Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

Седях в нещо като люлка, направена от лияните на някое от дърветата. Май беше някаква лоза. Линда Уу беше попрекалила и сега в едно петно от атриума имаше нещо като разнородна по вид джунгла от всевъзможни растения.
Мажех исгорените си длани с нещо, което приличаше на баста или мед, което ми беше пробутала Дъсти. Хубаво и жизнерадостно момиче, но със странна склонност към прегръдките. Въздъхнах и поставих длани на коленете си, обърнати нагоре.

*влязох в атриума със малко по-доволно изражение от вчера.; прецених че опасността поне за сега е преустановена и за това сега можех да си отдъхна преди Аркемонд да си е показал пак рогата; замислих се над израза - той беше демон, но нямаше рога все пак;*
*видях Теранс Уейстленд да седи на самия край на импровизираната гора на и да разглежда дланите си; сигурно се беше изгорил вчера, защото сега не изглеждаше никак доволен;*
- Добро утро, Уейстленд. Исках да те поздравя за добре свършената работа снощи. Портлакс е добре, а никой от Пикуйк не е пострадал също.

Кимнах мрачно и поглендах Дред:
- Благодаря за проявеното доверие... - позамислих се и попитах - Професоре, защо Воалът не се запали когато го напъхах в горещия метал. Тогава значи не е плат, нали?
Вдигнах очи, той ме изгледа безизразно, сякаш и той мислеше по въпроса.

*примигнах и се замислих; след това отговорих сякаш повече на себе си;*
- Предполагам, че отговора се крие в самата същност на Воала. Тъй като той отхвърля магията и е напълно неподвластен на нея, то в това си качество, той не може да бъде запален и от омагьосан с Пиромантика метал. Просто сме го пъхнали в нещо течно и горещината на бронза не е въздействала на Воала.

Прозвуча ми убедително и килнах глава на една страна.
- Добре... но защо решихте да слагете нещо толкова ценно в обикновена статуя, която дори ще бъде във владение на другото магьосническо училище. Това е лудост! Ако те разберат какво притежават, просто ще разбият статуята и ще го вземат от вътре.

- Точно тук е гениалността на идеята, Теранс - придадох си авторитетен вид и погледнах момчето право в очите, - Воалът предпазва статуята като не позволява тя да бъде омагьосана. За това не може с магия да й се повияе, като например да се отдели бронза от плата. А ако се опитат да я разбият с чукове, ще накъсат Воала на нишки и ще загубят способността му. Така, нито Аркемонд, ннито директора на Пикуйк ще са способни да вземат Воала... включително и ние.

Замислих се и замърморих тихо:
- А ако някой се опита да разтопи бронза в пещ като мъгълите, тогава Воалът ще пламне и ще изчезне... наистина, много добре измислено, професоре. Впечатлен съм. Не избрах погрешно вашата специалност.
Някой можеше да го сметне за четкане на даскал, но аз само изказвах очевидното. Планът беше добър при това доста добър.

*позволих си една самодоволна усмивка, която изглеждаше зловещо на лицето ми;*
- Виждам че схващаш, Теранс. Елементарно е ако се замислиш. не твърдя че съм някой гении, но идеят се роди от само себе си.
*после се намръщих*
- И няма да получиш по-добро отношение от другите ми ученици, ако ми се подмазваш, Уейстленд!

Закуцуках към тях. Единият ми крак беше стегнах в бинт малко над коляното и сега вървях без да ме боли, но определено бих предпочела да не приличам на мумия. Няколкото цицини по глава ми ме караха да примижавам от болка ако си мръднех главата по-рязко. Щом достигнах Алистър и Теранс, аз ги поздравих от паднало и попитах какво е станало с Воала.
Щом чух историята, избухнах:
- Ама как така! С подобно нещо щяхме да сме непобедими! Ал, защо си го изгубил така глупаво!?

Погледнах мрачно Линда:
- Добро утро и на теб. Сега не ми казвай, че чак толкова си се замъчила за Воалчето. Честно казано, предметът можеше да е опасен в ръцете на кой да е, включително в нашите. Все още можем да победим Аркемонд. Той е само боклук, в сравнение с Мерилин, а дори не може да става въпрос, ако застанем заедно срещу него. Той е обречен. Просто още не го знае.

Помислих малко, докато гледах как Линда Уу набира инерция:
- Аз... ъъъ... багажът ми ще пристигне скоро и трябва да посрещна куриера. Приятен ден, професори.
И побързах да се изнеса, преди друитката да ми се е развикала и на мен в гнева си.

