Гробищен парк

Тук учениците-некроманти ще призовават към живот мъртъвци и ще изучават тъмните аспекти на магията. И всичките им вече готово зомбита ще трябва да се изхвърлят.

Излезнах със свито сърце на гробището. Гъстата мъгла и мрака на падащата нощ придаваха на това място мрачна атмосфера. Дори за вампир като мен беше неприятно място, какво оставаше за мъгълите.
- Ехо - пуснах едно във въздуха и гласът ми се стори по-тъничък от колкото ми се искаше. Прокашлях се и опитах още веднъж с по-плътен глас - Има ли някой!?

- Има разбира се - отвърнах с мрачно изражение, забила поглед в бордюра на един гроб, - Това място е по-умряло от хамстер в дупка. Между другото, аз съм Марла Стингър. приятно ми е.
Момчето ми стисна ръката и ми се усмихна, представи се като Дънкан Гримуотър. Гримуотър бяха известна фамилия вампири в Лондон и дори ние гледахме на тях с уважение. ЗЗаговорихме се на дълго и на широко за вампирските си навици, докато чакахме да дойде учителя. Даже потискащата атмосфера на гробището не можеше да ни развали настроението.

Приближих се леко не канен до двамата.
- Дънкан, здр, не съм те виждал от години.
усмихнах се на дамата.
- Ей, човече, коя е тази госпожица. Добър вечер, Мис. Аз съм Теранс, приятно ми е

- И на мен ми е приятно. - усмихнах се, Името ми е Марла.
Той ме погледна учудено.
- Какво, не си ли чувал за Марла от рода на Стингър? Аз съм много известна в своята сфера. Никой друг вампир на моята възраст не е печелил уважението на толкова много представители на Обществото.

- Не се хвали, Марла - казах поучително, - Все пак не забравяй, че сме тук за да се учим и в Рейвънууд няма място за хвалипръцковци. Освен това дължиш повечето от славата си на свойте родители, аз знам, защото съм ви семеен адвокат.
Появих се зад гърбовете им като накарах и тримата да подскочат от страх.

- Добър вечер, - поздравих притеснено, - аз съм Пени... Дредфул. Аз съм една от съученичките ви.
Опитах се да се отпусна, но не можех. От една страна бях трансформирана, и в общество на чисто кръвни вампири се чувствах недоволна и самотна. От друга присъствието на вампири ми напомняше за миналото и ме караше да тръпна от страх.

- здрвей, Пени - поздравих я топло.
Надявах се да я накарам да се отпусне. инстинктът ми показваше че тя е стресирана от превръщането си. Исках да я накарам да се отпусне, защото един нервак в класа, непременно щепе да ни навлече недоволството на професора.
Тъкмо мислех да я прикоткам с някой хубав виц или нещо такова, когато от мъглата се изпапули не друг а самия учител - Професор Дредмастър

- Добър ден ученици - поздравих с мрачно и сериозно изражение, Днес сте тук за да изучавате най-мрачния аспект на магията.
Некромантството е магията на Мрака. Черната магия е само една част то способностите ни - ние познаваме страха си и го превръщаме в сила. Ако можем да сме силни до толкова че да изкривяваме света по свойте желания, ние можем да събудим към полу-живот труповете, като им дадем своята сила и своята воля за да продължават да се движат, но не и да живеят. В своя стремеж да постигнат нужното през силата на Сянката. Само най-силните са способни да се срещнат със страховее си и да ги превърнат в свой оръжия срещу врага.

Некромантството е магията на вампирите. Когато Великаните и Тритоните са се сбили настъпили дни на абсолютен мрак и мраз. за да се защитят хората са живее ли на големи групи. Някой от тях се опитвали да задоволяват нуждите си с магия. до там се стигнало, че започнали да канибалстват. Магьосниците открили, че пиенето на кръв им дава вилата да оцелеят. За това вампирите продължават да съществуват у се борили със всяку възможни сили за да еволюират до таква степен, че се превърнали в съвсем различни от човешките същества. Стигнало се до там, че вампирите загубили човешкия си облик и се превърнали в зверове, способни саммо да рушат и мразят. Това се отразило не само на тяхната физическа структура, но и на философията и мирогледа им, който си остава нечовешки. за това лошата слава на вампирите преследва техните наследници в наше време, а понякога, това не е просто лош слух.
Ще ви преподавам начините да станете истински Господари на смъртта, но не очаквам да видя някой от вас да стане зъл, ако пък стане - аз лично ще гo унищожa ако се развихри

А сега - свободно.

