Къмпинг Зона

Тук друидите ще опъват платка за да спят. Времето е приятно топло независимо от сезона.

Протегнах се когато се измъкнах от палатката. Имах чувството че се раждам втори път. Протегнах се и се заоглеждах за хора, били те живи или не чак толкова.
- Има ли някой! - провикнах се бойко.
зачаках отговор.

Главата ми щръкна от палатката с озадачено изражение.
- Кой вика? - видях момче или мъж с вид на трениращ пощальон.
- Аааа... не знам дали пощенските кутии не са на друга улица, господине.
Май все пак не беше пощальон

- Добро утро, колеги - провикнах се през парка, когато гледах как двама от групата ми се зяпаха през една палатка.
- Аз съм Серен. Серен Найтчент, ще съм друид, ако не се издъня нещо.
- Приятно ми е да се запознае. - протегнах табла с няколко калаени канчета. - Кафе? А вашите имена.

Примигнах не сигурно към втория ухилен мъж. По принцип не бях много сънлива веднага след ставане, особено, след като двама напълно не познати и доста по възрастни от мен момчета крещяха през двор с размерите на футболно игрище.
- Аз... аз съм Сабрина - протегнах ръка да се здрависам, но той ебнергично ми пъхна канче с ароматно кафе и се ухили на другата страна.

- Луис - представих се лаконично и поех чашата. - Здр, Серен. как ти викат на малко име? Сери?
Замислих се дали беше много учтиво да го питам по този начин.
На второ четене въпросът беше повече от глуповат, а това Сери звучеше малко и като подигрвака. огледнах гузно Серен Найтчент

*поехпрез поляната като си подсвирквах леко; предишната вечер беше вълшебна и сега ходех като на сън; все още ми се мержелееше през съзнанието, че нещо се беше случило, но все още бях като в мъгла и всички предстаави за опасности ми се струваха адски далечни точно сега*
*видях трима ученици да си говорят на около няколко метра от мен и се заприближавах*

- Винаги са ми викали само Серен... - усмивката ми поовехна - Когато въобще ми викаха някак. По принцип с мен се отнасяха като с прислуга и страдах доста. понеже господаря ми беше доста зле във всяко отношение.
Беше типичен английски благородник, робовладелец и мръсник.

Отпих от кафето. Исках да сменя темата, за да не привличам вниманието на Серен върху спомените му.
- Аз... Много хубаво кафе, Серен - пих отново по голяма глътка и си опарих устните и се задавих.
Надявах се да не забележи и се престорих че нещо в небето ми е привлякло и си извих врата назад като че ме е ужилило нещо по врата.

Исках да почувствам свежият въздух на природата и затова закрачих към къмпинг зоната. Усетих как дробовете ми се пълнеха с свеж чист въздух. Умът ми се избистри и продължих да вървя сред дърветата. На близо видях Дред да се приближава към лагеруващите. Затичах се към него и му се хвърлих на врата като се ухилих тъпо.
-Как си слънчо?

*олюляхме се на място; радосно я прегърнах*
- От както се появи - много по добре. Добре ли си почина, любов моя?
*Слънцето грееш по-ясно и въздуха беше по-студен и свеж, след като очите на Мери ме погледнаха с тази, топлота, която помнех от край време*

Понечих да кажа нещо, за да се извиня на Серен, макар че може и да нямаше нужда. Преди да успея да кажа и дума, погледа ми попадна на двама прегърнати, облечени в мантии души. Много красива жена или момиче и анемичен и зъл на вид младеж.
- Я, и магьосниците обичат да се гушкат! Мислех че само Дъсти е такава. -изтърсих неволно, спомняйки си как ми беше увиснала на врата дамата, на име Дъсти Шадоуклауд когато се бях нанасял в квартирата на друидите.

- Нормално, Луис - вдигнах рамене с доволно изражение - Все пак и те са хора. особено друидите. Толкова сме близо до светлината и живота че не е учудващо колко сме енергични в прегръдките. Не бойсе, няма да те прегръщам - отвърнах на ужасеното му изражение - Ние сме магьоници, не хипита.

- Не знам, Серен, аз не съм много по физическите контакти. Но сигурно Майстор Уу ще ни научи и на това. Или по-добре няма.
Поклатих глава и кихнах.
- Все пак ми изглеждат познати. Я да ги поздравим.
римата се доближихме до двойката. Имах чувството че не е нужно да се месим, но все пак.

Видях, че учениците идваха към нас и аз слязох от врата на Дред.
-Как изглеждам? Като истински Архиканцлер или като клоун?
Биваше ме да приличам и на двете, но по-често на второто така, че и каквото и да кажеше няма да се учудя. Пооправих косата и роклята си и се застанах примерно до Дред. Имах чувството,че както съм застанала права на токчетата и духне някой по-силен вятър ще си падна на дупето, но и това нямаше да ми е за първи път.

*попрах я с ръка праз кръста и се усмихнах*
- Приличаш на най-красивото момиче, което познавам, Мери - придадох си вид на студенокръвно и кимнах учтиво на тримата, - до мен никой не изглежда глупаво.
*наведох се и прошепнах в ухото й*
- Не и по-глупаво от мен.

