Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

Излезнах на средата на Атриума и понесох малко храстче. Професор Уу ми беше казала да го пазя и да се грижа за него, защото корените му се позваха за лекарство против настинка, освен това миришеше на препечен хляб.
Седнах на треваат и погледнах замислено саксията. Дали имаше какво друго да се прави освен това. Зачаках от някъде да долети поне професор Уу. Но поне някой щеше да ми направи нещо. После преместих разстението от лявата си страна и леко го боцнах с пръст с надежда да мръдне или да се размирише на тостче.
Май нямаше да стане в следващите няколко седмици.

Прекарах почти целия ден на вън, като всъщност успях да заспя на онази поляна, а когато се прибирах, ми се наложи да се промъквам, тъй като малко бях позабравила за вечерния час. Разбира се, Пени ме чакаше будна в общата стая пред момичешките спални и започна да ме разпитва за случилото се. Не можех да й кажа истината, така че само й споменах, че не е минало никак добре, но когато забелязах недоверчивия й поглед, осъзнах, че знаеше повече, отколкото трябваше.
След като разбрах как ме бе одумвала Сабрина Грийнстар и дори споменала пред всички, че съм хлътнала по професора, пердето ми падна. Не можех да бъда сигурна, дали тя се бе подиграла с мен по този начин, но и дори не се замислих. Още тогава тръгнах към стаята й, но Пени се размрънка, че и тя ще го отнесе заради мен. Е … на мен не ми пукаше особено дали щях да го отнеса, а и исках да си й го върна пред всички, за да знаят с кого да се закачат.

Нямах намерение да се карам с нея буквално пред всички, но когато я видях просто не се сдържах. Вървях бавно към нея и кълна се, че исках само да я заплаша, но колкото повече се приближавах, толкова повече се ядосвах. Исках да я хвана за гърлото и да я душа и единствената причина да не желая да я убивам с магия бе, че исках да виждам как бавно отнемам живота й с голи ръце, а искрата в очите й изгасва.
Когато най-накрая стигнах до нея и бяхме на едва един метър разстояние, просто не се сдържах и протегнах леко ръката си, като започнах да говоря през зъби. За мое огромно удоволствие, вдигна лицето си към мен точно навреме, за да видя как челото й се набръчка от болката, която прониза тялото й. Какво да кажа … беше си полезно да си живял толкова години и когато искаш да си отмъстиш на някой, заклинанията сами изникват в съзнанията ти.
Нямаше как да не забележа, че всички ученици се разпищяха, а някои дори тръгнаха към самото училище, за да викнат учител. Не ми се занимаваше сега с тях … бях толкова бясна, че другите ми звучаха като далечно ехо или по-скоро някой филм по телевизията, който просто не се случваше в реалността. Това обаче не ми беше достатъчно … в мен напираше толкова омраза и ярост, че трябваше да я излея, затова и щом спрях заклинанието, а тя се опита да си поеме въздух, скочих в скута й и започнах да я удрям колкото по-силно мога. Трябваше да ме заболи, нали? Защо тогава с всеки следващ удар усещах все по-голямо удоволствие, а до ръката ми сякаш не достигаше болка.

Учудено зяпнах момичето, което ми се нахвърли. Ей, така, от нищото... добре де не беше точно от нищото...
Преди време, когато това момиче пристигна при нас, показа голям потенциал в магията с животни. Поне можеше да се превръща в животно. Но вместо това предпочете да иде при Дредмастър и некромантите, при положение, че беше съвсем способна да избере което и да е друго поприще. Но вместо това предпочете да се занимава с черна магия. И за това си позволих малко да се пошегувам в нея. Щом толкова обичаше професор Дред, нека си... подсилим удоволствието. До колкото познавах професора, той щеше да и закове за някоя стена и разчлени и след това да я изключи.
Вдигнах ръце за да се защитя и писнах, защото дори да бях виновна... ами болеше си. А и никой не можеше да докаже, че аз съм го направила. Тази магия се учеше чрем предизвикателство в Храма на Бурите в Египет и само уениците на самия Дред щяха да бъдат заподозрени.