- Привет, момчета. - поздравих аз.
Запалих си цигара, като драснах клечката кибрит в един от камъните.
- Кога ще дойде професора?
Зачаках отговор и от досада загасих цигарата и я запокитих в мократа от постоянната мъгла трева.

пристигнах с намусено изражение и чифт крака праз рамо. От полседното си общуване с моето домашно. гадината беше показала учудваща жизненост, за това предпочитах да влача нещата му със себе си, макар и да приличах на побъркан доктор Френкенщайн.
- Здрасти, Дънк, как я караш - изфъфлих расеяно аз към Дънкан, но той беше зает да си чопли надгробанта плоча, която му служеше за стол.

Излязох в парка с мрачно и решително изражение. Понеже не исках да се цапам, си бях взел и лопата, ако професор Дредмастър поискаше да изкопаем някой умрял. Не можех да копая професионално или даже аматьорски, но предполагах че щом мъгълите го могат, за мен ще е проста работа.
Седнах на един надгробен камък и зачаках.

- Тази вечер - започнах без предисловия, - Ще започне с първичната ви задача. за да се докоснете до силата на Смъртта, трябва да започнем с най-простото възможно действие, за вас. Това е комуникирането с отвъдното. Ще се учудите колко много духове никога не намират покои и се лутат между сянката и светлината. Едновременно прекалено нечисти в помислите си за да получат право да са част от света на Светлината Небесна и твърде благородни за да бъдат погълнати от Адската Преизподня. Според открития на изследователи на отвъдното, съшествува Чистилище, но до него не могат да се докоснат тези, които са част от вярващите. за да избегнем подобни издънки, ние предпочитаме да комуникираме и черпим опит и знания от духовете. за това исках да преподавам в гробище. Мъглета, която виждате в действителност представлява смес от ектоплазма - тъканта на призрачното битие. За да извлечете от общата маса един дух, ще съм ви благодарен ако просто съсредоточите мощта си върху едно име. Всеки от вас ще си избере натгробен камък и ще започне да мисли усилено и съсредоточено за човека, чийто гроиб е избрал. Bлизостта със тленните останки ще ви помогне да стигнете до необходимия резултат. След това искам да го изолирате така, че духът да си спомни кой е и какво е бил. По този начин ще сте способни да комуникирате с него на най-високо ниво и то без да има опасност да загубите контрол над него или да бъдете обладани. Комуникацията с вашия дух е много ама много трудна. За да го постигнете, трябва да отворите сърцето си за него, да го допуснете до душата си. Това е изключително неприятно физическо чувство, тъй като навлизащата във тялото ви ектоплазма ще погълне жизнената ви сила, задоволявайки глада на душата за живот. Непременно ще почувствате че изстивате от вътре, че умирате бавно. Но това е само чувтство, което е като заашитен механизъм във вас. То съществъва за да напомня на вас и на тялото ви, че сте живи и че трябва да останете такива, за да продължите сеанса, без това да коства вечно скитане между свтовете на живите и мъртвите. За това искам да съберете всичките си сили. Няма да ви изоставя никога, но и няма да търпя потриване и мързелуване. за да станеш некромант се изискват зверси усилия и ако смятате че не си струва труда, ви съветвам да си потърсите друго поприще. И без това метстата по Баланс и астрология са свободни, можете да помислите над това.
Когато успеете да постигнете контакт, искам за домашно 30 реда съчинение за всичко, което сте научили от призрака си, включително и кратка биография на покойника. А сега на работа!

Лекият хладен вятър от запад засвистя в клоните на гробищните дървета. Беше наистина подходяьо време да изкараш на някого пришки по мозъка. Днес, събота, нямаше занятия. Учениците или бяха на Сайклопс Лейн, или на увеселителния парк в пределите на Цитаделата. Няколко сигурно се мъчеха да си купят домашен любимец сигурно. Или просто четяха, учеха или дори си биеха, шамари, господ ми е свидете, въобще не ми дремеше.
В средата на гробищния парк имаше малък параклис, приличащ на каменен покрив, държащ се на четири каменни колони с изобразени чудовища. Там именно преподавах, а днес бях извикал Женевив за поредната доза досаждане за жезъла. На последния урок, някой от учениците я бяха гледали със завист. Истината е че единствените, които можеха да си позволят жезли до сега бяха Марая Стингър и Малорн Ашторн, но те бяха с криви тояжки, които въобще не можеха да се сравняват с жезъла на новото момиче.
Скоро и то дойде, с обичайното си намусено изражение. Аз я погледнах над разтворената книга, която държах на каменен пиедестал пред параклиса за преподаване.
– Добро утро, госпожице Кортес. Как спахте?

