Атриумът

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

*след дълго отсъствие, се завръща и пристъпва в атриума; протегна се и се прозя след дългия път*
Ооох, боли ме всичко. Цяла година се мъкнах да търся ученици.... Трябва да съм събрал повече от двама души

- Привет, Дред!
Скочих и се ухилих весело на бледокожия мърморко.

Усмихнах се на познатата фигура на полу-вампира с наметало тип лястовича опашка, крачещ през залата.
- Добър вечер, професор Дредмастър. Доста време мина. Не ме ли помните. Аз съм - Далия

Тишина!
*заповедният му глас изплющя студено като камшик*
Тук е Атриумът. В качеството си на бъдещи преподаватели поради незаменивият ви опит очаквам от вас да сте на висотата, която се очаква от ранга ви.
За сега ще сте начинаещи, но когато сте готови ( а това ще прецени Архиканцлера) ще получите чиновете на преподаватели. Сега искам само да се държите с достойнство.

Погледнах Дред като куче.
- Споко де, Дред. Аз съм пират, не очаквай да се държа прилично винаги.
Позасмях се и се огледах.
- Не е ли малко празно наоколо?

Първоначално не бях забелязала малката групичка докато не чух гласовете.
-Здравейте, мога ли да помогна с нещо?-Попитах любезно аз.-Нека да се представя, казвам се Мерилин Сантяго и съм вашият директор. Приятно ми е да се запознаем и се чувствайте като у дома си. Всъщност това ще е вашият дом през цялата година и ако решите да продължите и за следващите също.
Усмихнах се мило. Не исках да плаша учениците. Приближих се да Алистър и прошепнах:
-Май не се справям добре. Дъня се още в началото.

Понамръщих се.
- Спокойно, професоре. Не исках да проявявам неуважение. НО се надявам да съм полезна на училището. Стига да ме назначат.

- Не се притеснявайте, Архиканцлер. Сега вие командвате. Просто издухайте който ви дразни. Но не го правете на Гил. Той е малко буен, но това се очаква от Дивайнър. Сега очаквам да направим необходимото.
*обърнах се към Далия*
Извинете, но очаквам да уважавате директора ни. И внимавайте защото аз съм нейния Меч.
*погледнах много значително Гил, който се зазяпа към сводестия таван*

- Ти си нейния меч?
Огледах го. Приличаше на много неща, но не и на сабя. Поне ако не се биеш с колци вместо с мечове.
- Не ти завиждам.
Добър вечер, мадам.
Поклоних се по корсарски пред директорката и понечих да й целуна ръка. Старите навици умират трудно.

- Честно казано очаквах, че ще е пообзаведено.
Поогледах се и прецених че няколко градински пейки ще изглеждат чудесно в парка. А Яркото сияние от към Моста обливаше всичко в красива многоцветна светлина.
- Красиво е...

*погледнах Гил*
Казах че очаквам да я уважавате. Но и не прекалявай, Гил.
*теглих една хладна усмивка на чернокосия пират и погледнах в посоката на където гледаше Далия*
Това е мостът за който ти разказвах в леговището на Кориалстраз. Твоята магия е също част от бариерата както и всички останали видове. Очаквах да се почувстваш привлечене от нея, честно казано.

Алистър много добре знаеш, че мразя да се правя на шеф. Ако не беше ти да ме молиш с дни сега академията сигурно нямаше да съществува. Както знаеш не се и надявам учениците да проявят някакво уважение към мен още от началото, но много ще се радвам ако го направят.
Погледнах Далия и Гилбърт нежно и им се усмихнах майчински. Не исках да ме мразят, но ако го заслужавах могат да ме мразят колкото си искат.

- Нима! - възкликнах радостно и започнах да търся червени проблясъци - Виждам почти всеки цвят светлина... Но къде е черното на твоята магия?
Погледнах го озадачена, а той отвърна на погледа ми със загадъчно изражение на сфинкс

*зяпнах Мери като че са ме шляпнали с мокра риба*
Ако щеш вярвай, но вие сте първия бог, дето не очаква уважение, Архиканцлер.
*бърнах се към Далия отново*
Моята магия е некромантсвтото. Магията на Съртта. ако вложех и нея, имаше опасност да нарушим структурата на бариерата... и да нараня самото Световно дърво. Така си е добре според мен.

Вижте, ако искате да разкрасявате академията нямам нищо против, но само да не нараним природата. Така, че моля да използвате средства, които няма да й навредят.
Погледнах към планините, които бяха обвити в мъгла. Беше красиво кака мъглата се стелеше само там и никога не слизаше на доло към града или училището. Хората си мислят, че щом има мългла би трябвало там постоянно да вали и да е много студено, но не е така. Всъщност е много приятно. Температурите бяха пролетни, а въздуха беше изпълнен с птичи песни. Всичко там е като магия. Сякаш някой художник я е нарисувал, а ангелите са й вдъхнали живот. Истинска чиста магия.