- А сега се дръжте много прилично, приятели - потупах ги по раменете - Това е самия Архиканцлер, директора на Рейвънууд. А до нея е най-злия от всички учители - учителя по некромантство Дредмастър. Съветвам ви да не се пречкате в краката му, понеже съм чувал че убива в името на господарката си. Никакви издънки, ясно?
Чаках да ми отговорят само с кимане.

- Ооо, я по-кротичко, Лиус. Тя е момиче, като всяко друго. Облечено във власт и сериозно, но това не я прави чудовище. Даже напровтив.
ППогледах и я поздравих с изящен поклон, както някога го бях правел на гопсодаря си.
- А и ми изглежда много сладка с тази руменина на бузите - пподметнах тихо за да не ме чуят учителите и се ухилих на Луис

-Виж то глупави няма. Просто хора, които са по-различни от нас и ние не ги разбираме. Те просто си живеят в някакъв свой свят и не гледат към реалноста. Абе, много почвам да филосовствам, а не ме бива много в това.
Усмихнах се и пак погледнах към приближаващите се ученици като положих глава на рамото на Ал.

- Серен! - възкликнах възмутено и го шляпнах по рамото - ако те чуе всички заминаваме.
Постарахс е да си придам спокоен и безизразен вид на пън
Приготвих се и се изпразних от желанието си да се засмея
Едва ми се одаде.

- Добър ден, ученици - заявих със величествен глас, който някак си прозвуча несериозно с главата на Мери на рамото ми.
*постарах се да им се усмихна, и като че ли се поотпуснаха*

- Какво се втеляваш, Сабрина? - погледах я озадачено
- Че тя си е сладка, да не го ли споделя.
поусмихнах се
- Или завиждаш?

- Я не се излагай - скастрих го през зъби.
- добър вечер, Архиканцлер Сантяго. Радваме се да се запознаем, но ще имате ли нещо против да ви оставим. Имаме да свършим малко работа.
задърпах момчетата на далеч от двамата объркани учители, преди първите да са казали някоя глупост.

*зяпнах учудено след Сабрина Грийнстар, която влачеше двете по-едри момчета, почти мъже като кучета на верижка; мислено си казах, че не е полезно да си имам работа с нея*
- Мери... ние май останахме сами

-Ами май да. Е, това не ми пречи.
Усмихнах му се и пак го гушнах.
-Искаш ли да си влизаме вътре? Захладня, а не ми се изтива. Нещо против? Пък и може да се осамотим някъде, ако разбираш намека ми.
Усмихнах му се лукаво и без да чакам отговора му го задърпах към академията.

* нямах нужда от подканяне; последвах я безропотно и доста се замислих над някой неща, докато гледах как фигурата й се изви пред мен, докато почти тичахме към Цитаделата*
*устата ми пресъхна но се постарах да за пазя хладнокравие; нощноия вятър развя леко косата й и аз се вцепених за миг от красотата й; тръснах главаи забързах; Или съвсем изглупявах, или вече бях мръсднал*

Чаках нетърпеливо пред палатките на учениците. потрих нервно ръце и исках да видя дали професор Уу ще дойде. Усмихнах се нервно като я видях. помахах и се приближих до нея и се поклоних внимателно.
- Добър ден професоре - поздравих и потрих ръце. - Радвам се, че намерихте време за мен.

Пристигнах няколко часа, след като ме повика. Не исках да ставам досадна, но това вече изискваше вниманието ми. Знаех, че учениците също като растенията, не трябва да се притискат и насилват, защото това само уврежда развитието им. Но не можех да пренебрегвам ученици, които имаха желание да покажат какво са постигнали, само защото аз не съм била на линия, когато са имали нужда от мен.
И така вече бях при Серен, понеже ме повика много настоятелно. Усмихнах се на поклона на Серен. Бях живяла сред японци, а те можеха така да се покланят, че Серен беше малко смешен.
- Здравей, Серен, изправи се, какво искаше да ми покажеш?
Усмихвах се мило и се опитвах да не го стряскам или притеснявам излишно особено като гледах как самият той е излишно нервен.

Ухилих се доволно на учителката си и помахах да ме последва.
- Ооо, много е важно. Мисля, че е почти революционно за природната магия.
Задърпах ръката й за да ме последва. Бях толкова въодушевен , че почти ми се подскачаше на едно място. Понеже нямах търпение да я дочакам да влезе, а и понеже Луис/Лари малко ми се смееше, че искам да влача момичета в палатката, просто се вмъкнах вътре и изнесох каквото имаше вътре.

Засмях се на нетърпението му. Момчетата бяха толкова забавни, когато си мислеха, че са открили нещо важно. А понякога се хвалеха с откритието на нещо, което вече съществува. Наведох се, за да видя по-добре какво изнесе от палатката. Беше странно на вид растение в саксия.
- О... ами... - замърморих малко притеснено и несигурно, понеже не исках да го обидя, - Ами много е хубаво. Но не е ли просто мушкато?