Както се очакваше, професора не ми позволи да си почина дори в съботната утрин … не че успявах да си почина. Жезъла ме побъркваше и веднъж дори го затворих в шкафа, след което направих заклинание със шумоизолиращо действие, но абсолютно нищо не помагаше. Можех да го усетя и вече се чувствах като майка … беше вечно жадно за енергия и близост с мен, което ме побъркваше още повече. Можех да използвам енергията си, за да го задоволя, дори може би излъжа, но не действаше за повече от половин час, като тогава искаше все повече и повече да го използвам … сякаш това го презареждаше.
Затова и щом професора видя красивото ми лице, нямаше как да не забележи тъмните кръгове под очите ми, които вече не успявах да закрия с грим. Добре че не ме виждаше, преди да се гримирам … тогава щях да съм точното описание на вещица в съзнанието на хората. И разбира се, се опитвах да потисна мърморенето си, но можех да ли да замълча, след като ми бе задал подобен нелеп въпрос.
- Ха … ха – казах с огромна доза сарказъм и се облегнах изморено на една от стените.
Краката ми едва ме държаха и имах чувството, че ако продължавах да ги натоварвам, щяха да се огънат на обратно, само и само за да докосна земята. Никога до сега не ми се беше виждало толкова изкушаващо да легна на подобно място, но за жалост студа беше другото, което не позволяваше на тялото ми да се отпусне.

Рокличката:

Spoiler:

Погледнах я колко ѝ се спи. Добре де, беше десет, какво да направя.
Затворих книгата и спокойно продължих нататък към нея.
- Надявам се, че скоро ще си достатъчно способна сама да направляваш способностите си. За сега искам още няколко пъти да се упражняваш в правенето на магии със жезъл.
Спокойно прехвърлих очи от нея към жезъла и после обратно към нея.
- Сега да опитаме жезъла ти. Я ми кажи, променил ли сее от последният ти урок?
Спокойно запрелиствах книгата на следваща страница, докато извънземните не започнаха да ме гледат на криво. Снимките и подвижните илюстрации скриваха желанието ми да се занимавам с аниматорство:
– Добре, днес ще те науча да използваш жезъла като оръжие.Сега се опитай... да направиш магия за съживяване на мъртвец, с помощта на жезъла си. Ще се правиш ли?
Втренчих се в нея с любопитство и надежда, че няма да се възпротиви на нейното движение.

Да слушам всичко това, което в момента ми се виждаше толкова безинтересно, си бе направо невъзможно. Опитвах се да го слушам и дори чувах, но кълна се, не разбирах нито думичка от това, което казваше … сякаш ми говореше на някакъв древно китайски … сигурно това бе причината, да опра главата си в другата стена, която заедно с тази, на която се бях облегнала, сключваха ъгъл, а когато професора ме погледна отново, изпълнен с надежда, че жезъла ми няма да се възпротиви, видя как той претрепваше в ръцете ми, като се получаваха добре видими вълни във въздуха, но единственото движение при мен беше лигичката, която се опитваше да се стече от ъгълчето на устните ми.
Очите ми бяха напълно затворени, а аз се чувствах така, сякаш бях в някакъв транс и едновременно виждах и чувах всичко, но нямах никакво желание да отговоря. За разлика от повечето същества тук, аз не бях мъртва … е, не и съвсем, така че тялото ми се нуждаеше от някаква почивки и си казваше думата. Всички ми завиждаха за жезъла в ръцете ми, но истината беше, че колкото повече му давах, толкова повече искаше от мен. Май беше време да го науча на икономии … да, толкова ми се спеше, че дори и шегите ми не струваха вече.
Дредмастър продължи да се вглежда в мен още няколко секунди, като преди да предприеме каквото и да е действие, видя как започвах как се свличам бавно и най-вероятно нямаше да му се наложи да прави нищо, защото всеки момент щях да си обеля хубавото носленце в пода. Беше ли възможно да ми се спи толкова много, че да не желая да се изправя, дори когато усещах, че ще падна … да не говорим за скапаната пръчка, която продължаваше да ми напомня за съществуването си, а аз нямах сили да си разтворя пръстите, за да я пусна на земята.