Обикновено когато ходех в Атриума, идвах по работа. Рядко идвах насам и предпочитах, да си седя в сенките на цитадела. Найтсайт. А сега се налагаше идва тук. Трябваше да докладвам на архиканцлер Сантяго, че някой от учениците ми използва Омайващо заклинание. а имайте предвид,че още не съм го преподал.
Вървях с наведена глава, дълбоко замислен, когато сякаш като гръм от ясно небе, или по-скоро като шамар с тухла, в ушите ми нахлуха писъци. В съзнанието ми изникна една стара картина. Харем на Султан, където бях личен звездоброец преди повече време от колкото мога да си спомня. Там момичетата се биеха за благоволението на султана, който ако спеше с една от тях на много време, си беше постижение.
Побързах нататък. Дали Мери не беше решила да направи подобна битка? Или ученички се караха. И като по команда, пред мен изникна не друг, а моята позната, Женевиев, скочила върху една от ученичките на Линда Уу. Нахвърлих се отгоре им като лешояд над биещи се плъхове и ревнах до тавана.
– Спрете! Веднага, престанете, какво значи това?

Искаше ми се да я убия … не знаех колко пъти си го повторих на ум, но продължавах и сякаш всеки следващ път се нахъсвах все повече. Да си призная честно, не знаех че в мен се крие подобно агресивно същество, което беше жадно за кръв, макар и по един коренно различен начин от останалите същества тук. Просто не можех да си затворя очите и да кажа, че всичко е наред … щях да й го върна, по един или друг начин и кълна се, това беше едва началото.
Макар и да нямах никакво желание да я пускам, когато силните ръце на професора се вкопчиха в мен, нямаше как да продължа. Искаше ми се да не спирам, но да си призная честно, ако й докарах някоя мозъчна травма или нещо, което да я парализира, после щях да съжалявам … не за друго, просто нямаше да мога да продължа да я мъча. Затова и му позволих да ме вдигне, като ме постави отстрани и разбира се, първо реши да погледне състоянието на милото момиченце, а чак след това ме погледна с онзи пренебрежителен поглед.
- Моля ви професоре – казах с престорено тъжен глас, като личицето ми беше като на кученце, но всички видях как накрая се изкриви от злоба, а аз казах през зъби - … кажете ми, че не диша!
Знаех, че нямаше да ми се размине, затова вместо да се махна, извъртях погледа си на една страна и хората, към които беше насочен, се разпръснах, изчиствайки терена. Е … ако останех в училището след това, всички щяха да минават на половин километър около мен, но поне никой нямаше да се закача повече, защото следващия път нямаше да се бавя толкова.

Писна ми да ме разиграва това ново момиче. От както беше дошло беше си навлякло неприятности два пъти. Линда Уу беше недоволна,че не е в нейния клас, но колкото повече време минаваше, мислех че все повече се убеждавам, че не е чак толкова загубила от положението. Разтърсих я лекичко и я сложих на краката ѝ. Наведох се над битото момиче и я погледнах сериозно.
– Добре, Сабрина стани... малко са те насинили дай ми да се погрижа за теб.
Бръкнах под наметалото си и извадих някакво бурканче с жълтеникава течност с дъх на сяра. Издърпах ръкавицата си със зъби и понечих да мацна малко на пръста си. Учудено погледнах нещо на земята. Беше малък сребърен медалион, във формата на сърце. Зяпнах го като тъпак и внимателно го взех с омазани със мехлем пръсти. Погледнах мрачно Сабрина в очите и попитах с тих и леко заплашителен глас:
– Какво е това?
Знаех много добре,ч е това е медальона на един благородник от храма на Бурите. Енгози Каранаан, Омайващия го наричаха, защото беше човекът с най-привързаните роби в цял Египет. Стиснах медальона и изръмжах на Сабрина...
– Марш при Професор Уу... веднага! И помоли за наказание, за кражба от магьосник, в дипломатически отношения с Рейвънууд. По-добре тя от колкото аз. А сега беж да те няма!

Понечих да се защитя с аргументи... но какво да кажа? Професор Дредмастър е толкова нагънат, че ако реша да му се обяснявам, щеше да ми откъсне ръката и да ме пребие с нея.
Само кимах и се опитах да изгелждам незабележима на тревата.
- Ама...
Опитвах се да се обадя нещо но получих само..,
– "Марш при Професор Уу... веднага! И помоли за наказание, за кражба от магьосник, в дипломатически отношения с Рейвънууд. По-добре тя от колкото аз. А сега беж да те няма!"
ТОва си беше недвусмислена заплаха. предпочитах наказание от професор Уу - от нея само два шамара и един месец плевене на градините на училището и се молиш да не ти спре десерта.
Скочих веднага и хукнах, сякаш от това зависеше живота ми. Само не биваше да плача...

