Криптата на Вечната Тишина

Това помещение е приспособено за учениците-некроманти за обща стая и спалня. Наложи се да преградим и да разширим с магия тук-таме....

Spoiler:

Влезнах и веднага почувствах разликата. Хладният есенен вятър в Найтсайт беше спокойно отстъпи място на по-добре отопляваната Крипта на Вечната Тишина - общежитието на момчета и момичета от училището на Смъртта. Тук обикновено прекарваха времето си когато не се потриваха да из Атриума.
Кеснах като първия глупак на сред мебелираната в съвременен стил стая. напълно не приличаше на мястото с голи каменни стени и ниши за спане по стените, което бях оставил, когато построих мястото с заедно с Архиканцлера, Сега определено си личеше че Марая, Пени а сигурно и самата Женевиев си бяха казали думата.
Погледнах я сериозно, не исках да ми проличи, че макар да бях учител, не бях идвал тук от както мястото беше построено.
– Така? Тук ли ще е... хм, изненадата?

Най-накрая стигнахме и точно както очаквах, нямаше абсолютно никого. Затова и спокойно хвърлих чантичката и перелината си на един стол, като реших все пак да оставя обувките си, защото идеално допълваха тоалета ми. Професора обаче не бе така спокоен като мен и се оглеждаше леко притеснено, като това ме накара да се подсмихна. Разбира се, веднага го прикрих, когато той върна погледа си върху мен и ми зададе този така съмнителен на пръв поглед въпрос.
- Да – отговорих спокойно и все така лъчезарно, като обаче имах няколко условия – Свалете си наметалото, ръкавиците и каквото друго ви пречи и се отпуснете на дивана … ще започнем, когато сте готов.
Игривия ми поглед придаваше двусмисленост на думите ми и да, отдавна бях насяно с това. Какво да направя, като толкова много се изкушавах да се закачам с него? Затова и накрая се настаних сравнително в средата на дивана, за да не може да се намести възможно най-далеч от мен, като го загледах съсредоточено. По погледа ми се виждаше, че нямаше да го оставя намира, докато не направеше това, което исках от него, а и колкото по-бързо започнеше, толкова по-бързо щеше да свърши.
- Хайде, професоре … не хапя – казах шеговито, повтаряйки репликата му от снощи и кимнах към свободното място от лявата ми страна.

Погледнах изсъхналото цвете в саксия не далеч от дивана. Приближих се внимателно до него и го погледнах. Изглежда това беше единственото нещо в стаята, което все още поддържаше версията, че това е дом на некроманти. Откачих закопчалката на наметалото и го закачих на закачалката до врата, после без да маха нищо повече се настаних на дивана. Очаквах гръмотевици. Не знам защо, но мислех че ще си изпатя ако остана още.
- Ами... мисля че сте се справили добре с интериора. Очаквах по-спартанска обстановка. Когато мислех над това, си представях мрачни ученици-анархисти, които пишат поезия за разрушението и си режат вените в тъмни ъгли, осветени само от свещи.
Поклатих глава - дори да се опитах да изкарам съвременния човек от времето на електрическите лампи и тапицираните с изкуствени материи съвременни дни, но да изкарам съвременност от тях - се оказа по-непосилна задача, от колкото съм си мислел.
Въздъхнах и я погледнах:
– Добре.... да се залавяме за веселости.