ПП. И аз сега съм като нея, затова е така сдъвкано постчето

Разперих ръце и с плясък ги събрах пред лицето си.
- Така... първата ти задача е да излъчваш магията през жезъла.
Посочих няколко гърнета, поставени на различни надгробни плочи на различни разстояния.
– Това е началото. Това е ...
Посочих нататък.
- Тук ще се упражняваш да се прицелваш. Искам да опиташ да стреляш с жезъла си заряди от негативна енергия. Когато съумееш да унищожаваш по-бързо и по-точно... е, и разбира се по-силно, ще те уча да направляваш магиите си чрез жезъла.
Насочих я внимателно, като я улових за раменете и я насочих.
– Прицели се в онова там. Това е малко гърненце на не повече от метър. Искам да го пръснеш със заряда си. Хайде... насочи така...
Прихванах внимателно раменете и ръцете ѝ, след което застанах зад нея и почти слагайки брадичка на рамото ѝ насочих пръчката в ръцете ѝ напред.
– Прицели се... използвай главата на жезъла като мерник... и сега освободи....

В първия момент успя да ме стресне, но бързо запазих самообладание и осъзнах, че не бе много добре да го гледам така сърдито. Бързо се сетих къде, защо и с кого бях, така че се стегнах и се изправих хубаво, слушайки го изключително внимателно или поне така изглеждаше. Концентрацията ми се изгуби доста бързо, когато той сложи ръцете си на раменете ми, макар и да беше с ръкавици, а аз с дълъг ръкав и пелерина.
Ръцете му се озоваха малко под лактите ми, като ги управляваха внимателно, а брадичката му се подпря леко на рамото ми. Можех да усетя горещия му дъх, който галеше нежно кожата на вратата ми, проправяйки си път през меката ми коса, а сладкия аромат на кожата му ме разконцентрира. За момент се замислих, дали не ми бяха направили пак нещо, но едва ли тогава щях да се замислям. Сигурно беше от умората, затова и реших да отпусна леко главата си на неговата, като бузите на лицето ни се докоснаха, а той видя как гърдите ми се надигнаха силно, за да си поема дъх.
Опитах се да не мисля, за сладкия аромат, който ми напомняше на ананас … не знам защо. Просто вдигнах жезъла и направих точно това, което ми беше казал, преди да е решил, че се отдавам на други неща и да се е отдръпнал от мен. Най-накрая изпълних задачата си, като все още седях притисната в него и чаках да видя реакцията му … за това как съм се справила, разбира се.

И като гръм от ясно небе, тя взе че се размекна. Не знам въобще какво ѝ се случи, но взе да се отпусна, все едно е от желе. Леко трепнах за да се отдръпна, понеже взе да се опира в лицето ми. Почувствах се като педофил, но отпъдих усещането назад. Беше прекалено земно... и честно казано прекалено интимно,ч е да мога да си го позволя. Вместо това хвърлих пред себе си обясненението че още ѝ се спи и спокойно я пуснах и оставих сама да действа.
– Добре, прицели се и действай.
Посочих сс ръка нататък и накараех едно гърненце да се пръсне като крушка в микровълнова печка. Останаха само късчета и няколко облачета сивкав пушек.
- Сега ти....
Посочих нататък.
– Онова там. Не се притеснявай ако не уцелиш. Никой не успява от начало.
Е, почти никой, но не исках да се хваля пред нея.

Разбира се, нямаше да бъде той, ако веднъж е съгласен с мен … не можеше ли, просто да си остане там и да ми позволи да мързелувам, докато правя магията. Е очевидно предпочиташе да ми се направи на важен … отново, но това вече бе спряло да ми прави впечатление. Оставих го да си мисли, че единствения мъж на света и аз съм луда по него, а аз предпочетох да се съсредоточа върху заклинанието.
Нещо обаче не беше много добре и в първия момент не бях сигурна, дали уцелих гърненцето, тъй като имаше пушех навсякъде. Както казвах, това нещо нямаше никакво желание да ме слуша, по-скоро искаше да ме подчини. Само определяше силата, с която да удря, дори не искаше да ме послуша, а за момент се притесних, че беше станало още по-зле. Май щеше да бъде първото нещо, което успява да ме злепостави, защото имах навик да бъда от добрите изключения.

