Императорски дворец

Тук е Тронната зала на фараонеса Мария.

Тук Учениците-Чародей (Баланс) ще бъдат обучавани лично от Архиканцлер Мерилин Сантяго. Дворцовата Стража, която ще ви охранява, докато сте в транс, е съставена от членовете на най-близкото до фараонесата благородническо семейство - Фамилия Нирини.

Влязох в просторната зала и се отправих към мъжа седнал на трона.
-Татко, толкова се радвам да те видя.
-И аз миличка. Скъпото ми дете. Как си, как се чувстваш сред простосмъртните?
-Чувствам се чудесно.
-мария да има да ми казваш нещо? Например, кой е бащата на детето ти? Нали знаеш, че трябва да е достатъчно силен, за да защитава теб и детето. Докато си бременна си безмощна и не можеш да се защитаваш.
-Татко знам. Няма нужда да ми казваш. Зная всичко това.
-Кой е бащата?
-Алистър Дредмастър!
-Дредмастър?! Какво си мислиш, че правиш?
-Добре татко. Дойдох само да те видя и да ти кажа, че ще ставаш дядо. Трябва да си тръгвам, за да не притеснявам Ал.
-Ти никъде няма да ходиш. Оставаш тук. Явно онези простосмъртни са ти промили мозъка.
-Татко не можеш да ми го причиниш.
-Защо да не мога? Аз съм бог, а боговете могат много.
-Ти, ти... мразя те.
-Мрази ме, но е за твое добро.
Мъжът хвана Мери за ръка и я завлече в една стая. Мери се огледа. това беше нейната стая. Стаята, в която беше израстнала. Легна на леглото и заплака.
"Как може татко да ми причини това. Моят скъп татко не ме разбира."
Мери отиде до вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Опита да отключи с магия, но тук магиите не действаха. Върна се в леглото и зарови лице в чаршафите като галеше корема си и говореше на бебето.
"Спокойно миличко. Татко ти скоро ще дойде и ще ни измъкне. Той винаги разбира, когато съм загазила."

Излезнах на върха на кулата. цялото ми съшество тръпнеше, нещо не беше наред. Понечих да попитам Мери... но връзката просто не се получи.
Изпаднах в паника! Затърсих яростно, но не долавях нищо...
В този момент си спомних, че Мери спомена, че ще ходи при баща си. Първо там щях да питам.
В главата ми се заблъскаха мисли - в ума ми се мяраше Аркемонд, но не можех да понеса дори мислъта че с Кристабел можеше да се случи същото като с предишното ни дете. Споемнът ме наведе на определена мисъл и аз взех със себе си нещо.

Само Минути след това вече бях в двореца. Няколко стражи нададоха викове, и се разбягаха. Каквото и да ставаше не бепе на хубаво. предпочетох да закрача решително през двореца. Макар стражите да бяха на щрек, никой от тях не посмя да излезе на пътя ми. В очите ми гореше пламъка на унищожението.

Отворих със замах портата на тронната зала - нахлх като буря в залата. Аурата на Мери се усещаше смътно, сякаш някой се опитваше да я изтрие.
- Къде... е... годеницата ми - изхриптях зловещо и цялата зала притъмня, факлите станаха по мъжделиви и студ изпълни иначе топлата зала.

Мъжът стана от трона си и застана точно пред Алистър.
-Предполагам, че ти си Дредмастър. Как си позволяваш подобно поведение пред мен в двореца ми? Какво искаш и най-вече защо си тук?
Мъжът гледаше Алистър сякаш беше някакво гнусно петно на земята. Не желаеше той да седи в двореца му и да крещи.
-За каква годеница говориш младежо?

- Мисля, че бях пределно ясен, дядка! - изревах в лицето му и фараонът неволно отстъпи, - Никой не застава между мен и Мери Сантяго! Последният които се опита...
*образът на Аркемонд за миг се появи в главата ми; лудост и гняв избухнах а в чист хаос в главата ми*
- Къде е тя?! - опитах се да запазя спокойствие, макар в гласа ми още да се пазеше заплаха и то не много добре прикрита.

-Не познавам някой с това име младежо. Незнам коя е девойката и не знам защо я търсите тук, но не мога да ви помогна. Защо не питате стражите отвън или някой селянин те може и да знаят нещо. И моля ви, не викайте. Тук никой не е глух.
Фараонът вече се изнервяше. Писна ме от истеричният нрав на момчето и вече му писваше. Беше готов да извика стражите и да му отрежат главата.
-Хайде младежо вървете навън и питайте някой.

Взе тотално да ми писва от това овъртане. Изглежда стария пръч беше речил да се прави на ударен докато не ми изкипят бушоните и не го разпердушиня.
- Вижте сега, Ваше благородие - започнах толкова спокойно че ча сам си се стреснах, - - Вашата дъщеря, фараонеса Мария, е в този дворец. Мога да се обзаложа на едната си ръка за това. за това преди да те размажа по стените и те карам да се давиш в собствените си втечнени крайници - къжи ми къде е тя и защо не мога да я намеря с магически средства?