Погледнах го недоволно, когато видях, че не бе направил точно това, за което го помолих или поне не до край. Затова и се обърнах към него, като качих единия си крак на дивана и го сгънах, а така стъпалото ми излезе под коляното на другия. Преди да е казал каквото и да е, хванах едната му ръка, полагайки я внимателно в скута си, като дръпнах ръкава му леко нагоре, а след това започнах да изхлузвам нежно и бавно ръкавицата. Не можах да се сдържа и докоснах леко кожата му, като хванах ръката му и издърпах с другата ръкавицата, която след това оставих зад себе си.
- Нима е нужно да ви напомням, че съм нова – казах с игрива усмивка, като го погледнах в очите, сякаш не го докосвах в същото време – Някой път мога да ви покажа какво съм направила с моята част от спалнята – добавих накрая, като осъзнах, че съм задържала ръцете си прекалено дълго върху неговата, затова реших да се заема с другата ръкавица.
Повторих движението, като избягвах погледа му, защото не желаех да срещна разочарование, неодобрение или каквото и да е друго. Истината бе, че едно от най-важните неща за мен беше чуждото одобрение и понякога си умирах от нуждата някой да ме погледне с онзи блясък в очите си и да ми каже, че се гордее с мен. Е … не очаквах това от професора си, затова щом свалих ръкавицата му, качих и двата си крака на дивана, сядайки върху тях и хванах жезъла.
За мое голямо учудване, това нещо ми противоречеше за какво ли не, но ставаше ли въпрос за нещо, което желаех невероятно силно, сякаш това се превръщаше в общо желание. Затова и насочих жезъла към масата, като затворих очите си и си поех дълбоко дъх, а щом ги отворих отново, на масата се намираше красив узрял ананас, но вместо да му обръщам внимание, потърсих погледа на професора си, който все още гледаше към плода и за сега не ми изглеждаше много заинтересован.
- Бях в библиотеката … и реших да разгледам книгите свързани с трансфигурацията … пишеше нещо за това, че ако стана достатъчно добра, мога да копирам дори и себе си … и все пак, трябваше да почна с нещо леко – казах нервно, като веднага осъзнах, че се оправдавах, защото на лицето му нямаше никаква положителна емоция, но накрая просто спрях и погледнах виновно към коленете си.

Наблюдавах я внимателно, как смъква ръкавиците ми. Защо ли искаше да съм с голи ръце? Може би като мен знаеше,че скъпите мъжки ръкавици са крайно не трайни. А това определено бяха едни нетрайни ръкавици. НО нищо, по-добре. Можех и сам да ги махна. Погледнах я сериозно и наблюдавах всякой нейно движение.
Щом на масата просто от нищото просто се пръкна един ананас. Замислено го взех и огледах от всички страни. Беше учудващо добре узрял, и едър. Съвсем реален и материален, без каквито и да е следи от илюзорност. Беше си чудесен ананас, измагьосан ей така, от въздуха.
– Хммм,... изглежда съм сгрешил с обучението ти - замърморих под нос като прокарвак пръсти по грапавата кора на плода, - Било е грешка да ти преподавам разрушителни заклинания... дори бих казал, че е било грешка да ти позволявам да се занимаваш с моя вид магия. Изглежда щеше да си далеч по-добре при професор Сайръс Дрейк или при Мърл Амброуз. Те се занимават с призоваване, трансфигурация и материализация. Дори мисля че до голяма степен можеш да се присъединиш без проблеми към часовете на Архиканцлера дори. Май аз не съм твоя човек...
Погледнах към нея над фънки прическата на ананаса.
– И все пак... страхотна работа. И то съвсем сама.... Отлична работа. Да го видим ли дали и от вътре е толкова добре изработен?

Почувствах се неприятно … ужасно неприятно, когато чух думите му. Случваше ми се за втори път днес и в опитите ми да го впечатля, отново пресилвах нещата и ги правех още по зле. Не исках дори да споменавам за това колко отритната и нежелана се чувствах точно в момента. Да … не беше като онази случка в кабинета му, но сякаш това беше малко допълнение към всичко останало, което просто нямаше как да не ме нарани.
Определено трябваше да си почина, тъй като не можех да сдържа и най-проста емоция, която в случая бе предизвикала зачервяване на очите ми и силен огледален блясък в тях. Да, сълзите ми вече бяха там, а аз се чувствах като малко глупаво дете, затова и не посмях да го погледна отново. Просто предпочетох да обърна повече внимание на думите му и тъй като бях наясно, че гласа ми може да е изтънял, само кимнах и се изправих бързо, отивайки към спалнята.
Не знам защо тръгнах натам, след като имаше нож и там, където бяхме … всъщност знаех, исках да се скрия за момент. Влязох в банята и плеснах няколко пъти бузите си, като се окуражих и си повторих, че ако той не ме дооценява, проблема си е негов. И все пак не можех да се върна с празни ръце, затова извадих от нощното си шкафче един стар гравиран сребърен нож, който използвах само за ритуали. Беше от баба ми … истинската ми баба и гледах да го държа на лесно откриваеми места, защото той беше единственото нещо, което продължаваше да ми напомня коя съм била, затова и щом спомените започнеха да ме заливат, винаги търсех него.
След като най-накрая реших, че съм се забавила достатъчно, се върнах видимо по-спокойна при професора си, като се надявах да не е забелязал състоянието ми преди малко. Настаних се на съвсем малко разстояние от него и му подадох ножа от към дръжката, като се надявах да не го дръпне рязко, освен ако не искаше да ме остави без пръсти … стараех се да го поддържам винаги добре наточен.