Наведох глава тъжно към земята:
- Съжалявам, Ал. Не исках да ти се развикам. Просто... толкова исках да имам нещо елфическо до със себе си. Корените ми бяха толкова мъгляви, докато не се появи ти и не ми разказа за Рейвънууд. Исках да видя дали не мога да науча повече за... за татко.
Една сълза се появи в окото ми и аз се опитах да я избърша, преди да ме е видял.

*наведох гузно глава; не обичах да карам хората да се разчувстват пред мен;*
- Много съжалявам, Лин... но знаеш че бях правв. Нямахме избор, Където и да го скриехме, Воалът винаги щеше да представлява опасност за нас.
*разперих ръце на страни и се опитах да си предам по ведър вид*
- Пък и това не е единствената елфическа вещ на земята. Сигърен съм че ще попаднем и на други ако търсим внимателно. Хайде, ела в библиотеката. Там непременно ще намерим нещо за Воала и от къде е дошъл. ще имаш досег не със продукта а със създателя му. така не е ли по-добре?

Кимнах и преглътнах сълзите си. Алистър Дредмастър беше полу-вампир, но бе по-човечен от повечето хора с които си бе имала вземане даване. Поех след него към библиотеката, рамо до рамо. Чувствах го едва лои не като брат или закрилник. Но това око малко ме пооотръвщаваше.

*запристъпвах предпазливо през горичката на Атриума; едно грозновато създание беше казнало на един от клоните и аз решително исках да го хвана; запристъпвах тихо, докато стигнах ствола и после смъкнах наметалото и фрака си, за да се изкача до горе; докато махах жабото, птицата изпляска с криле и кацна на по-нисък клон, сякаш за да ми се подиграе;*

Ходех бавно и тихо през тъмните пътечки на гората, когато видях Дред да гони някаква птица. засмях се защото прочетох мислите на птицата.
-Тя имаше други намерения, но реши, че не й се занимава с теб.
Явно не ме беше усетил кога се бях приближила до него и го целунах, защото се изплаши. Прегърнах го и му се усмихнах. Гледах нощното красиво небе обсипано с хиляди звезди. Някъде в далечината лулицата пееше своята тъжна песен. Тази птица беше предвесник на смърта. Страхувах се от смърта, а не много далеч от тук някой човек умираше. Стана ми тъжно за него или нея и наведох глава. Изведнъж усъзнах, че Дред ме питаше нещо.
-А, какво? Може ли да повториш въпроса си? Не те слушах.

- Мери? Добре ли си? Мислех че все още си слаба след...
*прехапах език; Не исках да й напоням за случилото се и за това предпочетох да я прегърна силно; беше ми тежко че беше загубила детето си... нашето дете, заради поредния ми провал;*
- Искам само да си добре. Чувстваш ли слабост или болка някъде?

Пернах го леко.
-Нищо ми няма глупчо. Чувствам се много добре.
Всъщност зад тези ми думи се криеше малка ранена птица. Тежко ми беше, че загубих бебето, но трябваше да го приживея. Нямаше за първи път да губя детето си от някой Дредмастър. Миналото ми беше болезнено, но и настоящето не му отстъпваше. Всичко се повтаря отново. Знаех, че мога да загубя Дред както загубих Иридиъс. Миналото ме преследваше отново, но този път съм по силна от преди. Тогава не знаех коя съм и как се казвам. Не бях все още открила всичките си дарби, а сега...Сега съм най-старото и най-силно същество на света.

*целунах я и прегърнах; чувствах я толкова малка и уязвима в ръцете си; трябваше да я пазя; можеше да е древна и могъща колкото всяко божество... но малките камъни преобръщат колата; исках да я пазя... не исках да си призная но чувствах дълг към нея; трябваше не да я защитавам... трябваше да премахна всяка заплаха срешу нея, преди да я е заплашила*
- Исках просто да се обедя, мила. Ти си силното ми момиче
*засмях се на сила и прокарах пръсти по бузата й*
- Все пак ще се радвам ако скоро пак сме заедно... както преди.

Погледнах го с тъжен поглед.
-Все още не съм готова. Надявам се, че ме разбираш?
Макар, че и аз не се разбирах понякога.-Мислех си наум.-Липсваха ми нежните моменти с него или моментите като в библиотеката, но просто...Просто психически не бях готова. Загубата на детето ме беше ранила силно и раната все още не е зараснала напълно. Досега не бях чувствала такава болка, всъщност никога не съм изпитвала болка. Исках да имаме дете, но за сега все още не съм готова за втори опит.

