Атриумът

First topic message reminder :

Това е вътрешен двор, в които ще прекарвате свободното си време с ученици от други специалности

Добър вечер, Архиканцлер - поклоних се, понеже с реверансите не ме биваше.
Дред кимна одобрително на поклона ми, а аз му се оплезих. После се замях и реших да му опомогна да се отлепи от Дъсти.
- Дайте на мен, професоре. Имах такова куче в къщи...

Пуснах Дредмастър и погледнах диреторката.
беше много хубава и след офицялния реверанс не се стърпях и попитах:
- Извинете, мадам... може ли да ви прегърна?
Поизчервих се, когато и Джаки и Алистър зяпнаха като ударени от гръм, но мен ме досмеша от физиономиите им

- Не ми се сърдете, Архиканцлер.
*раменете ми увиснаха и пуснах едно недоволно изражение;*
- Знаете че го правя за общото благо, ти представяш ли си какво ще стане ако почнем да се гушкаме всички под път и над път - Содом и Гомор

-Ъ, прегръдка? Не съм по прегръдките. И на какво трябва да дължа това ти желание?
Гледах малко стреснато и очудена. Дръпнах се малко в страни и догледнах към Джаки и дред.
-Тя всеки ли гушка?

- Нямаше да кажеш така, ако тя те гушкаше, нали?
Ухилих се закачливо и лукаво на Дред след като му прошепнах това в ухото. Студеният му поглед ме накара да се поотдръпна. Заприлича ми на ранен дракон

- По-добре й позволете, Архиканцлер.
*пропуснах думите на Джаки покрай ушите си и се опитах да си придам каменно изражение*
- След нас идват на ред дърветата. Скоро всичко, което Линда посади, ще бъде щателно напрегръщано.

- Както искате - грейнах и се позамислих. От след като прецених всяко за и против най-спокойно се обърнах и се впих отново в Дред. Дори миризмата му беше приятна. Тамян... и пръст. Като храст.
Ухилих се и се зачудих дали ще ме махне от колана си.

-Ъ, добре. Може да ме прегърнеш, но нека да е лека прегръдка. Не искам да ми строшиш костите.
На лицето ми беше изписано изплашена физиономия. Сякаш туку що бях видяла как убиват някой пред мен и сега аз съм следващата жертва.

- Моля ти се, Дъсти! Какво те прихваща? Пусни ме или ще накарам Джаки да те отлепи. Уйспърфлейм, помогни ми.
Двамата свалихме без усилия Дъсти, която се изкикоти като ручейче и застана спокойно в средата между трима ни. аз със зачервено лице, Джаки и Мери - едва ли не умиращи от смях

- Ооо, много благодаря, госпожице.
Прегърнах я нежно и вдишах дълбоко. От нея се носеше едва доловим аромат на някакво масло за тяло и слънце. Като от хората на плажа. Но и някак на сухота и пясък. Пуснах я и грейнах като че са ме запалили като крушка.

- Ок, нали няма да гушкаш и фиданките на професор Уу, Дъсти. Защото ще си навлечеш гнева й. тя е полу-елф и много държи на дъветата.
*кимнах на Мери, която гледаше озадачено момичето; изглежда очакваше по-силна прегръдка, но и дребосъче като Дъсти едва ли можеше да я смаже; то и аз не можах*
- А сега... имам сведения че врагът ни се е появил и скоро ще предприеме действия. Вече сформирах кръг от хора, които да те пазят мери. аз Сайръс и Линда, ще сме личната ти охрана.

Очите ми се разшириха весело.
- Оооо, за бой ли ще се готвим? Супер! обичам опасността.
Щях да докажа на Дредмастър че съм способна именно в такава битка.

Избутах момичето от себе си и се приближих до дред.
-Какво? Охрана? Неискам охрана. Мога и сама да се грижа за себе си. Няма нужда някой да ме пази, мога и сама. Вече не съм малко момиченце Дред. Разбери, че не съм онова малко момиченце, което познаваше преди. Дори тогава не бях малка просто не знаех нищо за себе си и се държах като 16 годишна хлапачка, но аз съм човек който може да се грижи и сам за себе си. Не ми е нужна никаква охрана.
Бях бясна и си тръгнах без да кажа нищо повече. Исках да съм по-далеч от хората наоколо иначе не знам какво можех да направя. Когато се ядосам не мисля какво правя. Първо действам после мисля.

- Леле гръмотевици в рая.
Заотстъпвах и даже се хванах че търся с поглед Дъсти, която между впрочем се беше засилила да гушка някакво дръвче на няколко крачки от нас.

Аз... не исках да кажа това... Мери, почаквай
Понесох се след нея като се опитвах да не се препъвам в мантията си. Исках да й обясня че не я смятам за слаба. Просто не исках да оставя и най-малката опасност да бъде заплашена. Не бих го понесъл...

