Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

Придвижих спокойно топа до новото му място и погледнах застрашително офицера на Гил, който заплашваше царицата ми, сякаш се надявах да отстъпи по собствена воля. Но изглежда Гил не обърна внимание на заплахата над собственият му офицер и започна да се подготвя за нова атака. Подозирах, че само ми отвличаше вниманието с един нищо и никакъв офицер, за да удари с нова формация от друга страна.
- Прав си - допълних и преместих единия от конете си за да се подсигуря - Демоните не са много смели, но и не чак толкова тъпи, че да се отказзват от страх. Подозирам, че готви подмолна атака от долу. Някак под повърхността, за да ни заболи повече. Мове да не е насочено директно към Акаемията. Мове да засегне всеки от нас...
Замълчах много значително.
- Включително учениците.

Преглътнах като спомена учениците, но си замълчах. Не исках да викам дявола, както има една приказка, за това просто преместих другия си офицер, да пази първия.
- Ами как мислиш, че ще ги отвлича или убива? Ако е така, няма ли да е по-добре да вдигнем по-добри защити около училището? Не, че нещо...
Погледнах на страни и си позволих да се подсмихна.
- Но знаеш, че одавна искам да имаме ров около града... или поне около цитаделата.

Погледнах Гил и извих очи на страни.
- А да, ти и твоите дивотии. За какво толкова иская ровове и акули, да не си на 10, че да иская на Аквапарк? Освен това магията на демоните мове да навреди по-добре от нокът или зъб на демон вътре в цитаделата. А добра защита срещу магически влияния могат да изградят само Амброуз и Архиканцлер Сантяго. Всеки друг вид магия мове да бъде победена от противоположна по вид и насока магия. за това аз и останалите сме на щрек. амброуз е на далечно пътешествие. Каза, че отивал на Северното сияние.

Засмях се плътно и малко зазвучах като актьора Дан Браун.
- Отива при северното сияние... звучи сякаш отива да се друса. - Добре де, добре. Но признай, че шсе за нещо канализацията трябва да се използва.
Намеквах за каналите под Авенюто на Тритоните. Бях се спуснал заедно със учениците си, Сузи, Арртър, Борис и Електра, по въже до самата вода долу. Харесваше ми да работя с тях четиримата. Един от мостовете водещ до другата половина на Авенюто, беше над вода, сигурно река или нещо подобно. Но долу бяхме открили доста интересни неща, за които ще разказвам по-късно.

Поклатих глава недоволно. Мразя когато Гил го избива на откривателство. Каналите бяха практически под вода... но имаше право. Водни демони можеха да си проправят лесно път до дома ни.
- Именно за това искам да се заемеш с това. Единственият проблем с рова е, че мове някой ученик да се изтърси долу и да се удави. За това ако толкова държия на тези акули, ще го споделя с архиканцлера. Но само долу. Освен това искам да накараш Борис, Електра, и двамата Грифинбейн да огледате добре долу. Аз и Линда ще ви направим Отвара за подводно дишане и ще огледате и запечатате шсеки възмовен отвор за проникване. не искам слаби места в охраната ни, а Мери ще се съгласи, че няма излишна предпазливост.

Вдигнах рамене с безразличие.
- Ами хубаво. Аз нямам против, кажи само като е готова. Аз ще си намеря акули и змиорки... но ще трябва да храним акулите някак, да знаеш.
Преместих най-после царицата си, за да заплаша царя на Алистър.
- Ще е като забавно пътуване във водния свят. Борис ще се побърка от радост.

Кимнах разбиращо.
- Чудесно, разбрахме се - зашъряих и реяително преместих другият си топ. - Шах и мат.
Станах и се протегнах.
- И те съветвам ти да мислиш, как да храниш тия гадини. Аз не искам да имам общо.

Направих кисела физиономия, докато гледах мата с два топа и един офицер.
- Хубаво де. Ок, аз изчезвам. Поздрави Мерилин от мен.
После си дигнах чукалата и поех навън от беседката, оставяйки победителя да прибира фигурите. Победата беше горчива,.... до някъде.