Зяпнах глупаво. Да, беше уцелила... доста. Няколко камъка в редица бяха пръснати, едва ли не на сол ги беше стрила. Огледах следите от шоковата вълна пред нас. Беше като че е минал базилиск и е изял всичко по пътя си.
– Доообре. Очакваш да не уцалиш... не да изтриеш всичко наоколо от лицето на земята.
Погледнах малко притеснено пред себе си и замислено преминах нататък.
– Сега ако обичаш.
Посочих напред после на ляво.
- Не се хвърляй така, сякаш живота ти зависи от това. Давай го по-кротичко.
ПОгледнах зезъла ѝ. Леле имаше нужда от подобряване.
– Сега се опитай да повториш същото, но на по тънка струя. Можеш да го направиш...
Усмихнах ѝ се и стиснах палци под наметалото.
– Хайде, аз вярвам в теб.

Този мъж започваше да ме учудва все повече с всеки изминал ден. Настроенията му се меняха по-бързо, отколкото аз можех да сменям дрехите си, а в това наистина бях ненадмината. Да не говорим и за странния начин, по който се държеше покрай мен и ме караше да мисля, че не аз съм тази, която не можеше да преглътне случилото се. Нямах намерение да спирам да му го напомням, защото според мен не се чувстваше достатъчно виновно, колкото трябваше, но тъй като беше решил да се държи с мен, сякаш съм бебе, което за пръв път ще се изпишка само в гърнето.
- Какво ли щях да правя, без това – казах с огромна доза сарказъм и се обърнах към следващото гърненце.
Стиснах силно жезъла си и кълна се, че ако този път не станеше, предпочитах да пукна от срам и кълна се, преди това щях да намеря начин да унищожа тази змия в ръцете си, превръщайки я на хиляди парченца по най-болезнения начин за тая гадинка. Не бях много сигурна, но това май сякаш бе успяло да го стресне и за пръв път усетих някакво спокойствие в него. Усмихнах се лукаво и се прицелих отново.
И както винаги, злобата ме бе разсънила и амбицирала. Добре де … не беше чак злоба, но можеше ли ментора ми да се изрази по-подигравателно или бе така само в моите очи. Не можеше ли просто да ме остави да си върша работата и накрая да кимне одобрително или каквото там правеха старите хора.

Следващото гърненце се напука и разпадна като че го бяха млатнали с чук.
- Така по-добре се получава. Виждам, че се справяш по-добре, когато си.... на градус.
Намеквах за очевидната ѝ разбуденост. Вече не приличаше на момиче, което са изритали от леглото. сега приличаше на някой, който е много ядосан,че не му се получава плана, както иска.
Посочих друго гърне и тя почти без да се прицелва го съсипа и него.
– Сега там...
И друго гърне, почти на другия край на полето се пръсна.
– Много добре. Виждам,че вече усещаш Черния път. От теб се иска да си винаги така... агресивна, но съсредоточена. Студен гняв, а не сляп и горящ, иначе ще си като дракон, дето са му бръкнали в окото.
Потрих доволно ръце и ѝ махнах да ме последва. Отидохме зад преподавателския пантеон и посочих един разкопан гроб.
– Сега ще те науча как да раздвижиш този труп. Ето така. Искам да го контролираш като кукла. Опитай се, както създаде струя за да пронижеш гърнетата, сега се опитай да направиш нишка, и я раздвижи за да уловиш Кукловодския метод за контрол над трупове. Хайде, опитай.

Вирнах носленцето си за пореден път, като бях започнала да подскачам като червената шапчица, докато го следвах. Гробището си беше празно, затова и не се притеснявах, че някой може да си направи грешни изводи … отново.
Стигнахме до гроба, където не можах да видя много добре какво лежеше, тъй като бе доста дълбоко и никак чистичко. И все пак послушах професора си, насочих жезъла на там и се концентрирах, като повторих действията си. Да ама не … май щеше да е по-добре, ако бях сменила тактиката, тъй като аромата на изпечено месо се разнесе доста бързо, а от гроба излизаше гъст облак дим и тук таме някой пламък.
Обърнах се с една ОГРОМНА и виновна усмивка към Дредмастър, който изглеждаше меко казано шокиран. Май наистина имаше големи надежди за мен и не можех да кажа, че съм порядъчен ученик, дори точно обратното, но определено имах нужда от малко почивка и ананас, който не можеше да ми излезе от главата, след като професора ме беше докоснал.
Вече си представях големия резен под формата на шайба, който държах с два пръста, а сока му се стичаше по ръката ми, като го облизвах небрежно. Накрая просто захапах и усетих експлозията от удоволствие върху езика си, която се разля по гърлото ми и ме накара да издам нежен стон, в знак на удоволствие … вече започвах да се замислям, дали ми трябваше храна или секс.