-Момко не съм виждал дъщеря си с векове. Тук магии не могат да се използват и затова не може да я откриеш, но тя не е и тук. Радвам се, че си загрижен за нея, аз също се притеснявам като баща, но не знам нищо за нея. Ако я видиш и кажи да намине и да види старият си баща. Сега съм изморен и мисля да се прибера в покойте си и да поспя. Извини ме, но ще вървя.

Помислих малко и след това внимателно се отстраних.
- В такъв случай ще ми позволите поне да поразгледам, нали? Все пка иска да знам как е живяла като малка дъщеря ви.
Щях да се престоря на заблуден и щях да открия Мери. Ако успеех да я намеря и изнеса оттук, преди старото куче да ни е надушило, дъртака можеше да ме цуне отзад за сбогом. дворецът беше наитина имунизирана зона, но дори той не можеше да не е на ти с магията на Баланса.

-Съжалявам, но се опасавям, че това няма как да стане. Двореца е изключително огромен и лесно може да се изгубите, но пък ако искате вървете. аз няма да съм отговорен за смърта ви. Ако Мария ви потърси аз не отговарям за вас.
старецът изчака Ал да се обърне и одари момчето с тежък тъп предмет. Алистър се строполи на земята, а фараона веднага повика двама от стражите си да занесът тялото на Дред в подземията използвани за изтезания и затвор.

Събудих се окован. Подлият баща на Мери беше побеснял и го беше зашеметил. От начало се почувствах измамен и се замислих дали фараонът не е просто долен измамник. После си спомних за Мери. Където и да беше беше уязвима, бременна, чуплива като стъкло... изкривих лице от гняв и презрение към себе си. не бях способен да се защитя, камо ли да спася Мери. Онзи ме прасна зад врата, а аз се сринах на пода като куче. дори мъгълите бяха по-издръжливи. не можех да повярвам, че съм свалил гарда до толкова. Подцених стария боклук.
Бръкнах под наметалото си. Някак си не бяха намерили дългия почти метър меч в плаща ми. Оръжието беше могъщо, но дори то не можеше да пробие защитата на двореца. Но пък...
Стиснах го и го напънах. Смарагдите по позлатената крилата дръжка засияха в черно и зелено. магията на Фростморн започна да погллъща силовоото мантимагическо поле. възпозлвах се и прерязах оковите си с него. Острието прогори метала и ме освбободи. После поех навън...
По пътя ми се изпречваха на малки групички стражи. Наметалото ми се изпълни със сила освободена от меча. Почти като живо, то се раздвижи около мен и помиташе като огромни крила всеки от пътя ми. Вече бях решен да помета всеки в двореца. Даже и Мери да ме намразеше, щях да убия онзи стар глупак и да набуча главата му на кол.

Бях сама и в целият дворец не се чуваше нищо. Беше прекалено тихо отколкото преди час когато чувах гласове в тронната зала. За миг си помислих, че Ал е дошъл да ме спаси, но ако беше той..Нямаше да чака и миг и да слуша думите на баща ми. Бях се отчаяла. Сигурно не е успял да ни намери и сега някъде се притеснява какво може да се е случило с мен и Кристабел. Разрових се из шкафовете и намерих един добре познат приятел. Дневникът ми от детството. Взех го и се зачетох.
"10.07.1987г.
Вампирите са обградили двореца. Иридиъс е техният предводач, а татко беснее из двореца. Заключена съм в стаята и не ми дава да излизам. ...
Откъсната старница."

Група стражи паднаха на земята зашеметени. Продължих да крача и да търся с поглед. каквото и да сставаше, нямах намерение да бъда отклонен от пътя си. Чух писъци на слугини и робини.
Обърнах се и видях не друг, а самия фараон, изправен и учудващо застрашителен в бронята си. Стиснах зъби и го нападнах. Фростморн се сблъска с къс но много бърз меч, изкован от златист метал
- Един от рода ти вече искаше да окопира домът ми, твар на сянката - изрева стареца - Стража, по моя команда - атака.
Отстъпих рязко и се блъсхан във врата. Не преценил разстоянието, бях притиснат във вратата от едър войник с боздуган. Озни го стовари отфоре ми и само париралия Фростморн ме спаси да не ми се размаже черепа в дъбовата врата. Вместо това самата врата се пръсна и аз рухнах в стаята.

Захвърлих книгата и изпищях Ал лежеше на земята, а някакъв огромен тип се беше надвесил над него.
-Татко кажи му да се махне от Ал. Моля те татко.
Не чаках баща ми да каже нещо, а сама се хвърлих напред. Грамадата не посмя да се доближи по близо, за да не ме варани, а се отдръпна. Хванах Ал за ръка и му помогнах да се изправи. Когато стана го прегърнах силно.
-Татко пусни ни да си вървим, моля те.
-Не дъще..Аркемон не успя да го убие, но аз ще успея.
-Аркемон? Нима ти си го изпратил срещу нас.
-Да, но не исках да те наранява. Съжалявам за това, но не искам никой от рода Дредмастър да има контакт с теб.
-Мразя те татко. Алистър изведи ме от тук. Не мога да седя и минута повече в това място на чудовища.
Мери гледаше баща си с презрение и болка в очите.