Присвих очите си, когато видях колко мило се отнасяха с нея. Тя не го заслужаваше … и знаех, че най-накрая аз щях да изляза най-черната и най-виновната, а това зароди ревниви чувства в мен. Никоя жена не обичаше да бъде пренебрегвана, най-вече момиче, затова и щом видях края на сцената, на лицето ми се появи доволна и лукава усмивка, която побързах да скрия, когато професора се изправи и можеше всеки момент да се обърне към мен. Мисля, че това донякъде беше смекчило наказанието ми, затова щеше да е добре да не пресилвам късмета си.
Изчаках да видя как Сабрина се отдалечи и въздъхнах тежко, когато единствения проблем на професора бях аз. Всички ни зяпаха, но разбира се, щом срещнеха неговия поглед, замръзваха … никой не искаше да изпита гнева му, дори и аз, но вече се бях примирила с това. Изчаках да се обърне към мен, като кожата ми настръхна, щом погледа му се спря прекалено дълго на очите му. Той обаче, бе наясно, че не обичах да показвам признаци на слабост, затова и вирнах сладкото си носле, като се обърнах към него, показвайки му съвсем ясно, че съм готова да го последвам, каквото и да решеше. Нямах намерение да правя повече циркове пред учениците, защото този път нямаше да изглеждам силна и непобедима.

Извадих кърпа и избърсах пръстите си. Така и не намазах Сабрина. Нека ходи като бита по главата зад ушите. Избърсах се внимателно и се обърнах, все още захапал със зъби ръкавицата си. Погледнах Женевиев. Беше толкова ядосана,че чак драго да му стане на човек. Подобен гняв можеше да се види само в черен магьосник или в пиромант. Кимнах ѝ. Не беше виновна. Просто си отмъщаваше на Сабрина за номера, който беше свършила със медальона на Енгози.
Продължавах да я гледам и бавно нанизах ръкавицата си обратно. После избърсах и медальона и го пъхнах в джоба си.
– Ела с мен... ако обичаш.
Подхвърлих го с недвусмисленото желание да ме последва, ако не иска краката ѝ да се сгъват наопаки. Отупах спокойно ръце и продължих нататък. Тя ме последва докато не стигнахме малко местенце, което не можеха да ме чуят. Тогава се обърнах и вдигнах сребърното синджирче пред очите ѝ.
– Знаеше ли че Сабрина използва това за да те омае, за да стане онази издънка в кабинета ми завчера?

Не беше от най-милите хора, затова и се изненадах, когато не ми се развика пред всички, а ме замъкна в някакво скрито кътче, за да си говорим. Погледнах медальона, който беше точно пред очите ми и нямаше как да не му обърна внимание, а след като го огледа обстойно, реших да кажа истината. Нямаше смисъл да лъжа … вече знаех, че ако му кажа истината и тя му се види достоверна и основателна причина за случилото се, щях да се размина много леко. Затова и го погледнах безстрашно в очите, като само шумното ми сърце ме издаваше, но не и погледа.
- НЕ! – казах силно и ясно, като забелязах, че отговора ми не му хареса, но след секунда продължих - … но знаех, че е тя!
Не можех да му обясня, че бях водена от слухове и злобни погледи на някакво си момиченце, чието личице преди малко бях изкривила, но просто го знаех. Усещах го в себе си по-силно от всякога и само щом чуех името й, просто нещо се пречупи в мен, а пламъка в очите ми се превърна в пожар. Дори и за момент не се замислих, че мога да греша, а и най-силно вярвах на интуицията и усещанията си. Никой не можеше да ми каже, че греша … нямах доверие на другите, дори понякога и на самата себе си, но сърцето ми винаги знаеше. Едва ли професора щеше да разбере това, но аз го разбирам и за мен това си беше достатъчно.

Поклатих сериозно глава и продължих спокойно.
- Значи не знаеше, че е тя. Но я нападна понеже те дразнело нещо в нея, така ли?
Не можех да твърдя със сигурност. Макар че напоследък държах Женевиев под наблюдение, а и тя не се мъчеше много да се мотка извън пределите на Найтсайт. За това беше практически невъзможно да е общувала с други, освен със съучениците си. И може би с гадовете от Потъналия град, но те едва ли можеха да се нарекат добри източници на информация за външния свят. Макар че се подговаряше че имало три пещери водещи навън. И все пак...
– Няма такова нещо като случайност, не и в пределите на Рейвънууд сити. Според мен си усетила нещо... за това ще се насоча към основното - ще ти посоча път, ясно.
Обърнах се и леко си вдигнах яката.
- Аз отивам в кабинета си. Искам довечера да дойдеш. Трябва да те прегледам за потенциални способности, които могат да се развият в теб.
После погледнах леко през рамо и лявото ми око се втренчи в нея.
– Моля те... ела... за твое добро е.

