Кабинет и Дневник на Майстора

Тук Некромантите ще говорят с ментора си и ще намират оценките си.

Отворих леко очите си и се опитах да фокусирам, но първото нещо, което видях, бяха красивите лилави очи. Тялото ми сякаш бе пламнало и усещах вледеняващия студ, идващ от пода, който сякаш успяваше да успокои малко тялото ми. Беше някак приятно освежаващо, а аз се усмихнах глупаво, когато го видях да гледа към мен. Имах чувството, че сме само двамата … момент, ние бяхме само двамата, затова и не се поколебах, преди да се надигна.
Изправих се леко на лакти, но не за да стана, а просто колкото устните ми да стигнат до неговите. Впих ги нежно и отдадено, като затворих очите си, виждайки го отново в онзи розов костюм, който му седеше забележително добре или поне така ми се струваше. Разбира се, в представите ми не ме отхвърли нито веднъж, затова и дори не обмислях тази възможност и преди да е успял да се отдръпне, езичето ми премина бавно по дължината на устните му, опитвайки се да проникне между тях.
Наистина не знаех какво ме беше прихванало и въпреки това ми се виждаше напълно нормално, сякаш всеки ден вървях и се млясках по ъглите с професорите. И все пак, сега исках точно него и кълна се, че да дойдеше най-сладкото момче на тази земя, щях да го изгоня от стаята, за да продължа да се наслаждавам на соления вкус на устните му.

Нахлух с нея в кабинета си. Бях притеснен и объркан и именно тогава действах учудващо добре. Пуснах я и тя не се изтърси като чучело или чувал с картофи на пода, вместо това я улови невидима сила, която призовах.. Отдръпнах се от нея и се втренчих в безжизнената ѝ фигура, Какво беше това? Реших да действам логично. Щях да я изкарам с нещо мощно и прочистващо, което да я оправи. Вдигнах ръце напред после на страни, след това ги кръстосах пред гърдите си и замахнах на страни, сякаш отхвърлях нещо невидимо. Съскане и дращещ звук изпълни помещението и след това силно звънтящо пращене. Постарах се да ѝ предам отрицанието на собственото ѝ състояние, за да пренасоча жизненият ѝ поток и да я разбудя.
Магията я разтърси и накара около нея да заблести малко кълбо искри като от бенгалски огън. След това сякаш потъна и легна спокойно на земята. Доближих се бързо за да проверя ако нещо се обърка, когато се разбуди. Щом отвори очи, момиче... ми връхлетя като приливна вълна. Облещих се и така се паникьосах, че положението когато беше припаднала ми се стори простичко. Притеснен улових раменете ѝ и... и не можех да я спра.... Помъчих се но аромата на косата, нежните устни и възбуждащият език ме накараха само да замръзна като заек.

Ръцете му бързо се оказаха върху мен, а аз простенах леко и едва доловимо, когато най-накрая усетих как езичето ми докосна нежно неговото. Вкусът му бе много по-сладък , отколкото очаквах и в този момент ми изглеждаше като единственото нещо, което желаех да вкусвам. Искаше ми се да го усещам сутрин, когато се събудя, вечер … когато лягам. Денем, между сладкото събуждане и пожелаването за лека нощ, а през вечерта да галя нежно устните си на сън и да си припомням всичко отново и отново.
Без грам разум в главата си, увих ръце около врата му и го придърпах надолу, докато не легнах отново, а устните му бяха залепени за моите. Стенанията ми сякаш започнаха да се увеличават и макар да бяха съвсем тихички, той бе достатъчно близо, за да им се наслади. Нещата обаче не ми харесваха така, затова и използвах груба сила, обръщайки го под себе си, като сега той бе легнал по груб на каменния под.
Надигнах се леко, прехвърляйки единия си крак от другата му страна и по този начин го възседнах, като май нямаше недоволни. Надвесих се над него, като косата ми галеше нежно лицето му, но предпочетох да я отметна назад и точно в този момент се видя онази красива розова искрица в очите ми. Беше прекалено наситена, за да е просто отражение и Дредмастър го знаеше по-добре от всеки друг, но като всеки останал мъж, можеше просто да си затвори очите и да се направи, че не е забелязал нищо.
Преди обаче да забележа каквато и да е изненада или недоволство в очите му, се наведох бързо и впих жадно устните си в неговите, сякаш прекалено дълго бяхме разделени. Целувките ми ставаха все по-агресивни и настойчиви, като ръцете ми шареха непокорно по тялото му, докато аз се отърквах нежно в него. Бях започнала да извивам леко кръстчето си, като това му помагаше да усети доста приятно нещата и мисля, че беше излишно да споменавам отново, че бях само по пола, а рехавата дантела, която наричах бельо, беше просто ненужна, след като се усещаше всичко през нея ... включително и опънатия панталон на професора.