Олюлях се и от устата ми капнаха няколко капки кръв, които се стекоха по брадичката ми.
- Мери, немарих те, добре ли си?
Обърнах се полудял от ужас и бяс.
- Аркемонд? Призовал си Аркемонд?! Побъркан стар кучи син! Ти си ни обрекъл на това!! Ти... Съзнаваш ли че демонът те е изпозлвал.
- Не искам да те слушам, сенчест! - итвърна с вик госодарят, - Няма да оставя свещената империя на отците ми, да бъде покварена от вампирско семе!
Старецът погледна към стражите и заповяда:
- Обградете Мария и я задръжте, останалите - искам главата му на този на кол - веднага!

-Ако убиеш него ще трябва да убиеш и мен.
-Я не се занасяй малката.
-Ти няма да ми казваш да мълча. Отавна загуби правото да ме командваш татенце.
-Ти малка...
хвана я силно и я разтресе. Мери се ядоса и го блъсна. Старецът полетя и тупна на земята. Мери взе меча от Алистър, който не осъзнаваше какво става в момента и тя го насочи към баща си.
-Ще ме убиеш ли? Направи го ако ти стиска. И без това всичко вече е изгубена кауза.
-Ще те убия. Знаеш, че ще го направя. Кажи на подчинените ти да се отдръпнат и да ни пуснат да си вървим.
-Добре, отдрапнете се. Мери виж..винаги съм ти мислил доброто дори да не осъзнавах, че не го мисля по правилният начин. Ще ми липсваш страшно много. Мисли за мен.
Мери беше отпуснала меча и фараона го взе от ръцете й. Докато Мери успее да реагира или някой друг фараона се прободе с меча, а защитната бариера рухна.
-Не, татко.-Успя само да каже тя и коленичи до него.
Мъжът със сетни сили проговори.
-Дредмастър грижи се за дъщеря ми. Тя е единственото, което ми остана. Моето съкровено съкровище.
след това той издъхна в ръцете на дъщеря си, от чиито очи се стичше фонтан от сълзи.

Не можех да откъсна очи от ставащото пред мен. След това изкривих лице от оотчаяниеи се строполих на колене до трупа.
- По дяволите - изкрещях, - Ти, долен, лишен от доблест... как можа да я изоставиш! Няма ли капка гордост в твоя увехнал труп.
Сграбчих трупа за предницат на дрехите му, но тялото вече бе безжизнено и се отпусна в ръцете м.
- Как мояжа да я изоставиш... единствената си дъщеря... и да пратиш подире й демон от Пламтящия Легион, само за да се отървеш от мен...
Пуснах тялото да се отпусне. Останах така няколко минути, после прегърнах Мери.
- Да се махаме... не мога да те държа тук, повече...
Изтръгнах меча от тялото му. Магията във владетеля се беше оттекла в оръжието и имах чивството че пламти в ръцете ми.
Двамата с Мери бавно поехме навън. Стражите не мърдаха, даже сякаш не дишаха. Само чакаха да си тръгнем. Щяха да се погрижат за своя госодар... или по-точно за тленните му останки.

Точно когато стигнах до входната врата се спрях.
-Не мога да си тръгна. Той ми е баща въпреки всичко лошо което е сторил. Трябва поне да се погрижа за погребението му. Ти ако искаш си върви, но аз оставам.
целунах Дред по челото и се върнах на мястото където бях допреди малко. Слугите вече пренасяха тялото и чистеха кръвта от пода. Отидох до леглото си и взех дневника като го пуснах в чантата на рамото си. След това отидох до тронната зала и седнах на трана на баща си като се загледах в короната оставена на масичката до трона.

Гледах я изпитателно няколко минути. После се усмихнах победоносно. Обърнах се към стражите, които все още изглеждаха шокирани от действията на принцесата им.
- Виждате как стоят нещата, момчета - заявих и погледнах трона.
Коленичих, опрях Фростморн пред себе си и оставих ръцете си на дръжката. след което заявих високо, така че гласът ми закънтя в залата:
- Фараонът е мъртав, да Живее фараонеса Мария! Мерилин Сантяго, повелителка на Хилядата пустини.
Стражите свалиха шлемовете си и коленичиха зад мен след което повториха в един глас, който прозвуча като грумотевичен хор в залата а скоро и из целия дворец:
- Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата!
Този оризив скоро бе подет от всички слуги и роби в двореца. Цялата околност кънтеше от скандиращи гласове на мъже и жени:
- Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата! Да живее Фараонесата!