- Красиво е, нали?
Проследих погледа на директорката.
- Магнус Крас, драконът при когото служех, ми е разказвал за такива планини. Твърдеше, че такива си спомня планините, когато е летял до изгората си. Тогава е бил още млад... по драконови стандарти. Казваше, че планините никога не са му изглеждали повече така красиви.
Гласът ми заглъхна и погледнах към моста отново.
- Вие ли го направихте, Архиканцлер Сантяго? Вие ли изработихте бариерата?

Нарабняването е патент на баща ми
*подхвърлих хладно и погледнах Мери от упор*
А знаете, че винаги съм искал да ме разграничавате от Алукард. Може да е бил достатъчно... да кажем благороден, за да не превърне последната си съпруга във вампир, но все пак не му е била чужда жестокостта. Дори никак... аз обаче съм се метнал на майак си в това отношение.

Момичето изглежда обичаше да задава въпроси, а аз да отговарям.
НДа, наистина е красиво. А колкото до бариерата... Да аз я направих, но без помоща на Дредмастър едва ли щях да се справя. Може да се каже, че той свърши повечето неща. Аз положих основите, а той направи останалото. Надявам се, че тук ви харесва. Надявам се да ви харесва и толкова когато започнат уроците. Обещавам, че няма да щадя никого дори да ме подкупва с шоклад, а аз обичам шоколад.
Засмях се, но веднага се досетих, че бе твърде силно и спрях да се смея.

- Аз никога не съм бил привърженик на Височините да си призная честно
Казах на света като цяло, без да се обръщам към конкретен човек.
- Помня, че нямаше планини около селището, където се родих. Да си рибар не ти оставя време да гледаш планини. По скоро мрежи... и въдици. Винаги съм харесвал корди и въдици. Не знам защо, честно казано. И няма представа защо го споделям, но някак си...

Шоколад...
*отбелязах полугласно и погледнах много значително Гилбърт*
Шоколад, Бейтс, като наближи празник, вземи да задигнеш малко....
*пиратът закима одобрително; май и той имаше подобно намерение*

Алистър-Повиших тон.-Казах, че не може да ме подкупвате с шоколат за каквото и да било, но ако черпиш без причина нямам нищо против.
Мерилин замахна с ръка и слънцето огря цветната градина. Птичките запяха, а цветята бързо разцъфнаха и отвориха чашките си. Заваля тих летен дъждец, а цвеята сякаш се наслаждаваха на топлия дъжд и наведоха глави така че и листенцата и почвата, която ги подхранва да се освежи.

- Подкуп ли? Кой ти говори за подкупи!? Ние искахме да те изненадаме за рождния ден...
*"Честно, на коя дата се ражда богът"*
- Гил, ако ще носиш шоколад... не го кради. Че ще те издухат. И си затвори чееенето. Неприлично е така да се блещиш. Тя е богиня на Баланса, логично е да е толкова могъща че да се чувстваш втрещен, но не го показвай външно.

- Ееее, стига де
Навъсих се.
- Вярно, пират съм , но и аз знам че подарък не се краде. Това е Моряшко суеверие.
Завъртях очи, сякаш очаквах всички да знаят суеверието за крадения подарък. Далия се засмя.

Доскуча ми да гледам пейзажа, макар че бях впечатлена от способностите на Мерилин. Внезапно ми дойде някаква палава идея и се промъкнах зад групичката. Прецених внимателно и си избрах цел. Хванах единия край на наметалото на Дред и го дръпнах закачливо. Все едно че си играех с чучело.

- Не си играй с учителя, Дали. Ще си помислят че си бавно развиваща се.
Засмях се на шегата си, но скоро разбрах и сам че не е смешна.
- Ъъм... извинявам се.

- Защо? Да не искаш да дърпам твоето палто, Гил?
Засмях се живо и заподскачах весело около тях сякаш съм пламъче.
- Пък и Дред е много по-забавен от теб в тези неща. Като го дръпнеш, гледа като котарак, дето са го събудили след дълга дрямка.
Усмихнах се лъчезарно на некроманта, който остана все така равнодушен към действията ми. Почувствах се предизвикана и захлупих наметалото на главата му , кикотейки се.

*смъкнах плаща от главата си изгледах страшно Далия*
Само на крачка си да те накажа още първия ден, Далия Фалмея. Не иска от теб да ми се кланяш или да ми викаш професоре на всяко изречение, но не съм градинско плашило с което да се забавляваш. Момичетат не си играят с кукли.
*осъзнах че не е вярно и се хванах за главата*

- Хей, Дали! Ако искаш да се дръпкаш с Дред, нямам против... Но ти е учител и по възрастен от теб.
Погледнах Дред за подкрепа, но той предпочиташе да си гледа сеира.
- Пък и вече си голяма да си играеш с дърпане на дрехи. Бъди на висотата си, за 20тина годишна.
Кимах за да подчертая думите си.