Признавам че се огънах от начало. С Мери отдавна не бяхме заедно... така, но аз...
Стиснах гърлото ѝ и я откъснах от себе си. Втренчих се разярено в нея и окото ми пламна в полу-мрака на помещението. Не можех да го направя... дори да исках, дори да можех, не биваше. Изкривих лице от гняв и я откъснах от себе си, сякаш беше побеснял вампир, искащ да се вкопчи във мен. Бледото розово сияние в очите ѝ беше неподправен признак, който дори в най-голямото си заблуждение не можех да пренебрегна.
Стиснах здраво и спрях притока на въздух. Заклинанието, използвано върху нея, беше мрачно и черно, древно и малко използвано. преподавах го на учениците в Храма на Бурите, преди около месец. само някой от некромантите можеше да го е направил.
Спирането на дишането, щеше да накара заклинанието да замръзне и да изфиряса. Beguil се наричаше магията и можеше да причини изкуствено чувство, близко до любовта. Килнах глава и заповядах:
- Осъзнай се!

Наистина не можех да повярвам, че ме бе отблъснал и не знаех как дори да опиша това, което почувствах. Сякаш сърцето ми се опита да се свие като сушен плод и когато видя, че няма да му се получи, започна да се разтяга в две противоположни посоки, опитвайки се да се разкъса. Розовия ми поглед се замъгли от сълзите, избили в очите ми, които сякаш чакаха кулминацията на всичко това, за да прелеят и да се стекат по нежното ми лице.
Без да обмисля, реших да го целуна отново, но този мой опит беше осуетен по начин, който наистина не очаквах. Очите ми продължиха да се пълнят с горчивите сълзи на болката, която изпитвах в момента, а тя бе много по-болезнена от физическата. Не можех да я опиша, дори и не исках … не исках нищо от това да се случва … та аз го обичах толкова много. Не можех да разбера как така ще иска да ми причини болка и защо го правеше … нали и той ме обичаше.
Нежно докоснах ръцете му и сложих моите върху тях, като дори и за момент не се опитах да ги махна от гърлото си. Знаех, че ако прекали, ще умра, а и честно казано, бях на мнение, че точно това е целта му … защо иначе би го правил. Не знаех как да го обясня, нито можех, но щях да му позволя, щом го искаше … обичах го и щом не искаше да бъдем заедно сега, щяхме да бъдем на друго място, в друго време.
Затова и се отпуснах, като затворих очите си и изчаках всичко да свърши. Пред очите ми се показа отново онзи розов пейзаж, където ВСИЧКО беше розово и в един момент се появиха рязко и другите цветове. Професора беше в тъмния си костюм, тревата беше тъмно зелена … всичко беше мрачно и непривлекателно, а щом усетих болката около врата си, ръцете ми се вкопчиха уплашено в него и започнаха да се борят, докато аз търсех някаква емоция в очите му, а моите вече бях прелели от такива и сълзите ми стигаха чак до ръцете ни, като така ми пречеха още повече да се освободя от него.

Освободих хватката си, веднага щом розовото сияние в зениците и изчезна. Ръцете ѝ моментално започнаха да се борят за да се освободят и задращиха по ръкавите ми. Побързах да я освободя, преди да е загубила съзнание. Отдръпнах се ужасен, да не съм я наранил и станах, преди да е станало още по-неудобно.
застанаха на едно коляно до нея и ѝ помогнах да се изправи. Лицето ѝ беше зачервено и леко подпухнало, където коравите ми пръсти се бяха впивали като кокалите на гуул-удушвач. Помогнах ѝ да се поизправи, за да може да диша по-лесно.
- Добре ли си вече? Осъзна ли се?
Надявах се заклинанието да е замряло или отшумяло. Ако все още я държеше, значи беше много лошо. А не мисля че повечето от нашите некадърници можеха да правят Омайващото заклинание толкова добре.
– Извинявай,че е прибягнах до толкова груб метод, но нямаше начин....

Премигах объркано и усетих ръцете му, които бяха много по-нежни, от преди малко. Държеше ме малко под лактите, като ме изправяше бавно и спокойно, а с всяка секунда ми се гадеше все повече. Сякаш бях пияна и бе по-добре да си остана на пода, но не … виждаше ми се някак по-тежък вариант. Предпочитах да ме пусне да се свлека на земята, отколкото да се изложа пред него … още повече.
Запазването на равновесието не бе толкова трудно, като изключим факта, че главата ми щеше да експлодира. Едва ли бе от липсата на въздух, а по-скоро от това, което ме бе прихванало … да, сякаш с въздуха и мозъчните клетки в мен бяха умрели, като ми трябваха няколко минути, за да се досетя какво точно беше. Нова искрица преблесна в очите ми и не, сега нямаше никакви оттенъци на розовото, а начина, по който събрах веждите си, накланяйки ги надолу, не изглеждаше никак добре.
- Ще ги убия – казах дрезгаво, като очите ми отново затрептяха и за учудване на мъжа пред мен, от тях се стекоха още няколко сълзи.
Не помнех някой да ме бе подлагал на такова унижение близките няколко години … по-скоро близките няколко века. Никой не можеше да се подиграва по този начин с мен и в яда си бях готова наистина да ги убия … всичките! Едва ли щях да науча кой точно го беше направил, но щях да се погрижа да го върна на всеки един … може би щях да пропусна Пени. Очевидно, колкото и да не ми се искаше да го призная, бях започнала да я съжалявам поне малко.
Сега обаче нямах намерение да слушам успокоителните думи на професора, затова си поех дълбоко въздух и изтръгнах ръцете си от неговите. В погледа ми се четеше същите онези неодобрение и ненавист, когато бяхме в библиотеката и му казах какво точно мисля за него, но сега причината беше коренно различна. Очевидно отварата бе достатъчно аматьорска, за да не успее да ме подложи на пълен транс и сега помнех много добре какво се беше случило. Не исках да го коментирам и бях сигурна, че той също нямаше да пожелае, но усетих желанието в него, преди да разбере, че нещо не е наред. Това че бе мъж, не можеше да го оправдае … не и мен, а думите ми, че бе ужасен пример и лош очите се бяха затвърдили.
- Извинете ме – прошепнах студено, защото все още усещах раздразнение, докато говорех и просто се обърнах, тръгвайки към вратата.