*погалих я отново*
- Разборам, Мери... Сега остава проблема с... нашия опонент.
*изкривих лице и погледнах към темето на архиканцлера*
- Линда Уу би трябвало да е разчела знанието за седемте демон, подчинени пряко на Аркемонд. Надявам се че всичко ще върви по определеният ми план.

-Твоите планове са винаги твърде опасни. Разбира се аз никога не съм осведомена за тях и научавам в последният момент. Всъщност сега не ми пука за твоя план..Моят план е да измъчвам онзи демон точно както аз се измъчвам в момента, бавно, болезнено и мъчителнои знам как да го направя. Ще трябва да събера преди това петте стихии, огън, вода, земя, въздух и дух. Тази битка ще е решаващата.

- Проблемът при Аркемонд е очечидното... можеш да го изтезаваш колкото искаш, но истината е една... Единствено гибелта на демона, може да сложи край на битката. Няма да се получи ако губим времето в лични отмъщения. Предпочитам да го видя на мъртав.
*гласът му беше студен и зъл*
- Признавам че искам да го накарам да страда както никого преди това... но сега предпочитам другия вариант. Само с,ъртта може да сложи край натова..

-Той ще умре, но бавно и болезнено. Искам да видя как се бори за живота си, живота който ще му бъде отнет.
В погледа ми се четеше омраза. Към никого не съм изпитвала омраза каквато изпитвам към Аркемонд. Той ще лази и ще моли за пощада, но ще получи смърта си. Той подписа смъртният си договор преди векове, а сега к.ще и подпечатан с кръвта му.

*усмихнах се гадно*
- Съзнавах, че болката ще остави следа върху теб... но това определено буди в мен непознато чувство към теб... би трябвало да кажа, не особено неприятно чувство.
*изправих се в цял ръст и сянка падна врху лицето ми*
- Некронатите са тези, които рушат границите между световете и нарушават Баланса. Ние овладяваме хаоса, чрез непробиваемата си воля и решително насочваме собствените си страхове, ползвайки ги като катализатор на собствената мощ. Това води неминуемо до смъртоносна жестокост... Приятно е да те виждам като Богиня на Хаоса, от колкото като Пазителка на Баланса.

Явно не ме познаваш достатъчно добре Дред. Всеки има тайни и скрити и тайни страни за, които никой не знае. И аз имам своите тъмни страни. Всеки ги има незвасимост дали е бог, някакво същество или смъртен. Никой не е имунизиран към злото. Навремето и аз убивах за удоволствие или играех по свирката на Аркемонд и бях негова слугиня. Разиграваше ме като кукла на конци, но накрая се усъзнах и тогава той уби Иридиъс. дред той умря по моя вина.
Разплаках се и побягнах навътре в гората докато не се спънах в един корен и не паднах на земята. Останах да плача в пръста като зарових глава в земята. Не исках никой да ме вижда така. Тогава усетих чуждо присъствие. Не беше Ал, ако беше той щях да разбера. Беше някакво странно чувство. Съществото не беше от това измерение.Беше познато и толкова непознато. Далечно познато чувство. Надигнах глава и го видях. Беше толкова красив и съвършен. Единственото нещо, което си спомних беше откъде го познавам и името му.
-Калона?
-Здравей,Мери! Не сме се виждали от много време.
-Мислех, че си мъртъв?!
Той разтвори ръце на страни и се усмихна подмолно.
-Изглежда, че не съм.
Може да беше тъмно, но гарвано-черните му крила се виждаха идеялно.
-Какво искаш?-Троснато попитах аз.
-Теб скъпа Ава.
-Ава вече не съществува.
-Не говори така. Знаем, че не е така. Ти си моята Ава. Колкото и да го отричаш ти си моя.
-Махай се.-Изпищях и гласът ми отекна в гората и ехото го върна към мен.
Калона тръгна да се приближава към мен. Когато се приближи до мен ме прегърна, отмести кичор коса от лицето ми и ме целуна по челото.
-Липсваш ми Мери.
-Махай се.-Пищях и го удрях по голите гърди.-Остави ме на мира.
Отблъснах се толкова силно от него, че ударих главата си в близкото дърво. Тогава се съвзех и видях, че все още лежах в пръста и цялата ми глава кървеше. Явно се бях ударила в някой камък и бях изпаднала в безсъзнание. Станах, изчистих пръста от себе си и тръгнах да вървя все по навътре в гората. Тишната раздираше ушите ми и затова си затаниках някаква мелодия.