Поклатих глава леко виновно и погледнах изгорелия труп.
- Днес не си приказлива и не си в настроение. Дори не се опита... както и да е, предлагам почивка.
С леко сгърбени рамене се обърнах с гръб и поех назад, към входа на гробището.
– Ще дойдеш ли с мен до Пазарния дистрикт. Днес се постара доста и мисля да те наградя. Може би нещо за ядене?
Погледнах през рамо. Мъчех се да преглътна разочарованието си, понеже бях си изкарал душата да копая в тази жега.
- Какво ще кажеш за някой сок. Тази жега ми убива животворните функции...
После поех навън и се надявах да ме последва.

Можеше и да се държи миличко, но нямаше как да скрие недоволството си от мен. Истината беше, че се бях постарала … дори престарала в желанието си да му покажа колко добра мога да бъда, но предпочитах да изглеждам като неудачник, отколкото като някоя, която се опитваше да го впечатли със всичко … и все пак знаех за нещо, което щеше да го впечатли, затова и не се замислих, а бързо улових ръката му, като усетих как върха на пръстите ми докосна нежно дланта му.
- Имам по-добра идея – казах със закачлива усмивка и усетих, че ако продължавам да спускам бавно ръката си, пръстите ни ще се преплетат, затова и замръзнах – Защо не отидем на някое … по-усамотено място. Имам една доста приятна идея за почивка.
Видях учудения му и донякъде недоверчив поглед, но можеше само да гадае какво се въртеше в красивата ми главица. Знаех, че не беше нищо особено, но се надявах да се впечатли поне малко от това, че съвсем сама се бях усвоила това, което желаех да му покажа. Не бе една безсънната нож, в която жезъла искаше да си играем … трябваше да удовлетворя желанието му, а сега щях да покажа наученото на професора си, като се надявах това да задоволи и него.

\Погледнах я озадачено и леко недоверчиво, като котка на която са показали морков. Все пак предпочетох да не се дърпам, иначе изглеждаше подозрително. Бавно се обърнах към нея и изтеглих ръката си с привидно несъзнателен жест, после я пъхнах под наметалото и заприличах на шахматна фигурка.
– Така ли? Да не е магия за копаене на гробове, защото на мен би ми свършила една малко работа след като...
После преглътнах думите си и се намръщих, преди да продължа тихо:
– Извинявай, просто копаенето не е за магьосници. А се наложи да ексхумирам един за днешното упражнение. Добре...
Постарах се да насиля устните си да се разтегнат в поредната усмивка.
– Какво искаш да ми покажеш?

Личицето ми започна да сияе като коледна елха, а цялото ми тяло се изпълни с ентусиазъм. Не знаех дали е от безсънието, но бях започнала да усещам всичко хиляда пъти по силно и най-вероятно това беше причината жезъла ми да ме слушаш все по-малко с всеки изминал ден. Е … сега щеше да ме послуша, защото ако и в това се изложих, наистина щях да предпочета да съм на мястото на пламналия.
- Ако ви кажа, няма да е изненада – казах игриво и захапах долната си устна, докато се усмихвах.
Продължих да подскачам весело пред него, като го водех на някъде … и аз самата не знаех на къде, но ако не решах в най-скоро време, най-вероятно щяхме да отидем в момичешките спални. Добре де … това не беше много добра идея, май-щеше да е по-добре, ако отидем в неговата спалня … или в кабинета. Понякога забравях за наличието му, тъй като аз си нямах такова чудо, но и след като най-накрая НЕ успях да реша, се обърнах към него и го погледнах въпросително.

Поклатих глава и реших да се оставя Смърт да ме води.
- Добре, отиваме в общите помещения на общежитието. Не искам да има глупости и после да ходим насам натам. До колкото ми е известно, никой не си седи в къщи ако може да иде на фестивалния парк в Сайклопс Лейн.
Поех бавно нататък. Жегата от есенния ден замираше бавно, докато сянката на цитаделата бавно ни заливаше. Скоро щяхме да живеем отново в мрак и хлад. По-добре да бяхме на закрито. Загърнах се по-добре в наметалото. Защо не си вземех нещо по-дебело. Наметало от родопско одеяло, няма грешка.
Бавно напуснахме парка и спокойно се насочихме към приличащите на крипти общежития на учениците в моето училище.