Измърморих нещо и станах за да се погрижа всичко да е наред, Дръпнах я леко за ръкава:
– Почакай.
Тя ме погледна малко сконфузено и се наложи да действам електронно:
– Виж.. аз... ела...
Помъкнах я към една привидно равна гола стена. Отместих една от тухлите и заизваждах няколко грозновати на вид шишета. Пъхнах едно лилавичко във формата на капкa под носа ѝ:
– Изпий това. Веднага. Иначе ще ти се гади цял ден. Погрижи се да си легнеш. Почини си добре, иначе ще ти се гади цяла седмица.

Нацупих се сърдито, когато ме завлече на една страна и натика нещо под носа ми. Разбира се, нямаше как да не го погледна пренебрежително и все пак махнах малката тапичка, поднесох я към устните си и изпих цялото съдържание, което не беше особено много. Най-накрая просто наврях шишенцето в ръката му, а по злобния ми поглед, можеше да разбере, че нямах желание да му говоря, камо ли да му благодаря.
Като типична малка фръцла, каквато все още си бях, просто се обърнах с гръб към него и преди да се е сетил за още нещо, излязох от кабинета му. Не исках да остана и минута повече, защото бях спряла да обвинявам чак толкова себе си и бях прехвърлила всичко на Дредмастър, а това определено не беше добре за него … или може би за мен. Не бях много сигурна как щяха да завършат нещата, ако бях останала в кабинета, но един от двамата щеше да лежи безжизнено на пода и не, нямаше другия да е над него и да му прави „изкуствено дишане”
След като се отдалечих достатъчно и осъзнах, че покрай мен нямаше нищо, освен обширна зелена поляна и няколко дървета, се излегнах на меката зелена трева. Погледнах нагоре към небето и точно както ми беше казал професора, лежах и си почивах. Очите ми започнаха да се затварят, а аз преплетох пръсти, отпускайки ръце върху плоското си коремче. Беше достатъчно тихо и спокойно, за да се отпусна напълно и може би да заспя … е, едва ли щях да се отпусна до толкова след случилото се.

Не разбрах какво точно стана, освен че ми се размина, затова и предпочетох да не вдигам повече шум. Оставих професора да се отдалечи от мен, като не казах абсолютно нищо повече, но не бях и много сигурна, дали да го послушам. Наистина ми се искаше да се сближа с него, но дали нямаше да е поредната грешка, която щеше да ми докара още по-голям проблем. Най-малко ми трябваше сега мъж, който да се интересува от мен като жена … ако имаше нещо по-ужасно от неуспеха, то това беше любов, която е възпрепятствала на успеха ти.
Прибрах се в стаята си и реших твърдо, че няма да отида, защото нещо му нямах доверие, ама никакво. Независимо, че бе мой преподавател … дори и ментор, просто имаше нещо в него, което ме накара да се усъмня. Не беше само до целувката, а по-скоро до погледа му, затова и реших да не се ровя повече, а просто да сложа пижамката си и да си легна. Така и прекарах повече от три часа въртене и малко след полунощ се ядосах и станах от легло.
Минах през общата стая, като крачех нервно в кръг, докато най-накрая не се върнах до стаята си, сложих халата си и взех книгата със записките, които си водих. Разбира се, вътре бяха записани и няколко магии, както и тази в прикриване в сенките. Така и стигнах до кабинета на Дредмастър, като бях наясно, че бе прекалено късно и все пак имах някаква надежда, че ще е още там. Вътре, разбира се, беше съвсем тъмно и нямаше никакъв признак на живот, но когато усетих движението зад себе си, подскочих леко и се обърнах по посока на шума.

