това беше не чувана жестокост, дори към враг. Замахнах отново и отново и още двама паднаха. Вече не издържах. Крясъците на сражаващите се джуджета и на немъртвите се смесваха с отвратителни жвакащи звуци на стомана потъваща в плът или срещаща кости. Гил даже като че ли му призля като видя един от разкъсаните хора на Моридин в краката си.

Размахах жезъла над главата си. Джуджетата на Моридин се спуснаха под моята команда и се нахвърлиха върху връхлитащия противник. Никога не бях виждал някой да размахва с такова ожесточение кирка за да убива. Дори тези клино-подобни инструменти в ръцете на опитни във въртенето им джуджета , се превръщаха в смъртоносни оръжия. Но джуджетата не бяха войни. В устрема си те бяха сила, но скоро броят и неумолимостта на инфериите си каза думата. Видях двама да биват пронизвани със собствените им лопати като с копия, но много широки и жестоки за принизване копия.
Моридин разби черепа на един от враговете, който се опитваше да надене едно от джуджетата до командира им на лопатата. Все пак не успя да спаси другаря си.

*отвратен от бруталността на противника аз се заех да се бия с удвоено ожесточение; изритах един в гърдите така че ребрата миу се строшиха и потънаха навътре в себе си като скоби; с втория ритник запратих чудовището на земята; втори ме изненада в гръб и аз реагирах инстинктивно; изтръгнха разложената и изсъхнала ръка на един от преминаващите и я ползвах като кама, която забих в окото на връхлитащият ме инферий; бях покъртен че го правя... но някаква вътрешна жестокост вероятно от вампирската ми кръв ме подтикна да продължа*

Нахвърлих се върху противника и стоварих жезъла си върху него. Пламна ярко жълто-зелено зарево и кадавърът потъна сякаш в себе си. Замахнах отново и в устрема си, пресякоха краката на последното зомби. То се срина в снега и заразмахва лениво чуканите на отсечените си долни крайници. Ярко ясно синьо сияние сложи край на мъките му.
- Това беше... малко уморително.... - задъхах се аз и дъхът ми излизаше на облаци млечнобяла пара в студения въздух. Беше толкова напрегната битка, че бях се изпотил и даже бях забравил колко е студено наоколо ми.

- Определено - подкрепих го и започнах да тръскам ръце от стичащата се гъста мръсотия. Бях оа=мазан до лактите.
*заоглеждах се и попитах въпроса, който всички си задаваха*
- От къде идваха тези гадове и на къде отиваха?