Внезапно се изнесе, сякаш я бях изгонил. Наведох глава. Щом вратата към спалните се затвори се свих нещастно и загледах ананаса. Той с нищо не беше виновен, но ми беше криво и нямаше към кого да се обърна. Предположих, че причината е в чистото ми асоциално поведение, което сякаш ме заобикаляше от всякъде. Не можех да водя нормален разговор, не можех да си позволя да продължавам. беше практически невъзможно. Няма какво да се лъжем, бях я засегнал някак си. НО сега бях решен да поправя грешката си с цената на кило кръв и метър кожа, поне!
Погледнах я когато вратата се отвори и я погледнах с ведро изражение и малко виновна усмивка:
– Не се притеснявай... нямам намерение да спирам да те обучавам. Но май и аз самият ще трябва да се уча докато го правим. А не само да ти преподавам.
Подадох ѝ ананаса. Момичетата все ми се сърдеха ако аз започнех да правя нещо с ръцете си, свързано с домакинска работа. Почти се чувствах угнетен... но тогава си спомнях как лошо готвех и спирах със съпротивата и противореченето.
– Дам... пак на чина, а? - сръчках я за да ѝ посъживя малко.

Думите му сякаш трябваха да ме успокоят и все пак, не ми се получи точно така. Не можех обаче да му позволя да го види, затова се усмихнах леко фалшиво и взех ананаса, като с леко треперещи ръце го разрязах на две по дължината му. Е … сега нямаше да будя съмнение, тъй като сока му, който веднага потече, събра цялото ми внимание, а аз го вдигнах над масата, като се радвах, че няма покривка, но въпреки това, не спирах да се хокам на ум.
Внимателно отрязах два дебели полукръга, като ги обелих, а след това издълбах онази твърда част по средата, която не се ядеше. Всъщност, на мен не ми се виждаше никак различна, тъй като я бях пробвала не веднъж, но реших да не тровя учителя си. Затова и му подадох едното парче доста внимателно, като той можеше да види как цялата ми ръка бе потънала в сокове. Точно поради тази причина бях свалила ръкавиците му и ако до сега не се беше сетил, това бе момента.
- Да ви е сладко – казах с лека и все още тъжна усмивка, като гледах да не го оцапам.
След като го взе, довърших с чистенето на своето парченце и дори не обърнах внимание на професора си, а просто забих зъбки с него, като устните ми се впиха в божествения на вкус плод. Всъщност … беше ми любим от няколко века насам и нямаше нещо, което да намирам по-сладко от него. Затова и след като се насладих на наситения му вкус, лапнах всяко едно от пръстчетата си, осмуквайки ги, за да се насладя и на сока, останал по тях.

Поех плода от нея с благоговение и се усмихнах:
– Какво има? Не ти ли харесва? Личи си че го харесваш, проблем ли има?
Започнах да се храня, като внимателно прибирах някой парчета с езика си, за да не се накапя. беше едно доста смучещо и сърбащо действие и ми костваше известни усилия да не оставя някое плодово петно на панталоните си например.
– Какво ще кажеш? Според мен е хубав. добре си се справила с изработката му.
Облизах пръст и се стараех въпреки смученето да не издавам звуци с уста. Все пак не ти е приятно да ядеш и някой да ти пляска на ухото.

Нямаше как да не обърна внимание на звуците, които издаваше Дредмастър и за момент се сетих за столова в старчески дом, където са сервирали супа. Да … звучеше по същия начин, като това ме караше да се кискам доста често, но просто не можех да се сдържа. Не исках да го обиждам и да го карам да си мисли, че му се присмивам или нещо подобно, но ако можеше да се погледне отстрани, това вечно сериозно изражение щеше да се изпари за секунди.
Кимнах положително, когато обърнах по-голямо внимание на устните му, които лъщяха от сока по тях и макар да ми се искаше да оближа и засмуча всичко с вкус на ананас, тук щях да се сдържа. Но как трябваше да се абстрахирам от факта, че от ъгълчетата на устните му се опитваше да се стече една капчица … можеше да развали перфектния му вид, който не се променяше никога, затова и се жертвах, като го избърсах съвсем нежно с палеца си.
Кожата на лицето му бе още по-мека и примамлива, като малко ми напомни на кожата на момиче, но щеше да е грубо, ако го произнеса на глас. Момчетата бяха толкова мърляви, че вече бях загубила представа за това как могат да изглеждат, ако желаят. Да … сега бях изгубила представа и за това кой се намира пред мен, защото ако се бях сетила, най-вероятно нямаше да засмуча пръстчето си, което до преди малко беше върху устните му.