Влязох в Атриумът; вече няколко дни идвах и никого нямаше и отново беше празно. Въздъхнах тежко и тръгнах да се разхождам, с ръце в джобовете и небрежен вид, и се , чудех каква беля трябва да направя, за да привлека вниманието на някого.
- Ехо ... Има ли някого?
Гробовна тишина. Поспрях малко, за да видя да не би някой да дойде, но уви НЕ!Продължих нататък.

-Итън!-Провикнах се след него. Очевидно не бе видял одеве когато му махнах.
-На къде си тръгнал? Аз търсех Ал, но никакъв го няма. Добре, че срещнах теб. Тук е много скучно. Вече ги няма забавленията от преди. Преди винаги беше пълно със смях. Сега пуста пустиня.
Малко се натъжих и седнах на близката пейка. Тази пейка ми беше много позната. На нея за първи път осъзнах какво е да загубиш способности те си, за първи път изпитах болка и слабост. Сега тази пейка щеше и да пази моята тайна. От както Крис замина на пътешествие постоянно съм сама и не смея да се покажа, за да не разберат някак си за това. Лепнах си една фалшива усмивка и погледнах Итън.
-Как си?

Някой извика името ми и аз се обърнах>
- Оо, Архинканцлер!
Най-накрая някой!
- Аз съм сравнително добре. Щом не са ме изхвърлили още значи съм доста добре!
Усмихнах се.
- Вие как сте?
За момент забелязах или ми се стори лек израз на тъга в изражението й, но тя се усмихна и тази мисъл веднага се разсея.
Много исках да се докажа пред някого и най-вече пред Господин Дредмастър. Бях научил много, през целият ми живот се стремях да стана най-силен, и въпреки че постигнах много, повече дори и от повечето възрастни магьосници, тъй като бях демон и той най-силния сред вида си уменията ми в Некроманството, природните стихии и почти всеки раздел от магията, чувствах, че все още само полагам основите, което ме объркваше, понякога се радвах заради това, което мога да постигна в бъдеще , но и бях натъжен заради възможността просто да съм толкова слаб, че да не мога да продължа ... Тази мисъл ме разяждаше отвътре и не ми даваше мира.Точно така аз съм самонадеян перко, с мания за сила. С други думи Безмозъчен глупак.
Когато духом отново се върнах в Атриумът Мери вече я нямаше. Огледах се не успях да я забележа, явно и беше писнало да гледа втренченият ми поглед тъй като всичко от последните две минути ми се губеше.

Излязох по средата на Атриума и затворих очи. Усещах как чистият нощен въздух пронизваше белите ми дробове. Процес изпълнен с блаженство и множество кашляне. Огледах се ... Беше празно, сякаш очакваш нещо друго. Беше пълен мрак, но това не ми пречеше.
- Lumine!
Прошепнах и над главата ми се появи малко кълбо светлина, като малко слънце осветяващо всичко на 10-11 метра около мен. Тръгнах да се разхождам.

Все още се разхождах из Атриумът, но бях налегнат от размисли за всичко, което ме чака извън Академията. Главно чичо ми, който само чака да ме докопа и да ме убие, което ще го направи водач на демоните. Но с Дред зад гърба ми нямаше за какво да се притеснявам. Дваматя бяхме непобедим екип. Толкова хубави спомени имах с него, че го чувствах като брат. А и това, което бях видял до сега, разбрах, че явно и той си имаше доста главоболия в тази Академия. Нещо ме раз концентрира ... Фоукс, моят феникс току ще се беше появил от голямо огнено кълбо, което вече изчезваше. Птицата, която ми беше най-добрият приятел на този свят кацна на рамото ми и ме клъвна леко по ухото в знак на радост.
- Здравей, Фоукс!
Казах аз изненадано.
- Направи ли това, което пожелах от теб.
Феникса общуваше с мен чрез телепатия. И след като ме увери, че е изпълнил най-накрая това, което се опитваше да направи от няколко месеца. Малко се поободрих, след като видях колко беше наедрял. Погалих го леко по главата и видях умора в очите му, затова го изправих в стаята ми да си почине. Уповавах се на надеждата да не бъде забелязан от някого. Тъй като все оше не бях напълно наясно с правилата в това училище. А и това животинче беше много важно за мен и поради друга причина ...