Дрешки:

Spoiler:

Чаках търпеливо. Предположих че положението е 50/50. Можеше да дойде, да не дойде.. но предпочетох да дойде. Пророческите дарби и свръхсетивността Бяха сред способностите, които се пазеха силно и се ценяха високо в пределите на Рейвънууд. Ако имах ученик, който разчита повече а себе си и по малко, на ритуални ножове, пръстени и медальони, щеше да е далеч по-добре. Но ми беше поомръзнало от посредствени некроманти, които не смеят да убият и фейчка.
Седнах на стола си в средата на празното помещение и се замислих дълбоко, как да изкарам на повърхността талантите на Женевиев. Предположих,че директният подход е най-прост и най-ясен, ще даде пълни резултати в най-кратко време. Ако до месец, не се получеше нищо, значи дарбата ѝ, ако въобще имаше такава, беше слаба и незначителна и щеше да създаде само проблеми и да я лиши от много време и усилия, които можеше да ползва за да привлече повече сила и умения.
Щом пристигна, се подсмихнах приветливо. добре беше че се съгласи. Иначе трябваше да я наказвам за боя със Сабрина.
– Добър вечер, госпожице Кортес. Вижда, че все пак предпочетохте да не проявявате твърдоглавие.

Spoiler:

Да … не очаквах да е по нощница, като мен, но ако още веднъж го видех в … това, щях сериозно да се замисля дали се къпеше. Нямаше да коментирам пълната липса на какъвто и да е вкус за дрехи, тъй като беше мъж, а повечето зашеметяващо добре изглеждащи мъже, бяха обратни. Е … май щеше да е по-добре да си замълча, защото не исках да започнем с практиката още от сега, защото едва ли щеше да приеме добре критиката ми.
- Не мисля, че е чак толкова добра … малко е студено навън, а тук е като в хладилник – казах недоволно както винаги, тъй като нямах навика да се правя на толкова добричка и уважаваща някой, след като не беше така.
Усмихнах се леко на криво, като не беше никак искрено, но поне можеше да оцени положените от мен усилия. Не ми се искаше всички да си мислят, че съм вечно намръщена, вечно недоволна и какво ли още не, което не бях. Просто обстоятелствата, а и обстановката, не си ги биваше и нямах много причина да се усмихвам искрено напоследък. Освен когато онова момче омагьоса себе си, вместо една жаба … да, тогава се смях напълно искрено. Май щеше да е по-добре, ако си замълча и за това …

Кимнах разбиращо и погледнах голите ѝ крачка. Това момиче щеше да си замръзне в сянката на Цитаделата, ако не се обличаше по-добре. Станах от стола и щракнах с пръсти. зад мен се чу неприятен пращящ звук и лилавите пламъци от двете статуи зад мен пламнаха по-ярко и силно. Топлината която плъзна из помещението беше някак неясна и мазна, като от работещи машини. беше най-доброто, което можеш да имаш при тези условие. Освен това аз не нося отговорност, че не се е облякла.
– Смъртта е сила извираща между Леда и Бурите. Не очаквай топлината на живота и огъня при тези условия. Но ще се постарая да го направим както трябва. Протегнах ръка между нас и подът се промени. Между нас бавно се издигна пръчка, която с много усложнени арабески и резби завършваше с нещо като крак на граблива птица, стиснал черно кълбо от кристал.
пристъпих до него и бавно поставих ръката си на него.
– Извинявай, че се наложи да те викам чак сега, но според мен нощта е най-подходящото време да се изследва магията... хайде, сложи ръката си на Shadow Orb -а, ако обичаш.

Надигнах едната си вежда и се направих на изненадана, когато всичко това се случи. Сякаш идвах тук за пръв път и сякаш никога не бях наблюдавала скъпия си професор … е, поне тогава бях достатъчно впечатлена, за да гледам с интерес, а не да коментирам някаква банална комедия, както се беше случило с Пени и Дънкън. Какво да се направи … някои мъже наистина успяваха да привлекат вниманието ми, макар и да не бе чак толкова често.
Погледнах преценяващо жезъла … скиптъра или както там се наричаше това нещо в ръката му, като не бях много сигурна, дали желая да го докосвам. Не че нещо, но птичето краченце не ми вдъхваше особено доверие и мисля, че от трансформацията ми във вълк на всички им стана ясно, че връзката ми е по-силна със земята. Не знаех, дали птицата бе там, просто за да държи кристала или имаше някаква символика, но не изгарях от желание да я пипам.
- Трябва ли? – попитах накрая леко смръщено и забелязах, че Дредмастър губеше търпение.
Не знаех къде точно искаше да го хвана, след като самия той беше сложил ръката си на най-точното място и на мен не ми оставаше много избор. Разбира се, нямаше как да съм доволна, затова продължих да оглеждам скиптично, докато не видях как ме прониза с гневен поглед. Май беше време да се стегна и да осъзная какво правя, но това не беше в мой стил, затова и сложих ръката си върху неговата. Както казах, нямах желание да пипам цялото това нещо, но след като докоснах меката му кожа, забравих за проблема.
Дори не бях забелязала, че е без ръкавици, а горещата му плът ме накара да претрепна и да го погледна несигурно в очите. В един момент спомена ме заля и изпитах силно отвращение от самата себе си, спомняйки си как точно се бях държала. Естествено, че ще ме отблъсне … едва ли някой беше падал толкова ниско, затова и преди да си помисли, че отново го правя, ръката ми се плъзна бавно по нежната повърхност на неговата и хвана жезъла точно за студения крак на птицата, докато очите ми не се откъснаха и за секунда от неговите.