Влязох малко притеснено във цитаделата, като търсех точно определен човек. На излизане се разминах с Гил Бейтс, който нещо не беше щастлив. Опитах се да му се усмихна и да го поздравя, но той само махна с ръка като забързан моряк и се изнесе към портата на цитаделата.
Обърнах се и видях Алистър да прибира шахматни фигури от черен и бял мрамор в беседката от пълзящи растения, която бях направила след разрешението на Мерилин да засадя дървета във вътрешният двор.
- Алистър... може ли да поговорим? - попитах притеснено и застанах на вратата на беседката.

Прибирах с малко иронична усмивка фигурите, но тя скоро изгасна. Усмивките не са ми по силите. Вдиганх очи като чух познат глас и замигах с любопитство към облечената в бяло и златно елфа на вратата.
- А,Линда, здравей. Тъкмо за теб си говорехме с Гилбърт.
Махнах й да седне на мястото на Гил срещу мен.
- Иска да се спуска в каналите под Авенюто на тритоните. Ще му трябва отвара за дишане под вода. А знаеш , че не мога да я направя сам. Знам рецептата и така нататък, но ти си много по-добра в боравенето с билки и треви.

Стреснах се, когато Алистър заговори съвсем спокойно. Обикновено се държеше по-сдържано, особено с други момичета освен с Мерилин. Покашлях се и продължих:
- Да, разбира се, че ще помогна на теб и Гил. Много ще се радвам... да съм полезна.
Малко се изчервих, но продължих по темата си:
- Виж, Алистър.. трябва да говоря с теб във връзка с един от учениците си.

Вдигнах поучудено вежди и я поледнах:
- Това е особено, Лин. Никой до сега не ме е питал ниящо за своите ученици. Не че не оценявам, че дървиш на мнението ми, но все поак да бъдем реалисти - те са си твои ученици. Не искам да се меся. Но ако си седнала да ме питаш - давай, не знам какво е, но ще се опитам да помогна до колкото мога.

Поклатих глава:
- Не, Алистър, не е толкова за самите ученици, колкото за един конкретен. Виж, става дума за Серен, сещаш се, градинарят. Преди около няколко часа ми показа един свой домашен проект. Мисля, че е малко опасен, ако продължава да го разработва. Предлагам да идем до там и да му го вземем.

Вдигнах вежда и затворих кутията с фигурите за шахмат.
- Защо? И не можея ли да го направия сама. Разбира се, че ще ти помогна Линда, не искам да съм груб... но все пак ти си специалистка в твоята област на магията, защо съм ти аз?
Погледнах я право в очите. Щом мен питаше за помощ, значи положението беше много сериозно.

Преглътнах малко притеснено и продължих.
- Знам, как да използвам магията на природата и как да се защитавам срещу нея, но не и как да се боря с нея. Има много начини да превърна една магия за живот в друга, която руши живота, но при всички магии - има изначална обща основа, точно която ми пречи да се боря с нея така качествено, колкото би могъл един опитен некромант.
Ал кимна и двамата побързахме да излезем на вън, извън Цитаделата.

Излязох, подпирайки се на тоягата си и се настаних спокойно на една от пейките в Атриума. Въздъхнах и потърках мястото между очите си. Наистина беше ужасно. Времето не прощава. А си бях стар... Направо си бпх древен, но обичах да се изкарвам по-млад от колкото бях в действителност.
Огледах се и зачаках Дред и Гилбърт да се върнат.

Върнах се забързано, като се оглеждах.
- Намерих Серен в Болницата в Пазарския дистрикт, както го оставих. Според персонала от домашни духчета, не е мърдал и на сантиметър от мястото си - започнах бързо да докладвам на Мърл - Лари Спрингфийлд открих на Булеварда на Олосите заедно с Минди Пискикраун, да търсят някаква смърдяща трева.А Дъсти Шадоуклауд беше заедно с Марла стингър в Найтсайд да търсят сенчесто цвете за часа по Некромантство. Гил Върна ли се?