Щом тя пое през дърветата, си позволих да ранеса магията. Образът ми бавно се наслои обратно. Бях раздиран от вътрешна болка.. но планът трябваше да завърши. Оставих я да се отдалечи и зачаках Сенките се сгъстяваха със всяка секунда, от една страна заради залеза, от друга, заради ставащото край мен. Клющава прегърбена фигура на Аркемонд потъти крака зад мен.
- Значи няма да й кажеш истината? Разбираемо...
- Млъкни, противен червей! - изръмжах аз и се обърнах. Създанието ме гледаше със характерната си замръзнала налудничава усмивка.
- Какво? Сделката си е сделка. искаше да знаеш как да се отървеш от мен. Аз обещах ако ми кажеш как да се отърва от мерилин Снатяго. Чувстваш ли се продаже, Алистър Дредмастър? Чувстваш ли как си прекрачил ужасната граница между Сянката и Светлината?
- Аз все още не съм получил своята част от сделката - натъртих ядосано и протегнах ръка.
Демонът ме погледна озадачено и като че ли се събуди от някакъв сън.
- А, да... добре, дредмастър, заслужи го
Създаниетооформи нещо във въздуха с ръце:
- Това е мечът на първия Крал на Немъртвите, преди да зареже Пламтящия легион и да даде силата на Некромантите в ръцете на смъртните. Великият Кървав Граф ни изостави и заключи частица от всеки от демоните в това оръжие, давайки му силата да убие всеки демон.



Той се наведе и ухили зловещо до самото ми лице.
- Но има и страничен ефект - всеки, който го докосне, дарява душата си на Властелина му. Готов ли си на такава жертва?
Замахнах и илюзорната холограма изчезна като кълбо дим.
- Това е само образ. Не ми казваш нито къде, нито как е скрит този меч.
Създанието ме изгледа злобно.
- А ти не ми казваш къде и как да убия Сантяго? Все пак това е само сделка. Ти ми показа че е уязвима и кое е уязвимото й място. Не ми каза къда да ударя, нито как. Не очаквай да се издъня в договорните отношения, Алистър Дреедмастър. Демоните са измислили сделките.
Отстъпих назад и вдигнах ръка засташително.
- Да не очакваш да предам тези, които обичам за да ме измамиш, Аркемонд? Това че те допуснах да влезеш в пределите на града си е достатъчно за да ти поискам двойна надница.
Поклатих глава и посочих портата
- Сделката ни е завършена, демоне. Напусни и се моли да разбера как ще те победя преди да са загинали повече невинни.
Създанието се изкиска и уродливата му глава се заклати насам-натам.
- Колко Трогателно. Но единствения, който ще умре... това ще е Мерилин Сантяго!
С тези думи, Аркемонд се разтвори във въздуха като дим...
Аз останах на мястото си... и се разсмях. Смях се дълго и налудничаво... но победоносно.
_ Да убиеш Мери Сантяго! - изкрещях към тавана, макар да знаех или по-точно именно за това, че няма да ме чуе. - Никога няма да я убиеш, аркемонд. Демонът е създание на хаоса, и никога няма да победи. Това е.... Вие сте обречени. Въпросът е само кога ще осъзнаеш (окото ми засия като алена звезда в мрачния Атриум) че вече си мъртав...

Докато вървях усетих зла енергия витаеща във въздуха.
-Аркемонд.-Прошепнах аз.-Не сигурно съм си въобразила.-Помислих си аз.
Тръгнах да вървя все по навътре в гората. Мислех за видението.
Какво ли трябва да значеше всичко това? Дали той има пръст във всичко това? Под той имах предвид Калона. Само той ми оставаше на главата. Тогава се сетих за мсе още леко кървящата ми рана. Кръв? Боговете не кървяхме. Какво се случваше с мен. Изплаших се не на шега. Помислих и реших, че най-доброто решение ще е да отида при баща си и да го попитам какво става с мен. Затичах се в обратната посока. Профучах покрай озадачения Аристър без да казвам нищо. Отивах към стаята си да се изкъпя и преоблеча.

*замигах като бухал на слънце; подуших кръв но мислех че съм си въобразил; избих от главата си мислите за кръв, понеже жаждата не биваше да ме притеснява още доста време, предпочетох да си пропусна ставащото край ушите; закърпих внимателно пробива в магиата за защита над Рейвънууд; исках всичко да е наред;*

*чаках нетърпеливо в двора; Сайръс и Гил закъсняваха, а Линда също щеше да е тук всеки момент; задачата беше проста и изискваше помощ; не бих ги излагал на опасност ако имаше друго решение; но каквото е решено - това ще бъде; Дивайнъра и Конджъръра се появиха от противо положните крайща на двора съответно от Тритон Авеню и Циклоп Лейн;