Стиснах здраво артефакта в ръцете си, постаравайки се да пренебрегна докосването ѝ. Предпочитах да се съсредоточа върху това, което правехме, а не върху какво беше облечена и внимателно започнах да мърморя заклинание на латински, с много съскащи звуци из думите, сякаш говореше змия. Неприятно сивкаво сияние обля жезъла и го накара да промени формата си и премина през няколко трансформации, преди да завърши в нов образ, значително по-различен от първоначалния. Пуснах жезъла и я оставих да го държи.

– Вече имаш собствен жезъл. Той промени формата си, което недвусмислено говори за способност, излизаща извън пределите на обикновената магия. Не е некромантска способност в чист вид. Изглежда имаш заложби и за друг предмет, освен преподаваният ти от мен самия.
Пъхнах ръка под наметалото си и сякаш чрез фокус изтеглих мия собствен желъз.
- Аз имам способности в огъня и бурите, за това жезълът ми е със символа на Демонът на Мълниите, Алекстраза. За това е виолетов и напомня на тризъбец. Твоят е много не ясен и изглежда все още работиш над направата ми, но определено преобладава червеното, което е признак, че си близка с Огъня, или с Мита. И именно над това трябва да работим в момента.
Погледнах я сериозно и продължих:
- Задължително е да пазиш жезъла си, защото той се променя и еволюира като живо същество, свързано с теб самата. В зависимост от това, как го ползваш, така ще го моделираш и извайваш, както ти е удобен.

Spoiler:

Още преди Дредмастър да пусне жезъла, вече се бях опитала да го направя, но нещо не ми се получаваше. Ръката ми сякаш не само бе привлечена от вибрациите, ами и ги създаваше, макар и да не бе получила позволение от мен. За пръв път усещах връзката между предмет и човек и ако трябваше да съм честна, никак не ми хареса. Имах чувството, че кълбото ще се пръсне и от него ще потече сяра, която ще разяде нежната кожа на ръката ми, но колкото и да се дърпах, сякаш бях залепена за тази … гега.
Най-накрая започнах да асимилирам какво ми беше казал, но това чудо все още привличаше вниманието ми. Продължавах да гледам все по-скиптично жезъла, като чак сега осъзнах какво ми беше казал и извадих една доста фрапирана физиономия. Искаше да го пазя??? Та аз изгарях от желание да го изхвърля в първата кофа, която видех. Не можех да повярвам, че нещо подобно е мое произведение … честно казано, предпочитах крачето, че дори и цяла кокошка.
- Но то е … - „грозен” тръгнах да се обяснявам, като погледнах професора и тялото ми се смрази от погледа му – Благодаря – прошепнах накрая, вместо да кажа другата дума, която толкова ми се искаше.

Покашлях се и почуках с острия край на жезъла си по пода. Чу се нежен и малко звънлив звук като от камбана.
– Знам, какво изпитваш. Всеки изпитва неприятно чувство когато получи жезъла си. За Митичния призовител, жезъла е като инструмент, с който изработват способността си. За друидите жезъла е като топла своя половина. Като да държиш нещо нежно, което обичаш, и което е близко до тях. Като тяхно дете. При некромантите е точно обратното.
Вдигнах своя и го стиснах с две ръце, сякаш беше пушка и го заразглеждах нагоре надолу по тясната пръчка.
- За нас жезъла е като парче лед, забито в сърцето ни. Но не е точно така. Като внезапно израстнал крайник, който ни се струва противен и уродлив, но скоро свикваме с нето и дори го използваме. И скоро осъзнаваме, че предимство за нас. Трябва да свикнеш. Няма друг начин.
Покашлях се и я погледнах, след което се усмихнах:
– С Времето ще свикнеш както казах, но просто за да съм сигурен, че няма да се нараниш... понеже насочването на магия през жезъл не е проста работа... ще ти давам частни уроци, успоредно с обучението ти заедно с основния курс по Некромантство.