Ядосано тръснах ръка. Няколко невидими капчици пръснаха и изчезнах някъде в стаята.
– Ето ти причината, поради която са измислили салфетките обикновените хора.
Погледнах ръката си. Беше толкова лепкава,че можех да се катеря по стените като шибан спайдърмен.
– Добре де... - мърморех под нос и бръкнах в джоба си с два пръста, изтегляйки носната си кърпа. Така и не си бях бърсал носа с нея, но пък крайно време беше да престане просто да си седи вътре и да ме притеснява. Огледах я спокойно и преминах в режим бърсане. Скоро се бях избърсал напълно, дори с цената на малко остъргване по кожата. Така или иначе щях да се мия след няколко минути, за това погледнах момичето до себе си.
– Ооо... подай си ръцете.
Придърпах едната ѝ китка и започнах да търкам дланта упорито, преди да е засъхнал сока и да е почнал да лепне. Погледнах я изпод вежди но продължих да трия. Стори ми се че пулса ѝ се ускори и дланта се загрява, но можеше да ми се струва...

Усмихнах се доволно и то не защото ме бършеше, а защото бе спрял да се държи като някой сухар. Знаех, че като преподавател трябваше да е по-дистанциран към учениците си, но аз не се чувствах, а и не исках да бъда като останалите ученици. Затова и се почувствах много по-добре, когато започна да се държи приятелски с мен и не придаде прекалено голямо значение на това, което бях направила преди малко … друго щеше да е, ако бях попила капчицата с устни.
Оставих го да ме почисти, като нямаше как да не забележа, че за разлика от мен, когато му свалях ръкавиците, той не бе толкова нежен. Стараеше се толкова много в начинанието си, че ми напомняше за бавачката, която се грижеше за мен, преди да навърша петнадесет. Е … той поне не плюнчеше салфетката, преди да започне да ме трие, защото тогава едва ли щях да седя така мирно и да гледам право към очите му, макар неговия поглед да бе насочен към ръката ми.
- Не мисля, че има нужда да продължавате – казах тихо, подобно на шепот, след като забелязах, че ръката ми бе напълно суха и най-вероятно се опитваше просто да свали кожата ми.
Щом красивите му очи се насочиха към лицето ми, на нея се появи една нежна и примамваща усмивка. Очичките ми блещукаха лекичко, като отразяваха абсолютно всичко като огледало, макар и в тях вече да нямаше сълзи. Искрицата им бе напълно чиста бяла, като утринна роса, отразяваща слънцето, а изпънатите ми устни действаха заразяващо на всеки, който се вгледа прекалено дълго в тях.

Стрелнах я с поглед и спокойно продължих да трия още секунда, после я пуснах. Погледнах сериозно момичето и попитах:
– Много добре... сега, какво ще правим?
Стори ми се че е разсеяна, очите ѝ бяха някак замислени и загледани и имах чувството,че ако се преместя, няма да забележи че съм се мръднал. Освен това усмивката... имаше нещо неясно в нея като шамар от нищото. Седнах си обратно на мястото и замислено се втренчих в нея. Минута мълчание и нервите ми не издържаха:
- Какво?!

Продължавах да се взирам в него, като погледа ми вече бе върху устните му и просто не можех да го отместя от там. Имаше нещо, което не ми позволяваше да извъртя лицето си на другата страна и просто нямаше да ми остави мира. Затова и не се изненадах, когато ме попита така рязко, защото го бях зяпнала доста странно, но щом го погледнах в очите, реших да му кажа истината.
- Изцапали сте се – казах с лек кикот и посочих изцапаното, но върху моето лице.
Той разбира се, започна да търка смело до зачервяване, но не и на правилното място, като в началото дори обърка страната, но когато най-накрая се притесних за нежната му кожа, хванах ръцете му за китките и ги махнах от там. Издърпах салфетката, като го почистих внимателно и нежно, вглеждайки се право в меките му устни и от време на време си позволявах да го погледна в очите, но не прекалено дълго.
Точно както него и аз бях започнала да търкам едно и също място, въпреки, че го бях изчистила до блясък, но нямаше шанс да сваля кожата му или да я протъркам. Продължавах да го докосвам нежно, когато вече осъзнах, че малко се бях поунесла и просто набутах кърпичката в ръката му, опитвайки се да не я задържам прекалено дълго там.

