Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

Ама стегнете се, Моля ви!
*гледах ги ка се хилят и ми се дощя да се скрия под земята; Мери ме беше пратила да търся ученици за академията,а вместо това й бях домъкнал група изкукуригали дебилчета; сигурно вече се чудеше ка да ме разпъне на кръст*

- Кротко, професор Дредмастър.
Засмях се кръшно и чукнах по носа Гилбърт.
- Човек има нужда да не забравя детето в себе си. На това ме е учил Кориалстраз. А той беше мъдър чоек... дракон де. Колко съм си играла с него....

- Това прозвуча малко перверзно.
Погледах Дред за потвърждение.
- "Играла" си е с него. Може за драконите да е игричка но си е сериозно нещо за нас.

*изгледах дребния мошеник кръвнишки*
Срам за този, който го разбере погрешно, Гилбърт Бейтс. Съветвам те да се държиш прикично. Може да сме се събрали възрастни... но това не значи че трябва да говорим за... разбираш ме.

Май ще трябва да ви оставя. Виждам, че си се чувствате добре.
Погледнах Ал лукаво и му смигнах.
Забавлявайте се, а аз отивам в бибилиотеката. Там се чувствам като у дома си, само дето започнах да имам алергия от всичката прах. Май ще трябва да почистя някой ден, ще отскоча до града някой ден за метла и още неща.

- Е, хайде сега, Дред. Не я защитавай. Знам че няма момче, което може да остане равнодушно когато мацка му обръща внимание. Човек си все пак
Намигнах му заговорнически и го сръчках с лакът.

Аз... не съм човек, Гил... поне не изцяло. Защо не си Поговорите с Далия насаме... аз искам да видя нещо в библиотеката....
*изгледах Гилбърт така че да се сети че не желая да ме следват и поех назад към Книжаната палата*

- Не ме оставяй с нея, Ал! кой знае какво ще иска да ми дръпне на "игра".
Не че имам нешо против Дали!
*изкисках се весело и помахах на отдалечаващия се Дредмастър

Погледнах Гил на криво.
- Не ми харесва на къде биете, господин Бейтс.
Натъртих на господин, но той си оставаше кретен.

- Еее, ти пък... не го приемай така на вътре, Дали. Знаеш, че се шегувам. Груб съм си понякога. Моряците не дс най-учтивите хора на земята. Пък и винаги сме си имали проблеми. Аз от малък вися по кръчмите, не очаквай да съм Лорд Фаунтлерой.
Усмихнах й се подкупващо и като че ли хвана декиш

- Добре... ще ти простя. Но само, защото си ми симпатичен.
Намигна му както Мерилин беше намигнала на Дредмастър преди малко.
- как мислиш... дали Архиканцлера и професор Дредмастър... са... нали се сещаш?
Огледа се съзаклятнически. Гил я изгледа лукаво.

- Ааа, не мога да кажа. Ако имаше нещо, Мери нямаше да изтърпи как го раздърпваше като пиленце
Усмихнах й се в отговор

- Аз само се закачах с него. Много е сладък като се запъне на едно място като кол в полето.
Засмях се къдраво.
- Забавен е като жива кукла. Но с тези меланхолични очи...

- Жени - вдигнах рамене. - На мен ми изглежда просто като тъжно куче в дъжда пред някоя кръчма. Лично мнение де!
ДАлия го беше изгледала застрашително.

Засмя се на сравнението.
- Да има нешо кучешко в него. Но по-скоро ми прилича на гарван.
Погледнах го.
- А ти ми приличаш на ястреб. Да, точно така. на Ястреб за лов на зайци.

- Ястреб ли?
Самодоволно се почесах по брадичката.
- Ястреба е по-горе от кучето, нали?

- Щом смяташ...
Внезапно чу нещо и вдиган глава по посока на библиотеката.
- Стори ми се че нещо падна.
Отвърна на озадачения поглед на Гил.
- Драконите имат силен слух. аз не мога да се сравнявам с истински дракон, но имам едно друго на ум.

- Сигурно Дред е съборил някой рафт с томове върху Мерилин Сантяго и сега се надява да не го размажат по стената на библиотеката.
Изкисках се и Далия се присъедини към смеха ми.
- Дали да не идем да видим какво стана? Може да имат нужда от помощ/

Ослушах се още малко и се изчервих силно. Сега беше най-неподходящия момент да правя каквото и да било близо до библиотеката.
- По-добре да останем тук... те ще се оправят... а ние ... ние по-добре да останем тук и да не им пречим, а?

_Погледна подозрително Фалмея и провлачи
- Добреее.... щом казваш. Все пак са възрастни хора... особено Мерилин е доста възрастна. И доста запазена за възрастта си, ако трябва да съм икрен.
Потрих лукаво брадичка но изглеждах пределно глупаво

- Да, Да, така е
Припряно поведох Гилбърт по надалеч от Библиотеката
Стори ми се че чух и късащ се плат и лицето ми поаленя още повече

- Добре ли си Дали?
Изглеждаш като че си препила с ром в горещ ден? Да не си болна ?

-Не, няма ми нищо, Гилбърт, благодаря за загрижеността. Просто слънцето се отразява в лицето ми по този начин. Не се притеснявай за мен.
Помъкна го към езерото и едва не хвърли и двамата вътре.

- Радвам се да го чуя. напомняш ми на стария Роналд Макдъф от Серпико, дето имаше кръвно. Лицето му беше червено като домат. Беше най-добрия кормчия, който съм имал, докато не го изяде кракен. Горкия, така и не умря от това пусто кръвно, а все се пазеше.
Поклатих глава мъдро, до колкото можех да прая нещо мъдро.

П.П.: Извинявам се.

- В момента ходиш през градина заедно с момичето, което харесваш, ръка за ръка, а си седнал да ми говориш за стария си кормчия? За това все не ти върви с момичетата, Гилбърт
Тя продължи да крачи и вече заобикаляха езерото. Не го пускаше и се надяваше да не усети какво става в библиотеката точно сега.

- Ами аз обичах този нехранимайко. Беше с дяволски късмет за игра на зарове...
Препънах се и забих на място.
- Я пак повтори това от начало че нещо не разбрах?
Зяпнах я тъпо и зачаках отговор. Тя предпочете да се зачерви оше и ме гледаше гузно.

Зачудих се как да се измъкна от положението. Първо ми дойде на ум да се направя на ударена, но после се отказах. На къде да го овъртам повече?
- Я млъквай!
И го целунах страстно, като и двамата се строполиха на тревата.

*повлякох крака през атриума; чувствах се малко отаднал и като зашеметен; има неща, дето е по добре да не стават от раз всеки случай; протегнах се и и се опитвах да си придам малко по-стегнат вид; размахах ръце над главата си и заоглеждах отражението си във водата; малко бях уморен но и някак особено подмладен; странно... обикновено приличах на побъркан, но се га бях някак си особено удохотворен и спокоен поне на вид*

Влязох в Цитаделата, поразена от красотата на зданието. Не личеше да е изградено от каменни блокове или тухли. Сякаш беше излято или издялано от огромен камък. Никога не бях виждала такова нещо. Все пак не бях напускала сиропиталището никога през живота си до този момент. Пред езерото забелязах позната фигура в индигово синьо - човекът, който я бе пратил тук - Дредмастър. Забързах към него за да го поздравя.