Не виждах защо продължаваше да ми го обяснява, след като от километри си личеше, че бях разбрала думите му от личен опит. Е, него го разбирах … нямаше никакъв вкус за дрехи, какво оставаше за жезли и разни други дрънкулки. Аз обаче си бях прецакана с тази глупост безкрайна и все пак бях наясно, че той също предпочиташе да си остане в леглото на топло … до жена си, вместо да седи тук и да се занимава с мен, затова и реших да се въздържа от коментар. Можеше да не сме си любимци един на друг, но това не означаваше, че трябваше да се обиждаме и нападаме във всеки удобен момент.
Най-накрая придърпах жезъла към тялото си, като се опитах да се абстрахирам от него, а и не беше чак толкова трудно, след като вниманието ми отново бе привлечено от мъжа пред мен. Прокашля се за пореден път, а аз надигнах леко едната си вежда и се огледах внимателно, като видях колко голи изглеждаха стените. Не само, че беше студено по принцип, а и самата гледка не бе особено приветлива … е, поне се бе съобразил с мен и все пак, тук не можах да се сдържа.
- Трябва сериозно да обмислите да си прокарате отоплителна система … ще вземете да се простудите тук – казах закачливо и го погледнах с мила усмивка, но каменното му лице не показа нищо, затова и завърших отчаяно – Вие сте ужасна публика!
Май не му беше до лигави малки момиченца, каквато аз принципно не бях, само погледа му ми действаше смразяващо. Не исках цяла вечер да ме гледа така злобно и след като щяхме да прекараме доста време, можеше просто да си затворим очите за случилото се и да се направим, че това е първия път, в който влизам в кабинета му. Ооо за мен това щеше да е подарък, който очевидно Дредмастър бе решил, че не заслужавам.

Сепнах се, щом ме навика, че съм бил лоша публика. Почувствах се, сякаш тичам през лекцията си и изведнъж съм се спънал. Погледнах я малко като котка, която са събудили със струя вода. Примигнах глуповато, после прибрах веждите си от челото и продължих с по-мек глас.
- Сигурно не искаш да те тормозя точно сега с това. И ще предпочетеш жезъла ти да си остане до леглото. Но винаги ще го усещаш... като постоянно следващо те животинче от типа на базилиските или дракончетата - грозновати и все пак симпатични.
Погледнах пред себе си замислено и допълних:
- Добре... Предполагам,че ти стига за днес. Искаш ли да си лягаш?
Погледнах я в очите и се постарах да изглеждам по-малко на каменен водоливник но и да не се хиля като тиква за Хелоуйн. Не знам дали се получи добре.
- Предполагм, че да.. наистина трябва малко да стегна затоплящата магия на помещението, идва зимата а Рейвънууд е доста ветровит и усоен през снежните времена. Булеварда на Колосите мисля че ти дава ясна представа за какъв студ става дума.
Булеварда на колосите беше улица в Рейвънууд Сити, където чародейте на леда се обучаваха и беше вечна зима.

Огледах се и честно казано, не знаех дали вече ми се спреше прекалено много или просто ме мързеше да мисля, но наистина не разбирах, защо ме беше извикал … та това си беше работа за не повече от пет минути. Разбира се, не спирах да се чудя и дали е знаел кога ще дойда или бе прекарал вечерта си в кабинета, чакайки мен. Да … това определено ме разяждаше отвътре и все пак, нямах право да го отегчавам до смърт с въпросите, затова предпочетох онзи, който ми се видя много по-важен:
- Ако го изгубя … как мога да си го върна? Все пак сме свързани, трябва да има някакъв начин – попитах вече напълно сериозно, следейки внимателно всяко трепване на очите му и всичко друго, което би могло да ми помогне.
Разбира се, дори и не мислех за жезъла. Въпреки, че скапаното училище бе успяло да ме завладее и да ме накара да го харесвам, не бях забравила главната си цел. Бях се заклела, че ще посветя всичките си животи на това, а и всичката тази болка трябваше да си заслужава … е, нямаше, ако седях безучастно и гледах как всичко се повтаря отново и отново. Имаше случаи, в които се откъсвах от всичко и всички, следвайки целите си, които така и не бях увенчала с успех, но това не означаваше, че ще се откажа.

Подсмихнах се спокойно и взех жезъла си. После го захвърлих на другия край на помещението и той се удари в една каменна колона, строшавайки се на три парчета. После бавно металът омекна и се раздвижи като змия, парчетата се събраха и се изпънаха в чисто нов и то много лъскав и хубав жезъл, точно копие на стария.
– Всеки жезъл е обвързан с теб. Ако ти си жив и здрав - жезъла е ок. Ако умреш, жезъла изчезва и никой повече не го намира. Мнозина се мъчат да търсят жезли на умрели преди векове майстори, с бледата надежда,че ще могат да ги овладеят. Но никой не може да използва успешно чужда жезъл. не и толкова добре, колкото собствения си.
Протегнах ръка и прътът полетя и се пъхна в ръката ми. После спокойно го прибрах и сякаш никакъв го нямаше.
– Това е... за сега... имаш ли други въпроси?