Дотичах задъхан и вдигнах ръка за да покажа че искам да си поема дъх.
- Открих само... Сабрина Гийнстар - отвърнах преглъщайки, бях тичал до тук а изглежда Рейвънууд ми се беше видял по-малък преди. Тичането не е голямата ми страст, честно казано - Беше на Циклоп Лейн... или там както се казваше с Норман Стормгейт, ученика на сайръс. Нещо си говореха. Май за последния бал с маски.
Седнах.
- Серен, Сабрина, Дъсти и Спрингфийлд.... това ли са учениците-друиди, които имаме?

- До колкото знам, с това се изчерпват - отвърнах с отпаднал хрипкав глас.
- Къде е Линда Уу? Не само учениците би трябвало да пазим...
Погледнах въпросително Дред и се закашлях леко. Белите ми дробове... май май сме за пенсиониране. Но не можех да си позволя да се откажа още. Не още.
- Къде е Професор Уу - попитах с по-решителен и крепък глас.

ПОклатих Глава.
- Тя не е в Рейвънууд. Поиска ми разрешение да отиде до Япония и да говори с наставниците си от бившето й училище....
Въздъхнах с известно облекчение. Никой от учениците не беше пострадал. Но после се за мислиих за друг вариант.
- Момчета, мисля че подхождаме погрешно. Вижте - ние търсим проблема в друидите, а не в самото Място. Може ли на самата Пътека да има някаква заплаха?

Преглътнах и се надигнах. Ако беше каквото си мислех....
- Дред... какъв беше червения цвят който видя. Нещо по-светло, по-тъмно?
Прецених, че е по-добре да преценя нещата от разстояние. Преглътнах и си спомних за нещо, което бях направил. Нещо важно и може да се каже доста опасно.
- Какъв оттенък би му предложил?

Наежих се, защото усетих притеснението в гласа на Мърл. май старият маг знаеше нещо, което май го беше... уплашило.
- Не съм сигурен. по-скоро беше тъмночервено. Като вино... като засъхнала преди около час кръв.
Втренчих се настоятелно и пронизващо в Мърл.
- Какво има, старче?

До сега мълчах и слушах двамата по-възрастни магьосници да се съветват като генерали преди решителна битка.
- Не е точно винено - поправих некроманта, - По-искрящо беше. Някак лъскаво. Виждал съм го много пъти, нали съм пират. Обикновено се инкрустира в злато...
Двамата ме гледаха като препарирани. Да не е деня за масово тъпеене?
- Рубинено червено. Като скъпоценен камък!

Олюлях се и най-опасните ми страхове се сбъдваха.
- Оооо.... - Дред, намери ми веднага ученичката Дороти Гейлс. Трябва да е някъде в цитаделата, нали?
Станах и погледнах към високия свод, водещ към пътеката на еднорозите.
- Или остави... мисля, че знам къде е. Побързайте. Трябва да идем в Лабиринта.
Станах и се затичах нататък, сякаш бях не на векове, а бях тийнейджър.

Появих се в Атриума
- Значи това е новото училище
Огледах навсякъде около мен. Нямаше никой
- Е ... Рейвънууд, бива си го
Искаше ми се поне в това училище да оставя камък върху камък.
- С кого ли трябва да говоря, за да се запиша. Мястото ми допада и то доста
Хвърлих сака си на тревата , отново се огледах. Малко ми изглеждаше като училище за надути пуяци с големи преценки за себе си. Надали имаше място за машина за убиване като мен. Имам сила, имам мощ, имам какви ли не дарби, но нямам търпение и нерви. Дано да намеря повече приятели, а не врагове иначе отново ще се случи като миналия път.
- Ехо ... Има ли някой? С кого трябва да говоря, за да се запиша.
Явно нямаше никой. Седнах на земята.
- Да видим ... Дали не са направили някоя магия за ограничаване на силите.
Усмихнах се и земята под мен се разтрепери. Засмях се и някъде отдалеч се чу гръм. Дам тук имам цялата си унищожителна сила.