Малко... малко много ми беше трудно да асимилирам какво ставаше. По някаква причина, забелязвах някаква неравномерност в движенията ѝ. Сякаш се мъчеше да е естествена, а не ставаше. Сякаш действаше на пружини. Беше някак странно. Държеше се естествено и едновременно с това - някак прикрито и необяснимо, сякаш беше кукла на конци или навита играчка. Дали не криеше нещо? Очевидно не можеше да...
Едва сега разбрах и бузите ми пламнаха. Стана ми изведнъж неудобно и тясно. Истината беше очевидна и доста разбираема. Стъкления поглед и резките насилени движения, единствено показваха,че ѝ е омръзнало от мен, но или не знаеше как, или ѝ беше неудобно да ме изгони направо. Като се замисля, беше говорила малко, беше ѝ неудобно с мен, спеше ѝ се сутринта, после даже не ѝ дадох да се отдалечи от мен.
– Ами...
Станах и се огледах:
– Ще ида да се измия - смотолевих под нос и поех бавно и спокойно към банята.

Понечих да го спра, защото мивката беше зад кухненския плот, който се намираше в същата стая. Не беше нищо особено … няколко шкафчета с чинии, две три с лакомства и една микровълнова печка, на която си правехме пуканките. О да … да не пропускам и машината за кафе, тъй като бях дочула, че точно по този начин вампирите поддържат що годе нормална температура на тялото си.
Разбира се, имаше и мивка, а до нея малък пластмасов сушилник и една кърпа. Общо взето беше тясно помещение, за най-много двама човека и вътре се намираха само най-нужните неща, които може да ни потрябват посред нощ, като минерална вода, нещо за залъгване на глада и някоя друга торбичка с кръв.
Реших, че няма смисъл да седя и да чакам професора да излезе от банята, тъй като можех да се измия там, затова и станах, отивайки нататък. Разбира се, измих и муцунката си, защото не исках да изглеждам зле, тъй като нямах никаква представа как съм, а най-накрая попих внимателно водата с меката кърпа. Добре … предполагаше се, че не приличам вече на прасенце, затова започнах да тъпча нервно в кръг, докато чаках вратата от към спалнята да се отвори. И естествено, като всяко вълнуващо се момиче, нямаше как да се зачудя, дали беше познал моето легло … ама и аз се превръщах в една лигла.

Влязох в помещението, което беше предназначено за учениците изучаващи Некроманство, Видях някакво момиче и някакъв тип облечен в черно, с перелина на гърба ,с други думи пълно ку-ку. Замръзнах на място, за първи път бях притеснен и не знаех защо, но нещо ме човъркаше от вътре.
- Здравейте!
Смотолевих на бързо и се запътих към стаята, в която бяха момчетата.

Измих се и си наплисках лицето. Погледнах се в огледалото. Приличах на избягал затворник. Можеше да искам скъпи костюми, но можех да се сресвам по-често. Отместих няколко мокри кичура от лицето си, след което преминах в настъпление.
Излязох от банята, все още влажен и за мое учудване не намерих Женевиев сама. Стърчеше не друг, а един недоволен на вид момък с малко стреснато изражение, и малко плувнали очи, който сякаш викаше за полиция. Итън Спайдюд, председател на магическо дружество за борба с черните изкуства, макар и почетен член.
– О, Итън? - учудих се като го видях на сред общото помещение като муха в захарница.
– Защо си тук? Мислех,че имаш още имаш работа във вашата... "Лига на необикновените джентълмени", както ви наричат напоследък вестниците.
Отидох до него и сложих ръка на рамото му.
– Ако ти трябва...
После зацепих и се покашлях:
- Къде са ми маниерите. Итън Спайдюд, Това е Женевиев Кортес. Ученичка под мое ръководство. Женевиев, това е Итън, аврор, екзорсист или супер герой с магическа пръчка, както искаш го наречи.