Ако знаеше какво го питах в същност, щях да си помисля, че нарочно увърташе и не искаше да ми каже това, от което се интересувах. И все пак започвах да губя търпение, защото бях наясно, че ако това нещо, което ми трябваше, е счупено, щях да съм се мумифицирала преди векове. То обаче не беше … и ми трябваше! Защо никой не ме разбираше?
- Да … но как да си го върна, ако го загубя – казах вече нервно и определено не изглеждах добре.
Станеше ли въпрос за това, започавах да губя самообладание, затова и го погледнах виновно, като преглътнах шумно. По погледа ми стана ясно, че не очаквам вече отговор, затова и само кимнах, като се обърнах към вратата. Предпочитах да не ми отговори сега, отколкото да събудя достатъчно силно съмнение в него, че да реши да разбере истината. Не, че очаквах да ме обвини или нещо такова, но медальона беше създаден не само, за да ми подари безсмъртен живот, но и за да отнеме всичките ми сили, включително и способността ми да се прераждам. За това не можех да имам доверие на никого, затова и само един човек знаеше за миналото ми, но той умря прекалено отдавна, за да се притеснявам за това.
Най-накрая тръгнах към вратата, като прегърнах тетрадката си, притискайки я силно към гърдите си, сякаш беше мека възглавница, а аз имах нужда да си поплача, за да се успокоя. Жезъла беше в ръката ми, като го носех спокойно, сякаш беше най-обикновен предмет и точно в момента, въобще не мислех за него. Просто исках да се прибера в стаята си, без никой учител да ме види, защото едва ли наказанието ми щеше да е много леко. Преди всичко, това беше училище и точно както побоите, така и излизането след вечерния час бяха строго наказуеми, но едва ли някой щеше да чака ментора ми да предприеме действия, след като можеше да ме накаже на момента.

Вдигнах ръка за да я спра.
– Почакай... не ти отговорих, защото исках да видя дали ще го забележиш сама.
Размахах леко своя жезъл и продължих:
Виж, при жезлите е различно. Обикновено... да не кажа винаги - те изграждат нещо като свое собствено съзнание. Например...
Поставих жезъл си на пода и внимателно го пуснах. Той остана изправен и бавно започна да се върти на оста си:
– Аз си представям че така ще стане. Така си представям например, че може да долети в ръката ми, когато поискам. Или да го възседна и той да ме носи, както са го правели с метли. То всъщност метлите са били прикрити жезли на дребни вещици...
Погледнах към не и ми се стори че е малко по-различна от това:
– Какво има? Изглеждаш странно? Да не ти е още зле от завчера?

Изслушах го внимателно, като се опитвах да побера всичката информация под разрошената си от търкалянето в леглото косица. Знаех, че това нямаше да ми помогне с огърлицата, но току виж някой ден ми притрябвала тая грозотия. А и както казах преди малко, нямах никакво желание да будя съмнението му, затова и просто кимах, но напрежението не се махаше от лицето ми.
Въпросите му обаче ме смутиха. Очаквах да не обърне чак толкова голямо внимание на това, но веднага щом спомена вчеращната сцена, лицето ми пламна като факла. За момент сякаш отново усетих устните му върху моите и това накара цялата ми кожа да настръхне достатъчно силно, че той да го забележи, но след няколко секунди, отново изпитах отвращение или самата аз се опитвах да се убедя, че изпитвам точно това.
Беше невъзможно да ми е приятно … та той дори не ме привличаше. Обличаше се ужасно и бях готова да се обзаложа, че ако се съблечеше, щеше да прилича на изсушено пиле. Да … това определено ми помогна да се оправя, дори и да се изкикотя тихичко, което вече си беше плашещо, защото аз не се смеех, камо ли да се кискам. Дори не исках да знам какво си мислеше за мен, но нямаше да позволя на този спомен да ме преследва вечно, затова и вдигнах ръката си, замахвайки пренебрежително.
- Разбира се, че не – казах спокойно, но шибаната пръчка в ръката ми трепна, сякаш не бе много съгласна с мен … добре, тя не трябваше ли да ме слуша, а не да ме прецаква?

Веждата ми трепна леко и погледнах жезъла в ръката ѝ.
– Проблемът при жезлите и магическите пръчки е, че понякога издават силните емоции на притежателя си.
Погледах сериозно пред себе и и след това ѝ казах:
– Стисни го здраво. Трябва да подчиниш жезъла на волята си, а не да го оставяш да вади на показ емоциите ти.
Почаках да го направи се замислих над друга концепция на мисли.
– Така... та ти все пак не ми каза истината. Нещо те притеснява.
Погледнах пред себе си и замислено погледнах ръцете си. Бавно се заех да си слагам ръкавиците и я погледнах отново:
– Хайде, недей мълча, няма да те ухапя. Ако нещо все още те притеснява, трябва да ми кажеш, иначе има опасност да да има странични ефекти от заклинанието.