- Ай,Ай...
Наведох очи и погледнах Джаки, която гледаше втрещена след двамата отдалечаващи се учители.
- Какво стана? Защо се скараха така внезапно.

- Очевидно е. Татко ми го е показвал от малка на сценичните площатки. Вечно едно и също. Силната жена и мъжа, който иска да я пази и защитава. малко досадно става на моменти. Пък и Дредмастър няма похват. Няма опит с момичетата и грубичко пипа. Ама какво да го правиш. Виж какъв е - по-скоро може да ти изпие кръвта от колкото да те целуне. Сигурно за това си няма момиче.

-Знам какво искаше да кажеш Дред и те разбирам, но просто... Чувствам се слаба и безпомощна. Имам чувството, че не мога да помогна на никой за нищо, а точно обратната. Аз се нуждая от помощ повече от вас. Не искам да се караме. просто ме прегърни.
И преди той да е направил каквото и да било аз го прегърнах и целунах.
-Обичам те и не искам да те загубя.

- Как ще пипа грубо - намръщих се като оре на зелка аз, - той е джентълмен. Мери избухна. Пък и той си иам момиче, Джаки. Самата Мерилин. Нима не си забелязала?
Пуснха си невинно хитрата физиономия.
- Или баща ти не те е научил и на това?

*прегърнах я и зарових лице в косата й*
- Не си слаба, Мери. Тиси силна, колкото и ние. За това вярвам че заедно можем да пометем злото. Не искам точно да победя със теб до себе си. Искам да споделя това с теб... както и всикчо на света
*целунах я и останахме така на фона на залязващаъта пълна луна*

- Какво?
Изблещих се като че Дъсти ме е зашлевила.
- Те?! Та тя е толкова по-красива от този лилавоок дампир. Да не си е загубила ума?

Усмихнах се весело на Джаки.
- Но, моля ти се, аз разбирам от тия работи повече от теб. Макар, че се постарах да не показвам че съм ги разкрила, но двамата са хубава двойка. Ти не харесваш Дред понеже си му задължена.

Останах в пригръдките му поставила глава на гърдите му. Бавно една сълза се отрони от очите ми. Не плачех от мъка, а от щастие..От щастие, че има някой до мен и не съм сама. През всичките години бях сама,а сега най-накрая открих щастието и любовта. Бях радостна на бога или така наречения ми баща. Бях благодарна, че помогна на дъщеря си най-накрая да открие щастието си в лицето на Алистър Дредмастър.
-Обичам те.-Не спрях да го повтарям. До сега не бях изпитвала никога и към никого подобни чувства, но той успя само с една дума и една усмивка да разруши непробиваемата черупка, която ме предпазваше от всичко и всички. Мислех, че съм просто едно крехко цвете което може да се счупи всеки момент, но той ми показа, че съм по-силна отколкото съм предполагала.

- Силата се крие в теб от самото начало, Мери, мила моя.
*докоснах челото й с устни и усетих приятната топлина под тях*
- И аз искам да бъда твоята сила.
*отделих се от нея и коленичих с една ръка на коляното си а с другата - зад гърба*
- Тържествено се кълна в душата си и в Светлината, че ще остана до вас до самия край, Архиканцлер Мерилин Сантяго. Давам Ви думата на честта на рода си.

- Ето вече е на път да й предложи. - замсях се весело,
но Джаки гледаше като попарена.
- Не бой се, това се случва винаги като напрегръшам някого - предавам положителна енергия
не беше вярно, но обичах да си приписвам подобни заслуги.

Погледнах Дъсти като отровена.
- Ти се шегуваш, нали? Защото ако сега трябва и да съм му шаферка на дред, ще се напия с антифриз и ще пукна.
Потрерих от самата мисъл. За антифриза, не за сватбата.

Ей, стани от земята. Още малко и щях да припадна. За миг си помислих...Оф, забрави. Не ме слушай. Нито мен нито мислите ми. Понякога ми хрумват странни мисли.
За миг се изчервих при мисълта, че той можеше да ми предложи брак. Не, не, това е невъзможно. Нали така?-Мислех си наум.
-Ъ, трябва да ти кажа нещо, но май сега не е подходящият момент.
Бях ли готова да му кажа. Не това сигурно щеше да го вкара в шок, не че аз не се шокирах когато разбрах, но.. Не, няма да му кажа. Поне веднага. Ще му кажа когато вече няма да мога да го крия.

- Аз харесвам сватбите - въздъхнах и си представих двамата в сватбени костюми и без да исках образът се материализира пред мен в лека мъгла:
Olelel

*вдигнах очи и я пронизах с най-чистоя си поглед; койтпо тайно упражнявах пред огледалото*
- Мери? Добре ли си? Изглеждаш като че яла люто?
*станах и я прихванах*
- Ела с мен... и какво очакваш да ти гладем в мислите. Дори да можех, нямаше да ми позволиш. Нито сам щях да си го позволя. Сега се успокой и да идем да нагледаме двете кокони.