- Дред вече не мога да те позная, приятелю! Всеки път си с все по натруфен тоалет.
Огледах го от глава до пети. Беше станал по дребен или аз бях по висок. Обърнах се към момичето.
- Не го слушай. Аз съм повелител на демоните няма как да съм в магическото дружество за борба с черните изкуства.
Огледах се.
- Нещо не съвпада с твоя стил.
Погледнах Дред.
- Мислех, че ще някава катакомба пълна с тела и обвита с непрогледен мрак.
Вече се отпуснах.
- Та стига с любезностите. Трябва да ли да ти викам пак Господине както в детските ми години когато ми преподаваше или предпочиташ да ти викам Дред ?

Погледнах леко скептично към момчето, което изглеждаше леко дезориентирано и се усмихнах напълно фалшиво. Просто не можех да го разбера този мъж … искаше да бъда истински некромант и в следващия момент ме сприятеляваше с останалите дечица от къщичката. Бях виждала Итън не веднъж и да си призная … не ми правеше никакво впечатление, затова и реших да им го покажа.
- Ще се въздържа от коментар – казах относно това как трябвало да го възприемам, но скастрящия поглед на професора ме прониза на секундата, затова и се насилих да се усмихна още по-широко, като вече започваше да изглежда зловещо – Итън … обичаш ли ананас? – попитах най-накрая и завъртях ритуалния си нож в ръката, който току що бях измила.
На масата все още седеше разрязания плод и момчетата се обърнаха към него, докато през главата ми преминаха разни странни мисли. Едва ли щях да успея да привлека вниманието им по този начин, но истината беше, че бях изревнувала и то доста. Все пак бях момиче и обичах всичкото внимание да е насочено към мен, а когато не ми се получаваше, започвах да се държа като луда психопатка … не че не бях де, но все още нямах намерение да забивам двойнонаострения нож някъде другаде, освен в ананаса.

Фалшивата усмивка на момичето не успя да ме заблуди ... Несъмнено не и беше приятно да съм тук. Но се занимавах с глупци като нея от няколко години и не обърнах внимание на недоверчивият и поглед. Нямах никакво намерение да се занимавам с такива като нея. Дойдох тук за науча някоя и друга магия, която да ми помогне да освободя баща си от Сенкозем, да надвия и премахна чичо си от престола и да го заема както ми се и полага. Тя просто не знае с кого си има работа, щом види за какво става въпрос ще й се наложи да се държи подобаващо. Бях на 99% сигурен, че Дред чете мислите ми в момента и това ме накара да се въздържа, но определено не ми харесваше надменното държание на това момиче. За това и не й обърнах внимание.

Гледах ги стреснато. Чаках всеки момент да избухне бой. После се намръщих и наведох глава, след което без предупреждение и сякаш от небето, просто ми дойде. Замахнах рязко и пернах темето на Итън, при което главата му се килна надолу.
- Кажи здрасти бе, простак. Може да съм ти преподавал как да си управляваш силата, но изглежда даже и на добър ден не съм успял да те науча.
Направо ми кипна. Не знам защо, но напрежението от дни сега го отнасяше горкия Итън.
Сериозно...

- Мамка му ...
Изплъзна се от устата ми. Поне не беше с жезъла.
- Пак ли така преподаваш.
Не можех да му се сърдя, но бях по упорит от него и за това отново не поздравих момичето. Някого би си помислил, че съм мазохист.

Подсмихнах се весело. Помнех старите времена. Така си беше.
- Все тая... какъв вятър те вее насам?
Посочих към тавана все едно че редях лекция, И аз не знам за какво беше това, но реших да действам сериозно.
- Точно сега мисля, че трябва да загрееш, че това момиче вече показва заложби и има жезъл. А не да си ги топи като като ги хване, както ти правеше.
Ухилих се с гордост и я погледнах:
– А сега... Малко да обмените опит?

П.П: За да няма ръц-пръц Аз-Женевиев-Итън“ В този ред пишем.