Добре, вече нямаше как да остана сериозна и да не се засмея. Той за кой се мислеше … моя принц чаровник? Наистина ми се искаше просто да се обърна и да изляза, но смеха се изниза между устните ми и изпълни стаята като нежен звън. Да … имах проблем със случката от вчера и той се казваше Сабрина Грийнстар,а решението му вече беше пуснато в действие. Затова и без да се притеснявам, бавно се приближих към професора, преплитайки крачетата си като котенце, докато не бях на милиметри от тялото му и погледнах леко нагоре.
- Професоре … - започнах тихо и гальовно, като думата излезе от устните ми подобно на стенание – и двамата знаем, че само на един в тази стая му растат зъбки и това не сте вие. Спокойно … нямам намерение да ви докосвам повече нито със зъбки, нито с устни, нито с други части от себе си, които биха ви подействали позитивно. Така че, можете да спите спокойно … ще оставя на жена ви да ви пази тази вечер.
След като най-спокойно казах всичко това, ръката ми премина по гърдите му, които никога не съм мислила, че са толкова релефни. Жезъла се намираше в другата ми ръка, където беше и тетрадката, затова можех да му се насладя с цяла длан. Разбира се, исках само да го раздразня, затова накрая го погледнах с похотлива усмивка и му намигнах.
- Лека нощ, професоре – като бавно излязох с победоносна усмивка на лицето си.

Погледнах я озадачено. Слушах думите ѝ спокойно и някак си ме досмеша леко. За какво се мислеше за това момиче, за сукуба ли? Не се засмях. Даже не се усмихнах. Ръката ѝ на гърдите ми беше топла и това се се усещаше дори през елека и ризата.
– Аха... така значи,..
Стиснах здраво жезъла си и вдигнах другата си, свободната ръка някъде на равнището на гърдите ѝ. Бавно я насочих нагоре, без да отделям очи от лицето ѝ.
– Отдръпни се, преди да съм го направил, аз...
И вместо да я запокитя към стената, отстъпих. Може да беше проява на мекушавост и тя дори да го изтълкува като страх или свян, но предпочетох да не я заковавам на стената като препарирано животно.
– Зъби може и да ти растат, но моето семейство са били вампири, пред които дори древните са били жалки. Така че не ми се отваряй за хапане... пале.

Засмях се весело, защото случилото се ме караше да се чувствам още по-приятно. Той очевидно не бе разбрал, че просто го подигравах за случката, тъй като все още помнех как позволи на езичето ми да докосне неговото и бях сигурна, че се наслади. Той разбира се, подпали веднага и започна да ми се обяснява, сякаш нещо от това ме интересуваше, а аз просто изчаках да свърши и се обърнах, като не казах нищо повече.
Бавно и внимателно се придвижих до общата стая на момичешките спални, където вече можех да бъда спокойна. Важното беше да не излизам от там, а никой не можеше да ми се скара, че съм ожадняла или каквото и да е друго, което реша да излъжа. Аз обаче бързах да си легна, защото вече бях достатъчно спокойна, за да заспя на секундата и след като се качих горе, заварих Пени заспала. Е … поне нямаше да има въпроси, които не й влизат в работата.
Пъхнах жезъла под леглото си, като си легнах, но не можех да заспя. Онова нещо под леглото ми издаваше някакви вибрации и вълни и неща, които само аз усещах и чувах, като просто ме побъркваха. Най-накрая се ядосах и го сложих в леглото си, като усетих как се успокои и ми позволи да заспя, но преди да го направя, за пореден път наспсувах на ум ментора си.

Без да искам разрешение от когото и да е, тръгнах на някъде, без да знам къде точно отивах и дали там ми беше мястото. Искаше ми се да се разкарам, защото бях наясно, че наистина няма да го погледна отново в очите, затова и предпочетох да се махна. Вървях толкова време и не можех да повярвам, че когато най-накрая се обърнах, видях същата скапана сграда, от която бях тръгнала.
Ядосах се ужасно много и тръгнах отново, но в различна посока, като вървях два пъти по-бързо и кълна се, че стигнах до същото място. Каквото и да правех, стигах до сградата, в която се намираше спалнята ми и най-накрая усетих как в очите ми избиха сълзи и просто реших да вляза вътре, преди някой да ме е видял.
Отворих вратата и забелязах разхвърчалата се пепел, която вятъра влизащ от прозореца все още носеше. В първия момент не можах да разбера какво точно ставаше и започнах да махам с ръце, но накрая се ядосах и реших, че е време да използвам малко жезъла си. Само с няколко думички и всичко си беше както трябва, а купчинката пепел беше в коша, като се опитвах да разбера какво точно беше това, докато не видях част от тъмно синята корица и сълзите ми затекоха все по-бързо.

Отворих вратата привидно спокойна и влязох вътре, като все още не го поглеждах, но с периферното зрение можех да видя точно къде седеше. Той на свой ред забелязваше сълзите по лицето ми, а и забеляза как след като затворих вратата, хванах най-близкия предмет до нея, който беше някакво гърненце, като онези, върху които упражнявах магията си.
С яростен вик вдигнах едното над себе си и го засилих направо към главата му и ако не бяха бързите му рефлекси, направо щеш да си я отнесе. Разбира се, аз бях разочарована, но не достатъчно, че да продължа да си цивря кротко, а вместо това се наведох към следващото гърненце, като сълзите стичащи се по-лицето ми бяха израз на гняв и сдържани емоции.
- Как смееш? – изкрещях още по-ядосано и отново го замерих.