- Значеш много добре за какво идвам, Дред. Идвам да уча.
Засмях се след като ми каза за момичето.
- Отново забравяш подробностите. Как може да дадеш на демон златен жезъл. За бога ръцете ми са като пещи.
В ръката ми се появи изящен жезъл изработен от Вибрадий.
- Намерих метал, който да е точно за мен. Това е единственото количество Вибрадий в нашият свят. Това е най-ценният метал на света. И най-здравият също. 3 пъти по-лек от желязото и 10 пъти по здрав от титана.
Нямаше как да не се похваля. Жезъла изчезна.
- Не се опитвай да ме ядосваш. Работех върху нервите си толкова време, че вече не се поддавам на глупави нападки както едно време.
Погледнах ръчният си часовник.
- Трябва да тръгвам. Имам малко работа в Лигата. Все още не искат да ме направят председател, защото съм твърде млад и неопитен.
Стиснах ръката на Дред и изчезнах.

Така като гледах, май си се справяха по-добре без да им се меся, затова просто се върнах на масата и докато двамата се пляскаха и какво ли още не, аз се заех с разтребването. Не исках по масичката да останат петна или дървото да се надуе, защото Пени после щеше да надуе главата ми с безобразни глупости и какво ли още не. Това момиче се изтрайваше невероятно трудно, но поради някаква неясна причина, бях свикнала с нея до толкова, че … май тя се бе превърнала в моя жезъл.
След като оправих всичко, на което те дори не обърнаха внимание, чух думите на Дредмастър. Обърнах се леко към него и надигнах едната си вежда, като го огледах подозрително. Той да не се опитваше да ме сватоса, защото кълна се, че това нямаше да му се размине никак леко. Затова и го погледах безкрайно недоволно, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Благодаря ви професоре, но не мисля, че имам нужда от излишни хвалби … – казах недоволно, а после погледнах към Итън – … за разлика от някои други. Мисля, че и сама мога да се докажа.
Добре де … не исках да бъда чак толкова груба и все пак, нямаше нужда от излишни мили приказки. Не харесвах момчето пред себе си и не, нямаше никаква конкретна причина. Нека просто кажем, че прическата му отдавна не беше на мода, а и не обичах самохвалещите се мъже, за какъвто го мислех. Можеше да съм озлобена, некултурна и дори неуважителна, но все още си помнех мястото.

ПП Аз не че се оплаквам, ама всеки пост го поправям по 20 пъти, щото все някой е писал, ама тоя път няма да си правя труда

Чувал съм да се говори за любов от пръв поглед. Чувал съм да се говори за симпатия от раз. Чувал съм часове на ред професор Уу и професор Грейроуз да въздишат по тази внезапна любов. Е, на мен ми се падна неприятелство от две думи. Ако имаше човек, който не можеше да се разбира с друг, то тази двойка бяха другарчетата Итън и Женевиев. Дори имената им бяха в противовес едно на друго. Английско и френско.
Започнах да гледам то единия, ту другия и вдигнах ръка като рефер на боксов мач:
– Такаа... знам, че не върви по правилата, и все пак... Добре.
Какво да ви кажа - въобще нямах идея какво да правя. за това прибягнах до добрата стара техника.
– Итън. Върви и си избери легло. Мисля че при Гримуотър и Ашторн има свободно легло. Освен ако Уейстлендър не се е настанил при тях. Все тая, изхвърли го, и без това напоследък се мисли за царя на училището.
ПОклатих глава и изчаках момчето да излезе преди да реша че съм потушил пожара.

Очевидно дори и Дредмастър забеляза напрежението помежду ни и побърза да ни раздели, като поради някаква необяснима причина за мен, предпочете да остане тук. Като всяко глупаво момиченце, изпитах известно удоволствие, че ме бе предпочел и се надявах сега да не прати и мен в стаята си и да си тръгне. Кажи речи да ме обяви за наказана и … бе защо си мислех за подобни глупости, когато ментора ми просто беше решил да ме защити, най-вероятно защото бях момиче и по-неопитна.
- Ами аз … - започнах нервно и забелязах жезъла ми, който ме измъкна от неловката ситуация – Мисля да отида в стаята си и да се упражнявам – казах с леко виновно изражение и присвих устните си.
Разбира се, останах пред него, чакайки да получа позволение да напусна стаята. Наистина не знаех какво ми ставаше, но покрай него се превръщах в коренно различен човек. Започвах да се държа като типична лигла, която се стряска щом чуе бръмченето на някоя муха … аз не бях такава. Знаех го, той го знаеше също и въпреки това, имаше нещо в него, което ме караше да се държа по-прилично и по-мило, отколкото хората си мислеха, че мога. Не беше само уважение, просто не знаех какво е … или по-скоро не исках да знам.